Името като памет: за каноничната форма „Йоан“ в почитането на Рилския чудотворец

Публицистично-научен прочит

В общественото пространство на съвременна България все по-често се наблюдава на пръв поглед дребно, но всъщност симптоматично явление: устойчивото, включително институционално, утвърждаване на разговорна форма на името на най-почитания български светец за сметка на неговата канонична, книжовна и исторически засвидетелствана форма. Въпросът не е лингвистично педантичен, нито конфесионално формален; той засяга начина, по който обществото борави със собствената си духовна и културна памет.

В българската духовна история има личности, чието величие не се измерва с територия, политическа власт или материално влияние, а с дълбочината на вярата, нравствената устойчивост и трайното им въздействие върху идентичността на народа. Митрополит Михаил Доростолски и Червенски, екзарх Йосиф, св. патриарх Евтимий и св. Йоан Рилски са именно такива духовни върхове – всяка от тези фигури в своята епоха и със свои средства служи на общата мисия: съхраняване и утвърждаване на Българската църква, народ и духовност. Сравнението между тези личности разкрива многопластовостта на българската духовна идентичност: митрополит Михаил и патриарх Евтимий демонстрират смелост и ръководство в условия на тежки външни и вътрешни кризи, екзарх Йосиф – стратегическо мислене и институционална зрялост, а св. Йоан Рилски – висша аскетическа и молитвена дисциплина.

Въпреки различията във времето, обществения статус и историческите обстоятелства, всички те са обединени от общото измерение на вярата, духовната смелост и моралната отговорност. Тяхното наследство говори за един народ, чието съществуване и идентичност са дълбоко обусловени от духовната му същност. Екзистенциалният урок е ясен: величието на една нация не се измерва само чрез политически успехи, литературни или военни постижения, а чрез способността ѝ да съхрани духовната свобода, нравствения ориентир и предаността към завета на предците.

През 2026 г. се навършват 1080 години от успението на преподобния наш отец Йоан Рилски Чудотворец (†946). Подобен юбилей изисква не просто тържествено отбелязване, а и трезва рефлексия върху смисъла на традицията, която сме призвани да предаваме – включително чрез имената.

Житие, литургия и авторитетът на текста

Най-ранните писмени свидетелства за светеца – както житийните текстове от X век, така и богослужебната традиция – са недвусмислени. Формата „Йоан“ е последователно и без изключения използвана в Пространното житие, в службите, тропарите и минейните текстове. Не съществува нито един каноничен или старобългарски извор, който да легитимира алтернативна книжовна форма.

Достатъчно е да се припомни добре познатият тропар:
„В тебе, отче Йоане, се запази образът Божий…“

Тук името не е просто идентификатор, а част от богословския и литургичния език, в който всяка дума носи натрупана смислова тежест. Подмяната му с разговорна форма извън битовия и народнопоетичен контекст представлява разрив с тази традиция, особено когато се случва в официални, църковни или институционални текстове.

Ономастика, език и културна отговорност

От филологическа гледна точка името Йоан е старобългарската и църковнославянска форма на гръцкото Ἰωάννης, с корени в еврейското Yōḥānān („Бог е милостив“, „Бог дарява благодат“). Формата Иван е напълно легитимна като народна и антропонимична, но принадлежи на друг регистър – разговорния и всекидневния, а не на каноничния богослужебен език.

Българската традиция в продължение на векове ясно разграничава тези два пласта на езика. В църковните книги (Библия, служби, минеи) за апостоли и светци устойчиво се употребява формата „Иоан / Йоан“, докато във всекидневния говор и в светската история се налага „Иван“ – особено по отношение на царските имена („Иван Асен II“, „Иван Александър“, „Иван Шишман“). Когато това разграничение се заличава в официални и институционални контексти, се получава ономастична редукция, която води до обедняване на културния код: името престава да бъде носител на историческа и литургична памет и се превръща в удобен, но обезплътен етикет.

Светецът като духовен ориентир, не като символ без съдържание

Йоан Рилски не е абстрактна „национална икона“ или чисто декоративен символ. Той е живо присъствие в българската история – образец на нестежателство, покаяние, духовна трезвост и радикално отричане от логиката на властта и богатството. Този аскетичен профил е неотделим от начина, по който Църквата го назовава и почита; именно каноничната форма „Йоан“ го вписва в общия „йоанов“ контекст на Кръстителя и Богослова, а не просто в стихийна народна популярност.

Да имаме такъв небесен покровител е безспорно благословение. Но благословението предполага и отговорност – включително към точността на езика, чрез който се изразява почитта. При светците, чиято памет е свързана с конкретна литургична и текстова традиция, формата на името е част от самата им „лична карта“ в Църквата.

Името като акт на вярност

Настойчивото използване на некоректна или неканонична форма на името на преподобния Йоан Рилски в официални и полууофициални контексти не е безобидна подробност. То е показател за по-дълбок проблем: склонността да се жертва историческата и духовна дълбочина в името на привидна достъпност или стилистична непретенциозност.

В юбилейната 2026 година е уместно да си припомним, че в традицията няма „дреболии“, когато става дума за имена, които са част от литургичната тъкан на един народ. Името „Йоан“ не е архаизъм, а мост – между езика на Църквата, паметта на народа и личната духовна ориентация на всеки от нас. В този смисъл връщането към каноничната форма при преподобния Йоан Рилски не е реставрация на миналото, а акт на културна и духовна вярност към самите нас.

„Иван“ и „Йоан“: исторически и филологични разграничения

Съвременната историография устойчиво използва формите „Иван Асен II“, „Иван Александър“, „Иван Шишман“ – така ги срещаме в Encyclopaedia Britannica, Library of Congress и в съвременни медиевистични изследвания. Средновековните документи обаче показват по-сложна картина: в печати, грамоти и надписи се срещат пълни и съкратени форми, а специализирани изследвания върху имената и нумерацията на владетелите изрично отбелязват, че царете се явяват ту с двоен, ту с единичен антропоним („Ioan Asen“, „Asen“, „Konstantin Asen“ и пр.).​

В самите грамоти владетелят обикновено се титулува с формула от типа „азь Іоанъ Асенъ в Христа Бога вьрьнь царь и самодрьжєць всѣмь блъгаромъ“ – т.е. с „Іоан(ъ) / Ioan“ в началото, а не с „Иван“ в днешната графия. В хрисовулите, издадени по византийски образец, широко се използва титулното „Іω / Io“ пред владетелското име – наследство от византийската практика, което по-късно намира паралели и в румънския контекст.​

Съвременните научни издания конвенционално предават тези форми като „Иван Асен II“, „Иван Александър“, „Иван Шишман“ – т.е. модерната норма „Иван“ стъпва върху средновековното „Ioan“, но не го копира буквално. Това означава, че формата „Иван“ е резултат от модерна историографска стандартизация върху основата на „Ioan“, а не буквално запазена старобългарска форма.

Етимологичната верига е добре известна: евр. Yōḥānān → гр. Ἰωάννης → църковнославянски форми от типа Іѡаннъ / Їѡанъ (Ioannŭ / Ioanŭ). В българската църковна традиция класическата книжовна форма за светци е „Йоан / Иоан“, от която „Иван“ се явява късна, фонетично адаптирана народна форма, възникнала през междинни етапи на фонетична редукция и вмъкване на съгласна (Ioan → Ivan). Филологически първичната форма в книжнината е „Йоан / Іоаннъ“, докато „Иван“ е вторичен, разговорен и по-късно нормативиран вариант.​

В критичните издания на средновековни текстове и в съвременните преводи на царски грамоти и жития последователно се прави разграничение между църковната форма „Йоан“ за апостоли и светци и владетелската „Иван“ в популяризиращите исторически текстове. Житията говорят за „св. Йоан Кръстител“, „св. Йоан Богослов“, „св. Йоан Рилски“, докато историческата литература употребява „Иван Асен II“, „Иван Александър“, „Иван Шишман“. Това разграничение е вече установена филологична и богослужебна норма.​

На този фон става ясно защо смесването на „свети Иван Рилски“ и „свети Йоан Рилски“ без бележка към различните регистри (народен / литургичен) не е чисто стилистичен избор, а размива установена църковна и филологична практика. Въпросът не е в отрицание на формата „Иван“ изобщо, а в защитата на онези контексти, в които традицията е изградила ясна и богословски мотивирана именна норма.

Източници за формата „Иван“ при царете

Историческите, филологичните и психологическите пластове в темата „Иван / Йоан“ позволяват нашата критика към Стамболов да бъде аргументирана едновременно академично и „по нерв“. Ще обобщя по точки, за да можем да ги вградим в един по-голям и обстоен коментар.

Съвременната историография приема устойчиво формите „Иван Асен II“, „Иван Александър“, „Иван Шишман“ – така ги използват Encyclopaedia Britannica, Library of Congress, съвременни медиевистични изследвания.​

Средновековните документи обаче показват по-сложна картина: в печати, грамоти и надписи се срещат пълни и съкратени форми, а статия за имената и нумерацията на владетелите втората държава изрично отбелязва как царете се явяват ту с двоен, ту с единичен антропоним („Иван Асен“, „Асен“, „константин Асен“ и пр.), което изисква прецизна реконструкция, а не лесно митологизиране.​

Т.е. можем да кажем: да, „Иван“ е стабилно прието в модерната научна и образователна употреба, но това е нормативен избор на модерната историография, не просто „народен архетип“, както го представя Стамболов.

Старобългарска графия на „Йоан“

Етимологичната верига е стандартна: евр. Yōḥānān → гр. Ἰωάννης → църковнослав. форми от типа Іѡаннъ / Їѡанъ (Ioannŭ / Ioanŭ).​

В българската църковна традиция класическата книжовна форма за светци е „Йоан / Иоан“ (в зависимост от графичния стандарт), от която „Иван“ се явява късна, фонетично адаптирана народна форма, наследена от Їѡанъ чрез ред промени.​

Това ни дава твърда филологична опора: правилната старобългарска / църковнославянска графия на името е от типа Іѡаннъ, а „Иван“ е производна, не първична форма.

„Иван“ и „Йоан“ в книги и летописи

В църковните книги (Библия, богослужебни текстове) в българската и славянската традиция за апостоли и светци се употребява формата „Иоан / Йоан“ – напр. Йоан Кръстител, Йоан Богослов – а не „Иван“; това съответства на общия славянски модел, където „Ioan / Ioann“ е литургичната форма, а „Ivan“ – разговорната.​

В светската хроникална и по-късна народна традиция „Иван“ се налага като владетелска и „народна“ форма; научните издания за царете съзнателно ползват именно „Иван Асен II“, „Иван Александър“, но при светците запазват „Йоан“.​

Оттук ясният ни аргумент: смесването на „свети Иван Рилски“ и „свети Йоан Рилски“, без бележка към различните регистри (народен/литургичен), не е невинно – то размива установена църковна и филологична норма.

Как аргументираме академичната си критика към стила на Стамболов

Най-общо бихме могли да формулираме критиката си по следния начин в четири плана:

1. Филологична неточност и сплескване на регистрите

Стамболов описва „Иван“ като „народен двойник“ на „Йоан“, без да разгърне хронологията и различните функционални сфери на двете форми – богослужебна, канцеларска, народно-разговорна.​

Игнорира факта, че институционалните решения (патриаршеска, синодална, научна практика) държат именно на „Йоан“ при светците, докато „Иван“ е норма при владетелите – това е структурирана езикова политика, не „стихийна народност“.​

2. Историографски редукционизъм

Стамболов превръща името в символ на „власт, централизъм, съдбовни решения“ чрез подбран набор от владетели (Иван Асен II, Иван Александър, Иван Шишман, Иван III, Иван IV), без да обсъди амбивалентността им – репресии, упадък, различни политически контексти.

Липсва диалог със специализираната литература, която проблематизира именните формули, нумерацията и влиянието на византийските и румънските практики; вместо това името се митологизира.​

3. Богословска повърхностност

Стамболов говори за „Бог е милостив“, „благодат“ и „стълб на християнската именна култура“, но не стига до реалния богословски въпрос: как името се свързва с кръщението, светеца–патрон и аскетичния модел на живот.​

Отсъства еклисиологичната перспектива: Църквата като институция, която регулира именната традиция, е заменена от „цивилизационен“ патос.

4. Жанрова неяснота и авто-митологизация

Текстът е поднесен като „история“ и „етимо-логия“, но в действителност представлява есеистично само-митологизиране на собственото име – типичен публицистичен жанр, който се нуждае от ясно обозначаване като такъв.​

Критиката ни не е ad hominem, а показва, че Стамболов смесва научен, богословски и публицистичен регистър в полза на ефектен, но неточен архетип.

Средновековни документи с формата „Иван“ / „Ioan“ за царе

Класическите български хрисовули от XIII–XIV в. (Ватопедският и Дубровнишкият на Иван Асен II, грамоти на Иван Александър и Иван Шишман) са основните първични документи за владетелските именни формули.​

В самите документи владетелят обикновено се титулува с формула от типа „азь Іоанъ Асенъ в Христа Бога вьрьнь царь и самодрьжєць всѣмь блъгаромъ“ – т.е. с „Іоан(ъ)“ / Ioan в началото, а не „Иван“ в днешната графия.​

Съвременните научни издания и синтези (вкл. статията за царските грамоти и изследването за имената и нумерацията на владетелите) обаче конвенционално предават това като „Иван Асен II“, „Иван Александър“, „Иван Шишман“ – т.е. модерната норма „Иван“ стъпва върху средновековното Ioan, но не го копира буквално.​

Това ни дава ключовата теза: формата „Иван“ е резултат от модерна историографска стандартизация върху основата на средновековното „Ioan“, а не буквално запазена старобългарска форма.

„Io“ и „Ioan“ в българските хрисовули

В хрисовулите, издадени по византийски образец, се наблюдава широко използване на титулното „Іω / Io“ пред владетелското име – това е наследство от византийската традиция „Ἰω“ като формула за християнски цар/княз (виж и развитието на титула Io в румънския контекст).​

В текстовете на грамотите на Иван Асен II и Иван Александър името се среща и като пълна форма „Іоанъ (Асѣнь)“, и в по-кратки титулни форми с „Іо“ в началото.​

В по-късните грамоти на Иван Александър и Иван Шишман се вижда устойчивият модел: „Іоанъ Александър, цар и самодържец на всички българи“ и пр., докато „Иван“ като графия е продукт на по-късно кирилско-правописно развитие.​

Тоест: „Io“ е титулна абревиатура, а „Ioan“ – пълната царска именна форма в канцеларския регистър; „Иван“ е новобългарско огласяване и правописна адаптация, не оригиналният хрисовулен вид.

Хронографи и преводи, които разграничават „Иван“ и „Йоан“

В критичните издания на средновековните български текстове и в съвременните преводи на царски грамоти и жития (вкл. в корпусите на царските грамоти и изследванията върху ръкописите на цар Иван Александър) последователно се прави разграничение между църковната форма „Йоан“ за апостоли и светци и владетелската „Иван“ в популяризираните модерни преводи.​

В научни и учебни издания житията винаги говорят за „св. Йоан Кръстител“, „св. Йоан Богослов“, „св. Йоан Рилски“, докато историческата и популярна литература паралелно употребява „Иван Асен II“, „Иван Александър“, „Иван Шишман“.​

Това показва, че различаването „Иван“ (цар) / „Йоан“ (светец) е вече установена филологична и богослужебна норма в модерната традиция – нещо, което Стамболов в своя текст пренебрегва, като ги смесва без маркиране.

Примери за печати и хрисовули с формула „Ioan Asen“

В каталозите на царските грамоти и в базата Monasterium се цитира именно подписна формула „Азь Іоанъ Асѣнь, в Христа Бога верен царь и самодръжѣц всѣмь блъгаромъ“ за Иван Асен II.​

Описания на златни печати и монети на Иван Асен II също дават легенди с „Ioan Asen“ (на латиница при чужди автори) като транслитерация на гръцко- или славяноезичните титулатури; така името на владетеля традиционно се цитира като „Ioan Asen“, дори когато на съвременен език се пише „Ivan Asen II“.​

В изследването върху грамоти от XIII–XIV в. се посочва конкретно, че от Иван Асен II и Иван Шишман са запазени документи, в които владетелската формула започва с „Ioan“, а в заглавията на статията и в модерния корпус те са обозначени като „Ivan Asen II“, „Ivan Shishman“ – двойният регистър е явен.​

Тези примери са ключови, ако искаме да покажем, че историческата титулатура „Ioan Asen“ не е директно „Иван Асен“, а съвременните форми са резултат от превод и нормализация.

Фонетична еволюция от „Ioann“ към „Ivan“

Общият славянски модел, описван в етимологични и популярни обяснения, е: гръцко Ioannēs → старославянско Іоаннъ / Іѡаннъ → редица редукции и консонантизации, при които гласната „о“ в неудобния групов формант Ioan- преминава във „в“ за улесняване на артикулацията (Iоанъ → Iv-anъ).​

Обясненията за „вмъкнато съгласно“ (каквато роля играе и „v“ в Giovanni, „h“ в Johannes > John) са стандартни: между две гласни се вмъква съгласна, която стабилизира структурата на сричките; при Иван това е „v“ – така Io-an фонетично се реорганизира в I-van.​

В църковнославянската и старобългарската писмена традиция това развитие се отразява по-късно, докато в живия език „Иван“ се налага като удобна разговорна форма; каноничната книжнина дълго продължава да предпочита „Ioan/Йоан“, особено за светци и библейски персонажи.​

Тук може да сведем до ясната теза: „Иван“ е фонетично опростен, вторичен вариант на „Ioann/Ioan“; филологически първичната форма в българската книжнина е „Йоан / Іоаннъ“, докато „Иван“ е резултат от народна еволюция и късна правописна нормализация.

Събрано за обобщената ни линия на критика:

Първичните документи титулуват царете като „Ioan“ (с титулно „Io“), не като „Иван“.​
Модерната историография умишлено стандартизира владетелите като „Иван“, но запазва „Йоан“ за светци и библейски фигури.​

Фонетичното и графичното развитие ясно показва вторичността на „Иван“ спрямо „Ioan“.

На този фон можем спокойно и твърдо да твърдим, че стилът на Стамболов, който безпроблемно смесва „Иван“ и „Йоан“ и митологизира „Иван“ като „архетип“, стъпва върху популярна, не върху научна норма, и съзнателно пренебрегва нюансите, които филологията, църковната практика и медиевистиката пазят като разграничения.

Лалю Метев, 7 януари 2026 г.

 – – –

Анализ на една наскоро разразила се във „Фейсбук“ дискусия

Същност на въпроса

Дебатът се върти около изписването на името на св. Йоан Рилски и по‑общо – около отношението между каноничната книжовна форма „Йоан“ и масово утвърдената, включително институционално, разговорна форма „Иван“. Това е въпрос не само на правопис, а на културна памет, ономастика и национална идентичност. Става дума как обществото разпознава и назовава най-почитания български светец: през езика на традицията или през инерцията на всекидневния говор.

Позицията на Иван Стамболов и реакциите

Отговорът на Иван Стамболов, сведeн до твърдението „канонично не е с ‘Й’“, остава схематичен и по същество неаргументиран. Той не обосновава защо „Иван“ би имало каноничен статут, не взема предвид житийните и богослужебните текстове, които последователно използват формата „Йоан“, и не прави разграничение между етимология, старобългарска графия и утвърдена литургична употреба. Така отговорът по-скоро създава впечатление за формална опозиция, отколкото за участие в съдържателен спор.

Коментарът на Хаджи Орлин В. Иванов, който прехвърля проблема към институции (БАН и наследени практики от комунистическия период), добавя частично верен исторически контекст, но без конкретни текстови доказателства. Наблюдението на Надя Георгиева за „руското звучене“ на „Иван“ посочва фонетичен и социолингвистичен пласт, но не представлява аргумент за каноничност. Така основният въпрос – какво е каноничното име на светеца в православната традиция – остава в значителна степен недоразгърнат.

Нашата аргументация: исторически, богословски, филологичен план

Нашият аргумент стъпва на три свързани стълба:

Исторически (житийни и минейни свидетелства) В житийните текстове, службите, тропарите и минейните богослужебни книги формата „Йоан“ е последователно утвърдена за Рилския чудотворец. Няма старобългарски или каноничен извор, който да въвежда „Иван“ като равноправна книжовна форма в литургичен контекст.

Богословски и литургичен Името на светеца в богослужебния език е част от богословския и културен код: то го вписва в „йоановата“ линия (Йоан Кръстител, Йоан Богослов) и носи натрупана смислова тежест. В този контекст „Йоан“ не е просто транскрипция, а елемент от живата литургична традиция, свързана с кръщението, молитвата и почитането на светеца.

Филологически (разграничение на регистрите) Етимологичната верига (Yōḥānān → Ἰωάννης → Іѡаннъ / Ioannŭ) показва, че „Йоан / Иоан“ е старобългарската и църковнославянска книжовна форма, докато „Иван“ е по-късна, фонетично адаптирана народна форма. Тя е напълно легитимна като личното име в разговорния и светския регистър, но не носи тежестта на каноничната литургична употреба.

Къде се разминава аргументът на Стамболов

Стамболов насочва вниманието към старобългарската и църковнославянска графия, както и към арамейския произход на името, за да заключи, че „не се пише с Й“. Така той смесва три различни равнища: етимологичен произход (арамейски / гръцки форми), историческа графия (Іѡаннъ, Ιωάννης), съвременна българска канонична и литургична употреба („Йоан“).

Фактът, че в по-ранни етапи името е записвано с определена графика, не отменя избора на Православната църква и на българската книжовна традиция да утвърдят „Йоан“ като стандартна форма за богослужебна употреба. Така аргументът му остава в рамките на етимологическа справка и не достига до същинския въпрос: коя форма функционира като канонично име на светеца в българския православен контекст.

Структурен проблем: езикова инерция и институционална практика

Проблемът надхвърля конкретния спор. Институционалното утвърждаване на „Иван“ в редица официални и полууофициални контексти е резултат от исторически навици, административна инерция и често от липса на внимателна консултация с богословската и филологичната традиция, а не от изрично канонично решение. Това води до ономастична редукция – светецът се припознава през удобната народна форма, а не през формата, в която Църквата го назовава в своите книги.

Дискусията във „Фейсбук“ показва колко дълбоко са се внедрили тези практики в публичното съзнание и едновременно – колко ограничено е критичното внимание към изворите. В крайна сметка спорът не е дали „Иван“ е легитимно лично име, а дали именно то е подходящо и коректно в каноничен, литургичен и институционален контекст, когато говорим за св. Йоан Рилски.

В този смисъл защитата на формата „Йоан“ не е акт на езиков формализъм, а позиция за съхраняване на връзката между памет, текст и традиция – връзка, която определя не само как пишем имената на светците, а и как разбираме собствената си духовна история.

Каноничността на името на светеца е ясно засвидетелствана в православната традиция и в оригиналните жития, където той последователно се изписва като „Йоан“. Това е форма, която има не само историческа, но и богословска легитимност, съобразена с източниците на Църквата и с филологическата традиция.

Формата „Иван“ е по-късна и популярна, напълно легитимна като народна антропонимна форма, но тя не отговаря на каноничния и исторически контекст на личността на св. Йоан Рилски. Именно затова говорим за методично и институционално налагане на неточно изписване, което обеднява историческата точност и отслабва връзката с натрупаната духовна и културна памет.

1. По отношение на старобългарската форма (Іѡаннъ / Іоаннъ):

Въпросът не се изчерпва с транскрипцията от гръцки или старобългарски източници, а опира до последователната канонична и литургична практика, в която името „Йоан“ е единствено използвано в службите, тропарите и минейните текстове. В този контекст „Иван“, макар и напълно приемлива народна форма, не притежава същата историческа и богословска тежест. Когато тя се налага институционално (в официални документи, международни формуляри, официозни публикации), това води до редукция на културния и духовния код и затруднява разпознаването на традиционния контекст на светеца. С други думи, фактът на една или друга графика в старобългарски ръкописи не променя обстоятелството, че именно „Йоан“ е утвърдената канонична форма в богослужебните текстове – и именно това разграничение е решаващо за запазване на историческата точност, ономастичната коректност и културната идентичност.

2- По отношение на арамейския произход (Yōḥānān) и гръко-старобългарската транскрипция:

Историческият корен на името действително е арамейски, преминал през гръцкия език и оттам в старобългарската книжнина. Това е важно на етимологично ниво, но не е решаващо за въпроса каква форма е канонично утвърдена в съвременната българска православна традиция. Каноничната и литургична практика е недвусмислена: формата „Йоан“ се използва във всички житийни текстове, тропари и минейни служби, без изключение. „Иван“ има своята естествена роля като народно лично име, но няма статута на богослужебно канонично име за Рилския чудотворец. Нейното институционално налагане в официални или международни контексти води до обедняване на културния код и до размиване на традиционно утвърдената идентичност на светеца.

Следователно, фактът, че името произхожда от арамейски и е преминало през гръцки и старобългарски форми, не отменя последователната канонична употреба на „Йоан“ в богослужението. Разграничението между „Йоан“ като канонична форма и „Иван“ като народна форма е критично за съхраняване на историческата точност, ономастичната коректност и живата културна памет.

– – –

Ето обобщена информация за най‑старите икони на св. Йоан Рилски и местата, където се съхраняват, както и линкове (където е възможно) за визуализация и допълнително изследване:

1) Икони в Рилския манастир (България)

Най‑стара запазена икона в самия манастир

– В Рилския манастир (а именно в неговия Национален музей) се пазят икони на св. Йоан Рилски от XIV век – една от най‑старите, запазени в български манастирски колекции.

– Тази икона е датирана към XIV век и представлява важен артефакт от средновековната българска иконография.

Примерна визуализация (обект от музейната колекция):

📌 „Saint John of Rila“ – икона от XIV в., Национален музей на Рилския манастир (виж изображението):

➡️ https://commons.wikimedia.org/wiki/File:Saint_John_of_Rila._Icon._National_Museum_of_Rila_Monastery._Bulgaria.jpg

Категория с още изображения:

➡️ https://commons.wikimedia.org/wiki/Category:Icons_of_John_of_Rila

2) Икони от по‑късни периоди, но с художествена стойност

Икона от края на XVIII век

– Икона на св. Йоан Рилски, датирана около 1796 г., от зависимата църква (метох „Орлица“) на Рилския манастир.

– Тази икона е представена заедно със св. Йоан Предтеча – особен сюжет в православната иконография (за визуализация и информация):

➡️ https://iconsart.eu/st-john-of-rila

18–19‑в. икони

– В публичните колекции и на Wikimedia Commons има много по‑късни икони (XVIII–XIX в.) с различни художествени стилове – полезни за визуално проучване.

➡️ https://commons.wikimedia.org/wiki/Category:Icons_of_John_of_Rila

3) Къде са изложени и могат да се видят (с линкове / препратки)

📍 Национален музей на Рилския манастир

– Музейната сбирка съдържа оригинални икони от XIV–XVIII в., включително на св. Йоан Рилски, и е част от самия манастирски комплекс.

– Част от колекцията е представена онлайн на Wikimedia (виж горните изображения).

📍 Wikimedia Commons – Icons of John of Rila

Богата категория със снимки на различни икони, включително исторически и по‑нови:

➡️ https://commons.wikimedia.org/wiki/Category:Icons_of_John_of_Rila

📍 iconsart.eu – примерен образ на икона от метох „Орлица“

– Икона, датирана от края на XVIII век:

➡️ https://iconsart.eu/st-john-of-rila

4) Кратка историческа бележка

Св. Йоан Рилски (876–ок. 946) е основател на Рилския манастир и най‑значимият български светец.

В ранното Средновековие иконографията на светци започва да се развива активно от XI–XIV век нататък, така че за ранни, преживели до наши дни изображения на св. Йоан Рилски е редкият пример от XIV век.

5) Важно уточнение

Няма запазени антикварни икони лично от времето на св. Йоан Рилски (X век), тъй като ранните икони рядко оцеляват през вековете и са склонни към разрушение, преизографисване или пренос в музейни колекции. Запазените XIV–XVIII‑векови образци са най‑старите оцелели представители на почитта и иконографската традиция, свързана с него.

– – –

Подробен и аналитичен отговор по въпроса, свързан с Остромировото Евангелие и каноничността на името „Йоан“ във връзка със св. Йоан Рилски. Ще дам и контекст за значението на самия ръкопис.

1. Какво е Остромирово Евангелие

Остромирово Евангелие е най‑старият запазен пълнокнижовен старобългарски (църковнославянски) ръкопис на Евангелието, датиран около 1056–1057 г.. То е поръчано от посетилия Новгород официален дякон Григорий Остромир, и се смята за шедьовър на старобългарската литература и книжовност.

Характеристики:

Написано е на църковнославянски език, използван в България и в славянски църковни средища.

Съдържа текстовете на четирите Евангелия с канонично подреждане и с типични за XI век литургични бележки.

Писано е с кирилица, съхранена в Остромировото Евангелие като един от най‑ранните примери за кирилско писмо.

Евангелието е важен източник за изучаване на православната традиция, фонетиката, правописа и транскрипцията на имена в ранното Средновековие.

2. Връзката с името „Йоан“

В контекста на спора за каноничната форма на името на св. Йоан Рилски, Остромировото Евангелие е важно като пример за ранна транскрипция на библейските и свещените имена, включително Йоан Предтеча и други Йоанови фигури.

В Евангелието името на апостола и евангелиста е „Йоанъ“ (Iωаннъ / Ἰωάννης в гръцкия оригинал).

Това показва, че старобългарската традиция не е използвала формата „Иван“ в каноничните и богослужебните текстове.

„Иван“ се появява по-късно, като народна или разговорна форма на името, а не като официална литургична форма.

Извод:

Остромировото Евангелие потвърждава, че каноничното и исторически коректно изписване е Йоан, а не Иван, и че ранните славянски текстове са следвали гръцкия каноничен оригинал. Това подкрепя аргумента на Лалю Метев за институционалната и историческата точност на името.

3. Значение за дискусията

Емпирично доказателство:

Ръкописът показва как в XI век имената са транскрибирани строго по каноничен модел.

Формата „Йоан“ има дълга традиция, документирана още преди Рилския манастир.

Разграничение между народна и канонична форма:

„Йоан“ – литургична, богословска, историческа и канонична.

„Иван“ – разговорна, антропонимична, по-късно навлязла в масовата употреба.

Литургичен и културен аргумент:

Поддържането на формата „Иван“ в официални публикации, международни институции или символични инсталации (напр. ЕЦБ) обеднява културната и духовна памет и размива традицията, която е била формализирана още през XI век.

– – –

Ivan Stambolov,
нека изясним нещо съвсем просто, защото очевидно говорим на различни равнища.

Въпросът не е дали някой е „ползвал“ Остромировото евангелие, нито дали правописът е „канонически въпрос“ в тесния смисъл. Въпросът е за културния регистър, който избираме, когато представяме една цивилизационна фигура – и то не в битов разговор, а в институционален, международен и символен контекст.

Когато Вие настоявате, че „не е с ‘Й’“, формално сте прав: в старобългарските ръкописи няма съвременната графема „й“. Това е тривиално и известно на всеки първокурсник по славистика.
Но когато от тази техническа констатация се прави скок към легитимация на формата „Ivan“ като представителна, тогава вече не става дума за правопис, а за културно самообезоръжаване.

Защото „Йоан“ не е въпрос на една буква.
„Йоан“ е утвърдената книжовна и литургична форма, която българската традиция последователно използва векове наред – в жития, служби, минеи, тропари.
„Иван“ е народна, разговорна, антропонимна форма, напълно легитимна в битовия регистър, но непредставителна, когато говорим за светец със свръхнационално значение.

И тук идва същинският проблем, който Вие упорито подминавате.

Когато България – държава с собствена азбука, призната официално в ЕС – излиза навън със „ST. IVAN OF RILA“, това не е неутрално. Това е грозновато, опростено и културно маскарящо самопредставяне, при което доброволно се отказваме от собствената си традиция, за да звучим „по-разбираемо“ за чуждия поглед.

Това не е приемане.
Това е предаване – но не на буквата „й“, а на историческата плътност на собствената ни култура.

И ако началото на името е в арамейското Yōḥanan – прекрасно. Именно това още повече подсилва аргумента, че става дума за сакрално име с дълбока семитска и богословска генеалогия, а не за удобен туристически етикет. От арамейски през гръцки и старобългарски традицията последователно води към Йоан, а не към англицизираното и обезличено „Ivan“.

Затова – не, не „предавам за сметка на приемането“.
Отстоявам елементарното правило, че народът, който не умее да представи себе си със собствените си понятия, неизбежно бива представян от чужди.

И точно тук спорът ни изобщо не е за „Й“.
Той е за самоуважението на културата, която уж защитаваме.

Лалю Метев, януари 2026 г.

– – –

Най-новият текст на Иван Стамболов за името „Иван“ е добре написан, но по същество е по-скоро публицистична, отколкото академична конструкция: гладък стил, умело подбрани епитети („архетип“, „цивилизационна биография“), без обаче прецизно боравене с богословски, исторически и филологични детайли, каквито самата тема предполага. Описанието на еврейския корен יוחנן / יהוחנן, гръцката форма Ἰωάννης, латинското Johannes и старославянското Іѡаннъ е в общи линии коректно и съответства на стандартните справочни представяния на името Иван като славянска производна на Йоан / John. Но още тук личи типичното за автора смесване на регистри: вместо ясно разграничение между „Иоан / Йоан“ като църковнокнижовна форма и „Иван“ като по-късна народна адаптация в новобългарския именен синтаксис, получаваме романтично обобщение за „народен двойник“, което замъглява реалните хронологични и литургични разграничения. В българската традиция каноничните титулатури за светци и владетели – „свети Йоан Рилски“, „цар Иван Асен II“, „цар Иван Александър“, „цар Иван Шишман“ – са продукт на конкретна книжовна норма (и на решения на Синода и научната медиевистика), а не просто „превод“ на едно и също име; Стамболов прехожда от „Йоан“ към „Иван“ без изобщо да обсъди защо официалните житийни и историографски форми държат именно на тези разграничения. Това филологично неглижиране става особено видно при светците: коректната форма е „свети Йоан Кръстител“, „свети Йоан Богослов“, „свети Йоан Рилски“, докато „свети Иван Рилски“ е по-скоро народно-разговорен, а не строго литургичен стандарт; смесването им без бележка нормализира подмяна на църковния език с публицистичен.

От институционална гледна точка текстът стои в характерен за Стамболов режим на патетичен централизъм: той превръща „Иван“ в символ на власт, вертикалност и съдбовност („име на власт, централизъм, съдбовни решения и исторически драматизъм“), подбирайки именно онези владетели – Иван Асен II, Иван Александър, Иван Шишман, Иван III, Иван IV – които поддържат предварително формулираната теза. Липсва дистанция: не се обсъжда, че Иван IV „Грозни“ е и травматичен образ на държавен терор, че Иван Шишман е по-скоро фигура на разпада, отколкото на „държавна мощ“, нито че ранната употреба на именните формули в българската царска канцелария е доста по-сложна (Калоян / Йоан, добавяне и отпадане на „Иван“ в различни контексти). Така от академична гледна точка текстът не проблематизира, а митологизира: вместо да покаже как именната формула „Иван“ функционира в различни жанрове – грамоти, жития, служби, хроники – тя е превърната в удобен архетип за политико-психологическа символика. В богословски план също липсва същински разговор за „името“ като призвание, за връзката между личното име, кръщението и светеца–покровител; присъства по-скоро декоративно позоваване на „Божията милост“ и „благодат“, без да се стигне до екзистенциалната дълбочина – как носенето на едно име въвлича човека в конкретна аскетична и литургична традиция.

Психологически погледнато, текстът може да се прочете като силно авто-референтен жест: авторът, сам носещ името Иван и пишещ точно на Ивановден, поставя себе си в центъра на този „архетип на властта и драматизма“. Изборът на висок патос („цивилизационна биография“, „архетип“, „врата към едно от най-разпространените християнски имена изобщо“) подсказва силна нужда личното собствено име да бъде легитимирано като носител на особена историческа и духовна тежест. Това оглеждане в името „Иван“ добре обяснява и присъщата на други негови текстове агресивна категоричност: склонност да се говори от позицията на „нормативен център“ – този, който владее традицията и я раздава като присъда – вместо да се влиза в диалогичен, самокритичен режим на тълкуване. Екзистенциално погледнато, тук прозира страх от разпад на авторитета: затова името се натоварва с функции на „власт, централизъм, съдбовни решения“ – категории, които компенсират усещането за културна и институционална несигурност. Че текстът излиза именно в ден, когато носителите на името са едновременно именници и рожденници, само усилва впечатлението за авто-митологизация: вместо дискретно, научно осветляване на една именна традиция, получаваме празничен автопортрет през името, в който филологията, богословието и историята служат по-скоро като реквизит на една силно персонализирана перспектива, отколкото като самостойни дисциплинарни хоризонти.

В този смисъл хипотетичният психологически профил на публичния интелектуалец, очертаващ се през текста, може да бъде описан предпазливо по следния начин. Налице е идентификация с личното име като символна ос, която изисква обрамчаване в „големи“ историко-цивилизационни рамки; устойчив акцент върху власт, централизъм и „съдбовни решения“, който резонира с нагласа към йерархия и вертикално налагане на смисъл; силен, местами бароков патос, който функционира като компенсаторен механизъм срещу усещане за културна разпаднатост; и модел на публично присъствие, в който интелектуалецът се разполага в ролята на „патриарх“ – фигура на норма и наставничество, по-рядко склонна да експлицира собствените ограничения и грешки. На този фон публицистиката за името „Иван“, появила се в деня на личния празник, може да бъде прочетена и като своеобразен ритуал на автосакрализация – не само акт на суета, а и симптом на културна среда, в която институционални символи като име, Църква, държава често се приватизират от силни его-позиции, вместо да бъдат служебно и смирено осветлявани.

И накрая – без никаква ирония, самото разглеждане на тези пластове не изключва човешкия жест: може да се критикува текстът строго и едновременно с това формално да се отбележи двойният личен празник. Честит рожден ден и честит имен ден, Иване – със здраве и с повече пространство за онова смирено любопитство, което прави публицистиката по-близка до науката, а авторитета – по-малко уязвим от собствените си митове.

Лалю Метев, 7 януари 2025 г.

Лалю Василев Метев е български юрист, мислител и изследовател на културата, известен със своите трудове в областта на философията на паметта, генеалогията и духовната история на България. Роден на 20 октомври 1968 г. в София, той завършва право и развива дългогодишна академична и обществена дейност, насочена към етичните измерения на идентичността, историческото самосъзнание и културната приемственост. В своите изследвания и есета Лалю Метев съчетава аналитичната строгост на правника с чувствителността на хуманитариста. Неговият почерк е белязан от стремежа да изведе моралната перспектива на човешкото действие отвъд чисто нормативните категории — към сферата на духовната отговорност и живата традиция. Сред постоянните му теми са времето и достойнството, религията и гражданството, наследството на свободата и културата на паметта. Член е на Клуба на потомците на офицерския корпус на Царство България „Един завет“, на Съюз „Истина“, на Българската генеалогична федерация и на Общия съюз на българската индустрия — общности, в които продължава линията на историческа приемственост между баланса на морала на честта и съвременната духовна отговорност. В творчеството му се откроява стремежът да се примирят рационалното и духовното начало, традицията и модерността, личната съвест и общественият идеал. Неговият стил — едновременно прецизен и съзерцателен — отразява убеждението, че мисленето е не просто интелектуален акт, а морално дело. Творчеството му се вписва органично в тази негова философска и етична линия: то е духовен синтез и лична изповед, завещание на човек, който мисли равновесието не като компромис, а като добродетел; не като отслабване на страстта, а като нейно преобразяване в мъдрост. В този контекст Лалю Метев формулира един от най-съкровените си възгледи — че истинската свобода е плод на вътрешна дисциплина, а справедливостта се ражда в пространството „между“ — между пламъка и камъка, между вярата и разума, между човека и идеала.