Комунизмът не си е отишъл – духовната отрова на пропагандата

Комунизмът е зло. Абсолютно зло, което, както дявола, по своята природа не може да прави добро. Четиридесет и пет години ние, българите, живяхме в това зло. Още тридесет и шест години се страхуваме да го осмислим и да поемем личната си вина за него. А всеки от нас я носи – политическа, морална или просто човешка. Затова 1 февруари не е ден за „баланс“ и спорове. 1 февруари е ден за памет и безусловно осъждане.

Народният съд не беше правосъдие. Той беше комунистически терор. Между декември 1944 и април 1945 г. пред Народния съд бяха изправени над 11 000 души, в 135 дела, с общо 9 155 осъдени и 2 730 смъртни присъди.[*] Хиляди съдби бяха пречупени, хиляди семейства – белязани завинаги. „Съдебни заседатели“ без образование подписваха смъртни присъди с палец. „Съд“, чиято цел не беше да установи вина, а да изпълни план за жертви. Да убие хиляди, за да подчини милиони.

За такова престъпление няма давност. Няма историческа амнистия. Няма удобна забрава. На 1 февруари 1945 г. комунистическият режим обезглави българската държава. В една нощ бяха разстреляни регентите, десетки министри, народни представители, висши военни.[*] С няколко залпа беше даден ясен знак: „Няма държава – има партия. Няма отговорност – има страх. Има народ – но народът няма глас.“ Десетилетия мълчахме. Имената на палачите бяха строго пазена тайна. Имената и гробовете на жертвите – също. Това беше втората им смърт: смъртта на паметта.

Днес сме длъжни да кажем ясно: Време е за СЪД НА ПАМЕТТА. Съд не на отмъщението, а на истината. Съд не над мъртвите, а над живата лъжа. Съд, в който признаването на вината става основа за нравствено възстановяване. Който днес говори за „сложна епоха“ и „баланс на вината“, без да назове Народния съд като престъпление, не говори за миналото. Той подготвя оправдание за бъдещ терор.

Комунистическият режим беше диктатура. Народният съд беше най-голямото престъпление на тази диктатура.[*] Ако го забравим и не го осъдим, рискуваме да убиваме за втори път жертвите – и да срещнем за втори път палачите. Не техните – нашите. Да назовем по име злото не е „разделение на обществото“. Да назовем по име злото е първата стъпка към справедливостта. Без памет няма прошка. Без истина няма помирение.

Днес, на 1 февруари, се покланяме пред паметта на хилядите, унищожени от Народния съд и последвалия комунистически терор – регенти и министри, офицери и депутати, свещеници и учители, банкери и индустриалци, земеделци и работници, хора без вина освен тази, че са били част от „неправилна“ класа, партия, общност. Ние носим дълг към тях и към идващите след нас: да помним имената им; да разказваме историята им; да не позволим лъжата да ги погребе отново.

Комунизмът като псевдорелигия и незаздравяла рана в българското общество

„Горко на онези, които наричат злото добро, а доброто – зло, които превръщат тъмнината в светлина и светлината – в тъмнина, които правят горчивото сладко и сладкото – горчиво!“ (Исая 5:20)

Осем десетилетия след екзекуциите от 1‑ви срещу 2‑ри февруари 1945 г. България продължава да носи белезите на комунистическото наследство – не само в архивите и статистиката, а в самия език, с който говорим за миналото си. Датата не се е превърнала в споделена памет, а по‑скоро маркира дълбоко разделение; монументите, които претендират да увековечават „освободителите“, всъщност свидетелстват за идеологическа окупация на българското съзнание. Сблъсъците около демонтажа на паметниците на окупационната червена армия е показателен: едни са убедени, че почитат герои, други виждат в тези монументи изваяни в камък лъжи – символи на насилствено наложено минало. В този разлом личи не просто различна оценка, а действието на дългогодишна пропаганда.

Комунизмът не е просто исторически етап, а трайно духовно разстройство, което деформира представите за истина, справедливост и достойнство. Неговата пропаганда не само пренаписва историята, но и подменя самото разбиране за човешка свобода. „Истината ще ви направи свободни“ (Йоан 8:32) – но в режим, основан върху лъжа, истината се превръща в най‑голямата заплаха. Затова отровата на комунистическата лъжа не е само в откровената неистина, а и в изграждането на цели системи от „удобни истини“, които възпитават поколения в духовно робство. Днешните български градове са осеяни с архитектурни тотеми на тази идеологическа лъжа – монументи, които не почиват върху жива историческа памет, а върху вкаменени клишета, възпитаващи безропотно подчинение на един репресивен режим.

„И няма нищо тайно, което да не стане явно, нито скрито, което да не излезе наяве.“ (Марк 4:22)

Истината за 9 септември не е „революция“ или „народно въстание“, а преврат с външна намеса, който обрича България на десетилетия духовен, икономически и морален упадък. Под прикритието на „освобождение“ страната е подложена на съветска окупация, а цели слоеве от обществото – на систематично унищожение. Това е времето, когато „походът на мъртвите души“ – езикът, който оправдава убийствата с „историческа необходимост“ – надделява над естествения морален ред, според който човешкият живот е безценен. „Не убивай!“ (Изход 20:13) – тази Божия заповед е потъпкана в името на утопия, изградена върху кръв и страдание.

Богословското измерение на комунистическата пропаганда е не по‑малко зловещо. Тя не само преследва и ликвидира духовниците, но се стреми да заличи самата идея за висш морален ред. Комунизмът узурпира религиозния инстинкт: подменя Бога с Партията, Христовото милосърдие – с класова омраза, а духовния стремеж към истина – с култ към вожда. Лозунгите, портретите и ритуалите на режима заемат мястото на иконите и богослужението, а всяка съпротива срещу тази нова псевдорелигия е заклеймявана като „контрареволюция“, чиито носители трябва да бъдат „очистени“ от общността.

„Не се лъжете: Бог не е за подиграване. Каквото посее човек, това и ще пожъне.“ (Галатяни 6:7)

Дори днес, когато комунистическата диктатура е формално рухнала, нейните механизми продължават да действат в културната памет на нацията – в начина, по който назоваваме фактите, в нежеланието да свържем престъплението с отговорност. „Ако слепец слепеца води, и двамата ще паднат в ямата“ (Матей 15:14) – така изглежда обществото, когато продължава да се води по изкривената логика на пропагандата, която отхвърля историческата истина и подменя моралните устои на народа.

Едно общество може да бъде истински свободно само ако съзнателно осъзнае и отхвърли лъжата, с която е било хранено. Духовната битка срещу наследството на комунизма в този смисъл е битка не просто с един режим от миналото, а за самата същност на човека – за неговата способност да бъде морално същество, което различава истината от лъжата, доброто от злото, свободата от насилствено наложената „благодат“. „Стойте твърдо в свободата, с която Христос ни освободи, и не се заплитайте отново в робско иго!“ (Галатяни 5:1).

Поклон пред паметта на жертвите. И нравствен съд над палачите – днес, утре, винаги.

Лалю Метев, 1 февруари 2026 г.


Бележки под линия (препоръчани)

[*] За числата на Народния съд – приблизително 135 дела, 9 155 осъдени, 2 730 смъртни присъди, виж: „Народен съд“ (1944–1945), обобщени данни в съвременната историография.

[*] За разстрелите на 1 февруари 1945 г. – регентите княз Кирил, Богдан Филов, ген. Никола Михов, министри и народни представители, екзекутирани след присъдите на I и II състав на Народния съд.

[*] За оценката на Народния съд като престъпление и за Деня за почит към жертвите на комунистическия режим – решение на Народното събрание и официалните изявления на институциите за 1 февруари.

Лалю Василев Метев е български юрист, мислител и изследовател на културата, известен със своите трудове в областта на философията на паметта, генеалогията и духовната история на България. Роден на 20 октомври 1968 г. в София, той завършва право и развива дългогодишна академична и обществена дейност, насочена към етичните измерения на идентичността, историческото самосъзнание и културната приемственост. В своите изследвания и есета Лалю Метев съчетава аналитичната строгост на правника с чувствителността на хуманитариста. Неговият почерк е белязан от стремежа да изведе моралната перспектива на човешкото действие отвъд чисто нормативните категории — към сферата на духовната отговорност и живата традиция. Сред постоянните му теми са времето и достойнството, религията и гражданството, наследството на свободата и културата на паметта. Член е на Клуба на потомците на офицерския корпус на Царство България „Един завет“, на Съюз „Истина“, на Българската генеалогична федерация и на Общия съюз на българската индустрия — общности, в които продължава линията на историческа приемственост между баланса на морала на честта и съвременната духовна отговорност. В творчеството му се откроява стремежът да се примирят рационалното и духовното начало, традицията и модерността, личната съвест и общественият идеал. Неговият стил — едновременно прецизен и съзерцателен — отразява убеждението, че мисленето е не просто интелектуален акт, а морално дело. Творчеството му се вписва органично в тази негова философска и етична линия: то е духовен синтез и лична изповед, завещание на човек, който мисли равновесието не като компромис, а като добродетел; не като отслабване на страстта, а като нейно преобразяване в мъдрост. В този контекст Лалю Метев формулира един от най-съкровените си възгледи — че истинската свобода е плод на вътрешна дисциплина, а справедливостта се ражда в пространството „между“ — между пламъка и камъка, между вярата и разума, между човека и идеала.

В текстовете си за комунизма Лалю Метев настоява, че не става дума за „приключила епоха“, а за трайно духовно разстройство, което продължава да разяжда категориите истина, справедливост и достойнство. Според него пропагандата на режима е произвела цяла вселена от „удобни истини“, в която поколения са възпитавани в духовно робство – в пълен разрез с евангелското „Истината ще ви направи свободни“. Оттук и най-радикалният му извод: комунизмът узурпира религиозния инстинкт на обществото, превръщайки идеологията в псевдорелигия, която сакрализира насилието и легитимира лъжата, а партийните лозунги – в сурогат на вярата. Особено безпощаден е погледът му към ролята на Църквата в този процес. До 1989 г. Българската православна църква, по думите му, не просто е маргинализирана, а системно подчинена на държавата – чрез агентурни мрежи на ДС, чрез пряк институционален контрол и постоянен идеологически натиск. Резултатът е „ритуална неувереност“: сакралното се профанизира, профанното се сакрализира; храмът нерядко се превръща в сцена за политическа легитимация, а не в пространство на свобода. Тази деформация, твърди Метев, не се изпарява с падането на режима – тя продължава под формата на трайно объркани граници между църковно и държавно, между вяра и политически интерес. В есетата си „Комунизмът не си е отишъл – духовната отрова на пропагандата“ и „Паметта за комунизма не е минало“ Метев разработва именно това напрежение: от една страна, комунизмът като духовна лъжа и псевдорелигия; от друга – като незаздравяла травма, която „никога не престава да говори“ и се предава междупоколенчески под формата на страх, цинизъм и носталгия. Публикациите му в hristianstvo за сакралното в съвременните институции доразгръщат тази линия, показвайки как комунистическото наследство продължава да моделира и Църквата, и държавата. Метев вижда и ясно очертани маскировки на комунистическата пропаганда в днешния ден. Първата е в камъка – монументите и символите, които и днес представят съветската окупация като „освобождение“ и поддържат култа към „освободителите“. Втората е в езика – упоритото говорене за 9 септември като за „въстание“ или „революция“, а не като за преврат и начало на масов терор. Третата е в политическата мимикрия: нови партии и говорители, облечени в демократична реторика, но възпроизвеждащи старите рефлекси – омаловажаване на престъпленията, релативиране на вината, носталгия по „реда“ на тоталитарното вчера. Така, подчертава той, комунизмът продължава да живее не само в архивите и паметниците, а в самия духовен хоризонт, в който обществото мисли себе си.