Фейсбук‑патос вместо конкретна памет

На 1 февруари България отбелязва Деня на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим – дата, свързана с един от най-мрачните епизоди в новата ни история. На този ден през 1945 г. са изпълнени смъртните присъди над тримата регенти на малолетния цар Симеон II, както и на повече от сто министри, народни представители, министър‑председатели от военния период, висши офицери, магистрати, общественици и журналисти – голяма част от тях след процес с предварително предрешен изход и при грубо нарушени процедури на защита.

Т.нар. Народен съд, създаден с наредба-закон след преврата на 9 септември 1944 г. и идването на власт на правителството на Отечествения фронт, се превръща в централен инструмент на политическия терор. В периода декември 1944 – април 1945 г. пред различните върховни и областни състави са изправени над 11 000 подсъдими; произнесени са 9155 присъди, от които 2730 смъртни и 1305 за доживотен затвор – мащаб, който по относителни показатели няма аналог сред следвоенните „народни съдилища“ в Европа. Сред осъдените на смърт са бившите министър‑председатели Богдан Филов, Иван Багрянов и Добри Божилов, тримата регенти, както и десетки министри, депутати и висши военни, екзекутирани в ями край Централните софийски гробища в нощта на 1 срещу 2 февруари 1945 г.

Репресиите обаче далеч не се изчерпват с формално съдебните процеси. Историческите изследвания и архивни свидетелства документират вълна от убийства без съд и присъда в първите месеци след 9 септември, изпращане в трудово-превъзпитателни лагери, насилствени изселвания и въдворявания, конфискация на имущество, административни забрани за обучение и професионална реализация, използване на психиатрични заведения за политически цели. Дори личности с безспорни заслуги, като Димитър Пешев – ключова фигура в спасяването на българските евреи – са осъждани по Народния съд на години затвор под идеологически формулирани обвинения за „фашистка дейност“ и „противонародна политика“.

Особено показателен за нравствената атмосфера на терора е често цитираният разказ за Цола Драгойчева, представител на ръководството на БКП и отговорник в ЦК за организацията и провеждането на Народния съд. „Никога през живота си не съм спала така блажено, както в утрото на екзекуцията, след като заглъхна и последният изстрел“, заявява тя пред западен журналист, описвайки нощта на разстрелите на регентите, министрите и висшите офицери. В следващите дни, според свидетелствата, тя се настанява в апартамента на разстреляния пред очите ѝ княз Кирил и демонстративно се появява по софийските улици с коженото палто на Евдокия Филова – вдовица на убития в същата нощ наш родственик проф. д-р Богдан Филов, изселена като „враг на народа“ в добруджанско село без вода и електричество. Този детайл е не просто биографска пикантност, а концентриран образ на превръщането на политическото убийство в източник на лично благополучие и психическо „успокоение“.

От 2011 г. датата 1 февруари официално се отбелязва като „Ден на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим“ с решение на Министерския съвет, инициирано по предложение на президентите Желю Желев и Петър Стоянов. По-рано, още през 2000 г., Народното събрание приема Закона за обявяване на комунистическия режим за престъпен, който определя управлението на Българската комунистическа партия в периода 1944 – 1989 г. като противоречащо на основните права и свободи, а извършените спрямо гражданите репресии – като незаконни, несправедливи и морално недопустими. Законът продължава да е в сила и днес и, поне на нормативно ниво, задава ясен морално-правен хоризонт, в който паметта за жертвите не е просто въпрос на политическо мнение, а на призната от държавата историческа вина и необходимост от възмездие и реабилитация.

В аналитичен план, тази дата ни изправя пред въпроса доколко едно общество е способно да се срещне с истината за собствената си история не като с идеологически инструмент, а като с огледало. Паметта за 1 февруари не е само възпоменание за миналото; тя е и изпит за настоящето – готови ли сме да видим в логиката на Народния съд и в масовите репресии нещо повече от „чужд“ тоталитарен режим, а съблазън, която винаги може да се върне под нови форми, когато се откажем от правото, от личната отговорност и от идеята, че всеки човек е лице, а не средство.

Ритуален траур и PR-памет: когато 1 февруари се превръща в клише

Първи февруари безспорно е една от най‑черните дати в българската история, но начинът, по който съвременните медийни новини „отразяват“ нейното отбелязване – като още една протоколна случка, в която поредният висш държавен чиновник полага венец, запалва свещ и публикува статус – показва защо обществената памет остава травматична, а не изцелена. Тук се разкрива дълбокото напрежение между трагичността на самото събитие и банализиращия ефект на рутинната медийна граматика, която приравнява траура към ежедневния PR‑поток.

В своето обръщение председателят на Народното събрание Рая Назарян определя 1 февруари като дата с „трагичен отпечатък в българската история“, когато противоконституционният Народен съд произнася и още същата нощ изпълнява с особена жестокост смъртни присъди над десетки държавници, политици и висши военни. Тя говори за „престъпление срещу идеала за свобода, престъпление срещу човешкото право на защита и акт на политическа безочливост и саморазправа с всеки неудобен опонент“, настоявайки за морален дълг към паметта на жертвите, за обективно предаване на фактите и за освобождаване от символите, които продължават да прославят комунистическата диктатура. Призивът ѝ е насочен към „всички демократично мислещи хора“ да се обединят около справедливостта и достойната памет, при разбирането, че „политиката трябва да бъде за хората, а не срещу тях“.

Именно в този пункт проличава структурното напрежение между казаното и начина на казване. Изложението е композирано по вече утвърден, до голяма степен изтъркан и изпразнен откъм съдържание канон: „противоконституционен Народен съд“, „престъпление срещу свободата“, „дълг към паметта“, „демократично мислещи хора“, „политиката трябва да обединява“. Формулите са коректни по съдържание и се вписват в приетия от закона и съдебната практика морално‑правен хоризонт, но звучат кухо, защото отсъства най‑елементарното условие за автентичност – конкретността. Не се изричат имената на тримата регенти, на осъдените министър‑председатели, на висшите военни и магистрати; дори не се отбелязва фактът, че сред разстреляните на 1 февруари 1945 г. има председатели на Народното събрание – нейни пряки институционални предшественици.

Става очевидно, че тук на практика липсва именно измерението на покаянието. Покаянието – както личното, така и институционалното – предполага не общо морално възмущение от „злото“, а назоваване на конкретни лица и дела, признаване на извършената неправда и поемане на отговорност за наследените деформации. Когато ръководителят на парламента говори за „черна дата“, но не намира за нужно да назове жертвите по име и да артикулира ясно, че тогавашната „юридическа“ процедура е била инструмент на политически терор и подмяна на правосъдието, жестът неизбежно се разпада до фонова самореклама: „запалих свещ, поклоних се, написах статус“. Това е стратегия за избягване на риска – да се говори за трагедията така, че тя да не поставя под въпрос нито говорещия, нито институцията, която представлява.

Симптоматичен е и самият комуникационен формат: лично обръщение във фейсбук, мултиплицирано от медиите с клишета от типа „отдаде почит“, „запали свещ“, „поклони се пред паметта“. Така траурът се вписва в обичайния PR‑цикъл на институцията и се превръща в епизод от управлението на публичния образ. Паметта за жертвите се употребява като ресурс за легитимация, без да се изисква отговор на въпроса как днешният парламент – с неговите практики на злоупотреба с власт, безнаказаност и политическа агресия – реално се разграничава от логиката на насилието, която осъжда на думи.

Така тук се сблъскват два типа памет: „декоративна“ памет, която служи за поддържане на символичен капитал, и „драматична“ памет, която поставя общността в ситуация на избор. В първия случай миналото се превръща във фон за морално безрискови декларации; във втория – в огледало, което изисква промяна на настоящето. В този смисъл 1 февруари е лакмус за зрелостта на демократичната култура: там, където паметта се изчерпва във фейсбук‑постове и протоколни репортажи, тя не лекува травмата, а я консервира, защото още веднъж изтласква болката и отговорността под повърхността на „правилните думи“.

Богословският хоризонт допълнително изостря тази диагноза. Християнското разбиране за справедливост изисква съчетание от истина, отговорност и милост: жертвите да бъдат назовани и упоменати, злото – ясно разграничено, а наследниците – призовани не към абстрактно примирие, а към истина и покаяние като условие за помирение. Там, където езикът за жертвите е отделен от конкретните имена и от критическа рефлексия върху собствената институция, паметта се лишава от тази лечебна функция. Тя престава да бъде място на съд над настоящето и се превръща в още един инструмент на властта да говори от името на миналото, без да се остави да бъде съдирана от него.

Памет без риск, декларация без адресат

Особено показателно е, че декларативните формули за „освобождаване на обществото от останките, които прославят комунизма“ и за необходимостта „никога да не допускаме такава саморазправа“ остават без нито един конкретен съвременен адресат. Самият език предполага действие, но действието остава без обект. Кои са тези „останки“ в реалното поле на българския публичен живот: монументите и топонимията, които все още канонизират комунистическия пантеон; учебните програми, които редуцират терора до бележка под линия; официалният и медиен език, който продължава да говори за периода като за „развит социализъм“ или „време на стабилност“? Липсата на конкретика превръща реториката в универсална маска: всеки политически актьор може да се припознае като „демократ“, без да ревизира нито една реална практика, нито един интерес, нито една зависимост.

Така паметта се превръща в безопасна декламация: тя се упражнява именно за да не произведе реален морален риск за говорещия. В богословски план това е аналог на изповед без покаяние: изговарят се общи истини за „греха“ на миналото, но без именуване на конкретни грехове, без поемане на вина, без решение за промяна. Паметта се ритуализира – тя става част от протокола, от институционалния календар, от репертоара на „правилните думи“, които трябва да се чуят на „правилната дата“. На практика това е форма на избягване: общността изговаря миналото, за да не го допусне да се доближи до болката и отговорността на собственото „сега“.

Контрастът с историческите изследвания за Народния съд е рязък. Там описанието е радикално конкретно: 11 122 подсъдими; 9 155 осъдени; 2 618–2 730 смъртни присъди и над 1 300 доживотни наказания, произнесени в рамките на няколко месеца – мащаб, който поставя България сред най-бруталните следвоенни модели в Европа. На 1 февруари 1945 г. само Първи върховен състав осъжда на смърт и изпраща на разстрел тримата регенти на малолетния цар Симеон II, 22 министри, десетки депутати, генерали и висши офицери, включително бившия министър‑председател Богдан Филов. Тези числа не са „мнение“, а фактологически коректив на всяка опит за замъгляване на същността на съда като извънреден политически трибунал, насочен към обезглавяване на елита.

На този фон общите фрази за „престъпление срещу идеала за свобода“ и „нарушение на човешкото право на защита“ започват да звучат като внимателно неутрализирана истина: вярна по съдържание, но лишена от остротата, която конкретните имена и числа ѝ придават. Така погледнато, тук се сблъскват две функции на езика: езикът като откритие на истината (alētheia – разкриване на скритото) и езикът като прикриване, като контрол на дозата истина, която обществото е „допустимо“ да понесе, без да се наруши статуквото.

Може да се каже, че памет без риск остава на равнището на фарисейския жест: „изграждаме гробници на пророците“ и „украсаваме паметниците на праведниците“, но не разпознаваме собственото си участие в същата логика на насилие и изключване. Там, където декларацията няма конкретен адресат – нито в настоящето (институции, практики, символи), нито в собствената общност („ние“) – тя не е насочена към промяна, а към утвърждаване на моралния комфорт на говорещия. Това означава да запазим миналото на безопасно разстояние: като фон за морално възмущение, а не като огледало, в което се питаме какви форми приема днес същата готовност за саморазправа, същият презрителен отказ от правосъдие, същата „класова“ или идеологическа омраза.

В този смисъл истинският критерий за паметта не е силата на декларацията, а готовността да се поемат конкретни рискове: да се назоват по име онези „останки“, които реално възпроизвеждат комунистическия манталитет – от символния пантеон през учебното съдържание до зависимостите в службите и съдебната система; да се посочат механизми, чрез които същата логика на безнаказаност и политическо насилие се опитва да се върне под нови лозунги. Без такава конкретика декларацията остава без адресат – и, следователно, без сила. Паметта се изчерпва в думи, които се произнасят не за да преобразят реалността, а за да я оставят непокътната.

Липсващото „ние“ – и липсващото покаяние

Назарян заявява, че „политиката не бива да разделя, а да обединява“ и че „опонентите трябва да се уважават, а не да се преследват“. Формално тези твърдения са безупречни – те възпроизвеждат конституционния и етически консенсус на едно демократично общество. Проблемът възниква в момента, в който ги поставим в контекст: ежедневната практика на същия политически елит се характеризира със системна демонизация на опонента, с употреба на правосъдието като инструмент за политически натиск, с медийни кампании, чийто език често е само на крачка от старите категории на „класовата омраза“. Така между публично артикулираните принципи и реалното упражняване на властта зейва дълбока пропаст, която не просто обезсилва думите, а превръща самия език на „помирението“ в допълнителна травма.

Когато подобни формули се произнасят без признаване на собствена вина и без дори минимален жест на институционална саморефлексия, те престават да бъдат слово за изцеление и се превръщат в реторично прикритие. От богословска перспектива тук липсва именно покаянието – не като сантимент или ритуална вина, а като акт на истина: да назовеш конкретни грешки, да поемеш лична и институционална отговорност и да поискаш прошка от онези, срещу които властта (в различните си исторически превъплъщения) е съгрешила. В християнската традиция покаянието предшества помирението: без изговорена истина и разкаяно „аз съгреших“ призивът към „обединение“ неизбежно звучи като морална принуда върху жертвата да прости, без да е чута и реабилитирана.

Истинското почитане на жертвите на Народния съд и комунистическия терор не би започнало от фотогеничната свещ пред мемориала, а от болезнено честно „ние“: признание, че сегашната политическа класа наследява не само държавата, но и дълбоките деформации, оставени от онзи режим – културата на доносничество и подозрение, навика да се живее „прегърбен“ пред силния, сервилността към външния покровител, готовността да се жертва отделният човек в името на абстрактни „исторически необходимости“. Едно такова „ние“ би означавало да се признае, че посттоталитарната демокрация не започва на „чиста дъска“, а стъпва върху институции, пропити от бойкотирането на закона, върху медии, наследили пропагандни рефлекси, и върху общество, в което страхът и цинизмът са станали част от ежедневния здрав разум.

Липсващото „ние“ е отказ да се излезе от удобната позиция на външен наблюдател. Всяка реч за „жертвите на комунизма“ е в опасност да остане морално безопасна, ако говорещият не се разпознае като съучастник – поне чрез мълчание, привикване, полза от статуквото. Ако вината винаги е „на другите“ – на „комунистите“, на „фашистите“, на „историята“ – тогава паметта остава външно занимание: тя не прониква до онази вътрешна точка, където човек се пита как би постъпил сам, поставен пред същата изкушение да се сниши, да предаде, да се възползва. В този смисъл липсата на покаяние не е само политически, а антропологичен проблем: тя фиксира общността в инфантилна позиция, в която отговорността винаги се прехвърля другаде.

Тук се откроява и богословският парадокс на посткомунистическите общества: законодателят е назовал режима престъпен, Народният съд – несправедлив, жертвите – реабилитирани, но тези актове рядко са придружени от вътрешно обръщане. Юридическият език произнася присъдата, но духовният език на „ние всички, които сме живели и живеем в сянката на този режим“, остава неизговорен. Затова формулите за „дълг към паметта“ често звучат като херметични, морално безопасни текстове: те не засягат реалните носители на властта, не поемат риск да прекъснат кариери, мрежи на влияние, зависимости. Поклонението пред Мемориала става част от протокола, а не от обръщането.

Това може да бъде описано като липса на колективна способност за траур. Една общност е в траур не когато отбелязва годишнина, а когато е способна да види в миналото си не само „своите“ жертви, но и своето участие – активно или пасивно – в механизмите на насилието. Там, където такава работа на траура отсъства, миналото се завръща под формата на повтаряне: в нови форми на езикова агресия, в готовност за символично или реално „разстрелване“ на опонента, в банализация на идеята, че политическият противник е „по-малко човек“ и поради това подлежи на изключване.

В този хоризонт липсващото „ние“ и липсващото покаяние са две страни на един и същи проблем. Без първото – без признание, че „ние“ като съвременно общество сме носители на травматично наследство – няма как да бъде изграден мост между жертвите и институциите, между паметта и политиката. Без второто – без покаянието като свободно поемане на вина и желание за промяна – езикът на „обединението“ и „уважението към опонента“ остава реторика, която не засяга нито говорещия, нито системата, която той олицетворява. Именно затова, ако искаме 1 февруари да бъде не само дата в календара, а духовен ориентир, първият необходим жест не е ново слово пред камерите, а вътрешно, рисково „ние“, което признава деформацията и иска да излезе от нея. Само тогава паметта престава да бъде декор и се превръща в реална мярка за настоящето.

Паметта като ресурс, не като рекламно клише

Първи февруари не е удобна ритуална дата за произнасяне на политически „правилни“ фрази, а болезнен възел, в който се пресичат право, политика и морал: извънреден трибунал, създаден с противоконституционна наредба, масова репресия срещу политическия, военния и духовния елит, последвана от десетилетия институционално мълчание и оправдателна пропаганда. Паметта за този ден не може да бъде неутрална: тя неизбежно поставя въпроса за легитимността на насилието, за границите на държавната власт и за отговорността на онези, които днес наследяват институциите, компрометирани тогава като инструмент на терора.

Ако съвременните политици желаят да говорят за 1 февруари с някакво достойнство, минималното изискване е четирикратно. Първо, да назоват имената – на регентите, министрите, депутатите, генералите, съдиите и прокурорите на Народния съд – защото без конкретни лица паметта се разтваря в безлична реторика. Второ, да признаят механизма на терора: да видят в „народния съд“ не акт на „историческа справедливост“, а институционализирано беззаконие, което грубо нарушава Търновската конституция и принципите на правовата държава. Трето, да съзрат собствената си институция – парламент, правителство, президентство – в сянката на онзи съд, тоест да признаят, че легитимността им не е дадена отвъд историята, а е отчасти зависима от това как те се отнасят към деформациите, извършени от техните предшественици. И накрая, да се въздържат да превръщат чуждата кръв в елемент от собствения си медиен образ – да поставят граница между почит и употреба, между траур и пиар.

Това означава паметта да бъде мислена не като символичен капитал, който може да се консумира за легитимация, а като дар и задача. Паметта за невинно пролятата кръв е, в християнската традиция, място на съд над живите: тя изисква покаяние, промяна на мисленето (metanoia), а не просто вербално дистанциране от миналото. Там, където паметта се редуцира до „рекламно клише“, ние повтаряме именно жеста на обезчовечаване: жертвите отново стават средство – този път не за революционна легитимация, а за демократичен имидж. Това е особено тежка форма на забрава: миналото се „помни“ само до степен, в която обслужва настоящия комфорт.

Паметта като ресурс предполага обратното движение: да позволим на събитието да постави под въпрос нашите навици, език, институции. В правен план това би означавало последователно прилагане на вече приетите актове – решенията на Върховния съд за нищожността на присъдите на Народния съд, законите за реабилитация и публичното назоваване на комунистическия режим като престъпен – не като празни формули, а като критерий за кадрови, символни и политически решения. В политически план – отказ да се толерират наследени мрежи на безнаказаност и зависимост, които произлизат от същите структури, организирали терора. В духовен план – готовност да приемем, че част от нашите собствени рефлекси (страх, цинизъм, склонност към „силна ръка“) са продукт именно на незавършената работа на паметта.

Всичко по-малко от това не е почит, а поредно употребяване на паметта – този път „демократично“, с изискан език и декларативни намерения, но отново на гърба на същите жертви. Там, където паметта не поема риск, тя престава да бъде морален ресурс и се превръща в още един ресурс на властта.

Теодора Димова: „Комунизмът у нас се превърна в манталитет“

Тезата на Теодора Димова за „комунизма като манталитет“ може да се прочете като симптоматика на отказа от зрялост – отказ да поемеш върху себе си тежестта на свободата, да различаваш добро и зло, да избираш и да носиш последиците от избора си. Тук „комунизмът“ не е вече партийна принадлежност или институционална йерархия, а вътрешен навик на съзнанието: удобството да се скриеш зад колектива, да вървиш със стадото, да делегираш отговорността на „държавата“, „системата“, „началството“. Интериоризираният тоталитаризъм престава да бъде външен натиск и се превръща в антропологичен рефлекс – да мълчиш, да се снишаваш, да повтаряш онова, което „казват телевизорът“ и най‑кресливите, да не рискуваш да бъдеш личност в силния смисъл на думата.

В този контекст особено точен е акцентът на Димова, че липсата на реална памет за „Народния съд“ и лагерите не е „технически пропуск“, а целенасочена политическа стратегия: да няма музей на комунизма; в учебниците да се говори за периода фрагментарно и релативиращо; унищожаването на елита и травмата на няколко поколения да се подменят с клишета за „индустриализация“ и „безплатно образование“. Всяко сериозно, институционализирано осмисляне би подкопало сегашния посткомунистически елит, чиято властова практика почива върху същите рефлекси – цинизъм, безнаказаност, презрение към „обикновения човек“, готовност да се жертват хора заради „целесъобразност“.

През богословска оптика тук става дума за отказ от покаяние – не просто от признание на вина, а от среща с истината за собствената история като условие за нов живот. Там, където грехът не е назован с името си и не е изповядан, той не изчезва; той се превръща в навик, в „втора природа“. Ако употребим класическата християнска категория на страстите, комунизмът като манталитет е срастване на волята с конкретни страсти – корист, завист, страх, властолюбие – които вече не се преживяват като грях, а като „нормално“ състояние на обществения живот. Това е, на екзистенциално равнище, отказ да бъдеш лице, отговорно пред Бога и пред другия, и избор да останеш „винтче“ в безличен механизъм.

Там, където паметта не е изстрадана и институционализирана – в музей, в учебници, в публичен език и най-вече в правосъдие – тя се завръща в деформиран вид: като мътно желание за „силна ръка“, като завист към автократични режими, като носталгия по „реда“ на тоталитарното вчера. Едно и също съзнание може днес да поднася цветя на жертвите на комунизма, а утре да копнее за нов „спасител“, който да „разчисти сметките“ отвисоко и да освободи мнозинството от тежестта на личния избор. В този смисъл комунизмът като манталитет не е минало, а настояще: той е в начина, по който общуваме (нормализация на грубостта, агресията, мутренския модел на сила), в начина, по който се прави политика (без принцип, с единствен критерий – интерес), в готовността да търгуваме свободата за сигурност, при условие че сме освободени от вина и отговорност.

Тук връзката с „Народния съд“ е не само историческа, но и нравствена. За около четири месеца този извънреден трибунал произнася 9155 присъди – 2730 смъртни и 1305 доживотни – насочени срещу политическия, военния и духовния елит на Царство България. Всяко усилие за почит към жертвите е посрещано от контрааргумента, че те са били „слуги на фашистки режим“, отговорен за убити партизани и ятаци. Този спор не стихва не защото фактите са спорни, а защото тук се сблъскват две несъвместими логики: логиката на персоналната вина и справедливото наказание – и логиката на революционното беззаконие, според което целта освещава средствата и „класовият враг“ може да бъде унищожаван без индивидуална вина.

Народният съд, посттоталитарната олигархия и незавършеният урок по свобода

Комунистическият терор след 9 септември 1944 г. не е просто „твърда“ версия на следвоенно възмездие, каквото се познава и в други европейски страни; той е съчетание между съветска окупация и съзнателна стратегия за обезглавяване на българския национален елит. Още през първите месеци – септември, октомври, ноември 1944 г. – страната е залята от вълна убийства без съд и присъда; различни изследователи сочат между 20 000 и над 30 000 жертви, включително администратори, офицери, свещеници, учители, предприемачи. Сред тях несъмнено има и хора, замесени в тежки престъпления; но именно тук се крие разликата между държава и банда – едната наказва чрез индивидуализирано, публично и мотивирано правосъдие, другата действа чрез нощни екзекуции и общи гробове.

„Народният съд“ идва след тази касапница не за да я спре, а за да ѝ придаде постфактум псевдозаконно покритие. В правен план той е грубо нарушение на действащата Търновска конституция – извънреден съд, създаден от изпълнителната власт, който съди регенти, министри и депутати в разрез с изричните конституционни гаранции; в процесуален план – трибунал с минимални гаранции за защита, политически дирижирани решения и предварително подготвен списък на „виновните“. В богословски план тук се сблъскват две представи за справедливост: християнската, която изисква истина, лична отговорност и възможност за покаяние – и тоталитарната, която редуцира човека до представител на категория („фашист“, „буржоа“, „враг на народа“) и го третира като средство. Там, където човекът престава да бъде лице, правото престава да бъде правосъдие.

Унищожаването на българския национален елит през 1944–1945 г. – чрез убийства без съд и чрез присъдите на „народния съд“ – отваря място за нов „елит“: колониалната администрация на Москва в София. В продължение на близо половин век БКП изпълнява именно тази функция: да гарантира геополитическата лоялност към Кремъл и да държи обществото в състояние на страх и инфантилизация. Всяка автономна позиция – идейна, професионална или духовна – е възприемана като заплаха и подлежи на неутрализиране; онези остатъци от предишния елит, които оцеляват физически, са социално маргинализирани и подложени на постоянен контрол. Когато през 1989 г. се отваря исторически прозорец за политическо освобождение, България го посреща без органичен национален елит и с една добре организирана колониална номенклатура, която бързо се прекроява като елит на посткомунистическата държава.

Тук комунизмът като манталитет се проявява във втората си фаза: „великата криминална революция“ на 90‑те години, при която структури на бившата политическа полиция и свързани с тях мрежи овладяват стопанството и превръщат страната в неокомунистическа олигархия. На екзистенциално равнище това означава, че старият страх е заменен не от отговорна свобода, а от цинична сделка: „ти не ме закачаш, аз не питам откъде са ти парите“. Обществото, възпитано да не носи отговорност, лесно приема новите олигарси като „естествено“ продължение на старата власт. Това е именно манталитетът, за който говори Димова: навикът да не свързваш морал и политика, истина и обществен ред.

И все пак българското общество не остава напълно парализирано. Влизането в НАТО и ЕС означава реална, макар и частична, цивилизационна привързаност към европейското правно и политическо пространство. Но в същото време се запазва дълбока енергийна и корупционна зависимост от Москва, поддържана чрез мрежи, изградени именно в комунистическия период и рециклирани в посткомунистическите години. В този двоен статус – формално европейски, но структурно зависими – се открива терен за нови евразийски проекти, стъпващи върху ирационален русофилизъм, еврофобия и социално недоволство.

Историческата позиция на България на границата на три свята – европейския, евразийския и близкоизточния – прави обществото по необходимост разкъсано. Образът на „двуликия Янус“ тук е не просто публицистична метафора, а описание на реално духовно раздвояване: мнозинството инстинктивно се ориентира към Европа, но едно сплотено евразийско малцинство, представляващо интересите на външна империя и на вътрешни мрежи, може да наложи дневния ред, ако проевропейските сили са инертни, самодоволни или слепи за заплахите. При тази конфигурация е достатъчен един харизматичен популистки проект, подпомогнат отвън, за да канализира манталитета на безотговорност и носталгия по „силната ръка“ в нова евразийска посока.

В тази перспектива почитането на жертвите от 1 февруари 1945 г. не е просто ритуал по повод една траурна дата. То е проверка на готовността ни да разберем, че свободата не е „придобивка“, а постоянно възлагане на отговорност; че обезглавяването на елита има дългосрочни последици за политическата и духовната тъкан на нацията; че всеки отказ да назовем и осъдим беззаконието – било то „революционно“ или „олигархично“ – отваря вратата за неговото повторение. Да почетем жертвите на комунистическия терор означава не само да се поклоним пред техните имена, но и да откажем – в личния и политическия си избор – да допускаме наследниците на същия манталитет отново да превръщат институциите в инструменти на произвол, сервилност към Кремъл и омраза към „неудобните“.

Само когато паметта престане да бъде декор – венци, слова, годишнини – и стане действаща мярка за настоящето, комунизмът като манталитет ще започне да отстъпва място на друго духовно състояние: на отговорна свобода, която умее да различава, да съди и да прощава, без да забравя. Тогава „Народният съд“ и лагерите ще бъдат не митологичен спор, а предупреждение, вписано в съвестта на общността. Бог да прости жертвите на т.нар. „народен съд“ и всички убити без съд и присъда след 9 септември 1944 г. – и да ни даде трезвост да не повтаряме техния кръст върху нови поколения.

Лалю Метев, пр. юр., 1 февруари 2026 г.

Лалю Василев Метев е български юрист, мислител и изследовател на културата, известен със своите трудове в областта на философията на паметта, генеалогията и духовната история на България. Роден на 20 октомври 1968 г. в София, той завършва право и развива дългогодишна академична и обществена дейност, насочена към етичните измерения на идентичността, историческото самосъзнание и културната приемственост. В своите изследвания и есета Лалю Метев съчетава аналитичната строгост на правника с чувствителността на хуманитариста. Неговият почерк е белязан от стремежа да изведе моралната перспектива на човешкото действие отвъд чисто нормативните категории — към сферата на духовната отговорност и живата традиция. Сред постоянните му теми са времето и достойнството, религията и гражданството, наследството на свободата и културата на паметта. Член е на Клуба на потомците на офицерския корпус на Царство България „Един завет“, на Съюз „Истина“, на Българската генеалогична федерация и на Общия съюз на българската индустрия — общности, в които продължава линията на историческа приемственост между баланса на морала на честта и съвременната духовна отговорност. В творчеството му се откроява стремежът да се примирят рационалното и духовното начало, традицията и модерността, личната съвест и общественият идеал. Неговият стил — едновременно прецизен и съзерцателен — отразява убеждението, че мисленето е не просто интелектуален акт, а морално дело. Творчеството му се вписва органично в тази негова философска и етична линия: то е духовен синтез и лична изповед, завещание на човек, който мисли равновесието не като компромис, а като добродетел; не като отслабване на страстта, а като нейно преобразяване в мъдрост. В този контекст Лалю Метев формулира един от най-съкровените си възгледи — че истинската свобода е плод на вътрешна дисциплина, а справедливостта се ражда в пространството „между“ — между пламъка и камъка, между вярата и разума, между човека и идеала.