Константин Щъркелов: правна памет за културното наследство

(Забележителност: Къщата на художника Константин Щъркелов — ул. „Константин Щъркелов“ № 3, район „Изгрев“, София)

Константин Георгиев Щъркелов (25 март 1889 – 29 април 1961) е сред най-значимите представители на българската пейзажна живопис през първата половина на ХХ век и признат майстор на акварела. В художествената история на България той остава като творец, съумял да съчетае висока техническа прецизност с деликатна поетичност на образа. В неговата живопис отсъства сантиментална патетика; вместо това произведенията разкриват лирична чувствителност и вътрешна хармония, споделени със зрителя с достойнство и художествена сдържаност.

Тази особеност намира концентриран израз в собственото му свидетелство за връзката между изкуството и духовния свят на човека. В спомените си художникът отбелязва: „Когато рисувам — било пейзаж или цвете — чувам музика или като че ли прочитам стихове на Лермонтов или Надсон. А когато слушам голям оркестър или хор, виждам пейзаж… Тия пейзажи, що са дните на моите тъжни песни, тия малки мирове, на които душата се е спирала и споделяла своето настроение — там е истинският ѝ живот.“

В тези думи се открива своеобразна синестетична чувствителност – художествено преживяване, при което визуален образ, музикално звучене и поетичен текст се сливат в общо естетическо пространство. Именно тази вътрешна „преводимост“ между сетивата обуславя специфичния лиризъм на неговите акварели и обяснява защо съвременниците му го наричат „цар на акварела“. На екзистенциално равнище тя подсказва и нещо друго: за Щъркелов пейзажът не е просто „видяна природа“, а сцена на душевния живот, пространство, в което времето на човека се среща с времето на света.

2. Последни години и домът в квартал „Изгрев“

В края на своя жизнен път Щъркелов отново се установява в София. През 1958 г. семейството изгражда дом в столичния квартал „Изгрев“, на тогавашната улица „Младежка“, която впоследствие получава неговото име. Тази къща се превръща не само в последното му жилище, но и в материален „събирателен пункт“ на неговата биография – място, където личният житейски път, творческият процес и историческият контекст на епохата се пресичат в една конкретна архитектурна форма.

По този начин сградата придобива значение, което надхвърля рамките на частната собственост и я вписва в по-широкия контекст на опазването на националното културно наследство. От правна гледна точка тя се превръща в недвижима културна ценност; от културологична и богословска перспектива – в своеобразно „място на паметта“ (lieu de mйmoire), където биографичната памет за един творец се вписва в общата памет на общността.

3. Административноправен спор относно бъдещето на сградата

През 2021 г. общественото внимание се насочва към дома на Щъркелов по повод заявено намерение от страна на наследници на художника да бъде разрушена къщата и на нейно място да бъде изграден многоетажен жилищен обект. Казусът има класически контури: сблъсък между интересите на частната собственост и изискванията на публичния интерес по опазване на културното наследство.

В отговор на това намерение кметът на район „Изгрев“ Делян Георгиев отказва да издаде виза за проектиране, позовавайки се на приложимия режим за опазване на културното наследство. Сградата е със статут на паметник с историческо значение още от началото на 70-те години на ХХ век, което предполага специална закрила и налага съществени ограничения върху възможността за нейното изменение или разрушаване. По случая е информирано и ръководството на Столична община, включително главният архитект и ресорният заместник-кмет по културата, които публично заявяват, че не са налице одобрени инвестиционни намерения за събаряне на сградата.

Така конкретният административен отказ – отказ за издаване на виза за проектиране – се превръща в ключов правен инструмент за защита на една културна ценност. В същото време казусът показва и колко крехка може да бъде тази защита, когато се сблъска с икономически интерес, градоустройствен натиск и липса на обществен консенсус относно ценността на подобни места.

4. Правен режим на защита: между собственост и памет

Домът на художника представлява недвижима културна ценност по смисъла на Закона за културното наследство (ЗКН) и попада под защитата на специалния режим, предвиден за обекти с историческо и художествено значение. Съгласно този режим собственикът на подобен обект е длъжен да съхранява неговия автентичен архитектурен облик и няма право да предприема действия, които биха довели до разрушаване, надстрояване или съществено изменение на сградата без съответното съгласуване с компетентните органи (Министерство на културата, Национален институт за недвижимото културно наследство и др.).

Правният принцип, заложен в закона, е ясен: притежаването на недвижима културна ценност предполага не само права, но и задължения. Частната собственост върху подобни обекти е ограничена от обществения интерес за опазване на културната памет – интерес, който има конституционно измерение и е свързан с опазването на националната идентичност. В този смисъл ЗКН може да се чете и като „кодекс на паметта“: той формализира убедеността, че определени места, сгради и вещи са вече неразделима част от общото ни културно тяло и не могат да бъдат третирани като обикновен обект на пазарна сделка.

5. Паметта като обществена и екзистенциална ценност

Съдбата на Константин Щъркелов отразява в концентриран вид драматичните исторически процеси на българския ХХ век: войни, политически трансформации, смяна на режими, идеологически разломи. На този фон художественото му наследство се оказва една от устойчивите линии на националната културна традиция.

Опазването на местата, свързани с неговия живот и творчество, не е просто административна процедура или „антикварен“ жест. То е израз на по-широкото обществено задължение за съхраняване на историческата и културната памет – онази памет, която изгражда духовния облик на една нация и осигурява приемственост между поколенията. Ако използваме богословския език, домът на художника е част от нашето „земно предание“: от мрежата от места, в които паметта за конкретни лица и техния талант става видима, достъпна, въплътена във форма, която може да бъде видяна, докосната, предадена.

Екзистенциалният залог тук е двоен. От една страна, става дума за въпроса как една общност се отнася към своите творци – като към разменна монета в туристическа брошура или като към лица, чието присъствие продължава да ни възпитава. От друга страна, става дума за това как самите ние се разпознаваме в тяхната съдба: дали виждаме в тях просто „велики имена“ от учебника, или ги допускаме да станат част от нашата семейна, градска, духовна топография.

6. Между юридическа и духовна памет

Казусът „Къщата на Щъркелов“ показва, че правото може да бъде не само минимален гарант срещу разрушение, но и инструмент за оформяне на една по-зряла културна чувствителност. Правният статут на сградата като недвижима културна ценност не отменя икономическите интереси на наследниците, но ги поставя в рамка, която признава приоритета на общата памет над краткосрочната изгода.

В по-широк план това е въпрос за зрелостта на нашата правна и духовна култура: дали сме готови да приемем, че има вещи и места, които не ни „принадлежат“ в пълния смисъл на собствеността, защото вече принадлежат на общността; дали сме готови да мислим правото не само като техника на разпределяне на интереси, а като форма на грижа за паметта.

В този смисъл правната защита на дома на Константин Щъркелов е едновременно тест за ефективността на Закона за културното наследство и лакмус за нашата способност да пазим онова, което ни превъзхожда – не само като естетическа стойност, но и като духовна мярка за това кои сме.

Формално, дотук всичко е тип-топ, но оттук насетне започва да става интересното... (продължението следва...)

Лалю Метев, 9 март 2026 г.

Биографична бележка за автора
17:57

Лалю Василев Метев е български юрист, мислител и изследовател на културата, известен със своите трудове в областта на философията на паметта, генеалогията и духовната история на България. Роден на 20 октомври 1968 г. в София, той завършва право и развива дългогодишна академична и обществена дейност, насочена към етичните измерения на идентичността, историческото самосъзнание и културната приемственост. В своите изследвания и есета Лалю Метев съчетава аналитичната строгост на правника с чувствителността на хуманитариста. Неговият почерк е белязан от стремежа да изведе моралната перспектива на човешкото действие отвъд чисто нормативните категории — към сферата на духовната отговорност и живата традиция. Сред постоянните му теми са времето и достойнството, религията и гражданството, наследството на свободата и културата на паметта. Член е на Клуба на потомците на офицерския корпус на Царство България „Един завет“, на Съюз „Истина“, на Българската генеалогична федерация и на Общия съюз на българската индустрия — общности, в които продължава линията на историческа приемственост между баланса на морала на честта и съвременната духовна отговорност. В творчеството му се откроява стремежът да се примирят рационалното и духовното начало, традицията и модерността, личната съвест и общественият идеал. Неговият стил — едновременно прецизен и съзерцателен — отразява убеждението, че мисленето е не просто интелектуален акт, а морално дело. Творчеството му се вписва органично в тази негова философска и етична линия: то е духовен синтез и лична изповед, завещание на човек, който мисли равновесието не като компромис, а като добродетел; не като отслабване на страстта, а като нейно преобразяване в мъдрост. В този контекст Лалю Метев формулира един от най-съкровените си възгледи — че истинската свобода е плод на вътрешна дисциплина, а справедливостта се ражда в пространството „между“ — между пламъка и камъка, между вярата и разума, между човека и идеала.