Константин Щъркелов: съдба на художник и правна памет за културното наследство

Константин Георгиев Щъркелов (25 март 1889 – 29 април 1961) принадлежи към онези фигури в българската култура, чието творчество надхвърля границите на художествената школа и се превръща в част от националната културна памет. В историята на българската живопис той остава като изключителен майстор на пейзажа и ненадминат виртуоз на акварела — неслучайно карикатуристът и художник Александър Божинов го нарича „цар на акварела“.

Творческата индивидуалност на Щъркелов се отличава с рядко срещано техническо майсторство. Съвременниците му отбелязват необичайната му способност да рисува еднакво свободно и с двете си ръце — качество, което в съчетание с изключителната му наблюдателност към природата и светлината създава характерния лиризъм на неговите пейзажи.

Военният художник като свидетел на епохата

Началото на творческия му път съвпада с драматичните събития от първите десетилетия на ХХ век. По време на Балканската война, Междусъюзническата война и Първата световна война Щъркелов служи като военен художник.

В този период той създава множество скици, етюди и портрети на войници, които днес представляват ценни художествени свидетелства за фронтовия живот и човешките измерения на войната. Неговите рисунки не са просто документални изображения, а проникновени наблюдения върху съдбата на хората в условията на историческа катастрофа.

След войните Щъркелов се посвещава предимно на пейзажната живопис. Акварелът се превръща в неговата най-характерна техника, чрез която той създава образи на българската природа — планини, реки, поля и села — изпълнени със светлина, въздух и деликатна поетичност. Наред с това художникът работи и с туш, молив и маслена живопис.

По-малко известен, но също толкова важен аспект от неговата личност е литературното му творчество: той пише стихове, пътеписи, есета и води дневници, които разкриват чувствителната му духовна нагласа.

Художникът и монархията

В междувоенния период Щъркелов поддържа близки отношения с Борис III. Той изпълнява художествени поръчки за ловните резиденции и за софийския дворец, което свидетелства за признанието, с което се ползва в тогавашните културни и обществени среди.

През 1929 г. художникът се жени за варненката Соня Стойкова. Семейството има две дъщери — Весела и Богдана, които по-късно не оставят преки наследници.

Унищожен дом и разрушено творчество

Драматичен поврат в живота на Щъркелов настъпва през 1944 г. по време на Съюзническите бомбардировки над София. Домът му на улица „Аксаков“ № 6 е разрушен след въздушна атака и последвал пожар. Унищожена е почти цялата покъщнина, значителна част от личния архив на художника и приблизително двеста негови картини.

Тази загуба има не само личен, но и културен измерител: изчезва значителен дял от художественото наследство на един от най-значимите български пейзажисти.

След разрушаването на дома семейството временно се установява във Варна.

Политическите репресии след 1944 г.

След политическите промени, настъпили след 9 септември 1944 г. в България, Щъркелов се оказва в неблагоприятна позиция поради връзките си с монархическата институция. Срещу него са отправени обвинения, че е съдействал на полицията при ареста на поета Христо Ясенов и че не се е застъпил за Никола Вапцаров по време на съдебния процес срещу него.

Обвиненията остават недоказани, но художникът прекарва приблизително шест месеца в Централния софийски затвор в периода 1944–1945 г. Паралелно с това е изключен от Съюза на българските художници — решение, отменено едва през 1953 г.

В условията на новата културна политика Щъркелов е принуден да се съобразява с официално налаганите естетически норми на социалистическия реализъм — обстоятелство, което поставя ограничения върху неговата творческа свобода.

Последните години

През 1958 г. семейството се завръща в София и изгражда нов дом в квартал „Изгрев“, на тогавашната улица „Младежка“, която по-късно получава името на художника.

В едно от своите признания Щъркелов формулира поетично собственото си разбиране за връзката между изкуството и вътрешния свят на човека:

„Когато рисувам пейзаж или цвете, чувам музика или стихове на Лермонтов и Надсон. А когато слушам оркестър, виждам пейзажи… Тия малки мирове са живота на душата ми.“

Тези думи изразяват особената синестетична чувствителност, която стои в основата на неговия художествен стил.

Къщата на Щъркелов и правната защита на културната памет

Домът на художника Константин Щъркелов в квартал „Изгрев“ представлява недвижима културна ценност и е защитен съгласно режима, установен в Закона за културното наследство. Този статут изисква съхраняване на архитектурния облик и забранява намеси, които биха довели до разрушаване или съществено изменение на сградата.

През 2021 г. заместник-кметът на София Тодор Чобанов потвърждава публично, че за имота не са постъпвали инвестиционни намерения за ново строителство и че всяка подобна инициатива би срещнала категорично възражение от страна на общината.

По същото време кметът на район Изгрев Делян Георгиев отказва издаването на виза за проектиране на наследници, които са заявили намерение за изграждане на многоетажна жилищна сграда на мястото на къщата. Решението се основава именно на установения още през 70-те години статут на сградата като паметник на културата.

Паметта като обществено задължение

Историята на прачичо ми Константин Щъркелов е едновременно художествена биография и отражение на бурния български ХХ век. Неговият живот преминава през войни, политически промени, разрушения и репресии — но оставя след себе си наследство, което продължава да формира визуалния образ на българския пейзаж.

Затова защитата на неговия дом и на свързаните с него културни свидетелства не е само административна задача. Тя е част от по-широкото обществено задължение да бъде съхранена паметта за личности, чието творчество е изградило духовния облик на нацията.

Лалю Метев, 9 март 2026 г.

Лалю Василев Метев е български юрист, мислител и изследовател на културата, известен със своите трудове в областта на философията на паметта, генеалогията и духовната история на България. Роден на 20 октомври 1968 г. в София, той завършва право и развива дългогодишна академична и обществена дейност, насочена към етичните измерения на идентичността, историческото самосъзнание и културната приемственост. В своите изследвания и есета Лалю Метев съчетава аналитичната строгост на правника с чувствителността на хуманитариста. Неговият почерк е белязан от стремежа да изведе моралната перспектива на човешкото действие отвъд чисто нормативните категории — към сферата на духовната отговорност и живата традиция. Сред постоянните му теми са времето и достойнството, религията и гражданството, наследството на свободата и културата на паметта. Член е на Клуба на потомците на офицерския корпус на Царство България „Един завет“, на Съюз „Истина“, на Българската генеалогична федерация и на Общия съюз на българската индустрия — общности, в които продължава линията на историческа приемственост между баланса на морала на честта и съвременната духовна отговорност. В творчеството му се откроява стремежът да се примирят рационалното и духовното начало, традицията и модерността, личната съвест и общественият идеал. Неговият стил — едновременно прецизен и съзерцателен — отразява убеждението, че мисленето е не просто интелектуален акт, а морално дело. Творчеството му се вписва органично в тази негова философска и етична линия: то е духовен синтез и лична изповед, завещание на човек, който мисли равновесието не като компромис, а като добродетел; не като отслабване на страстта, а като нейно преобразяване в мъдрост. В този контекст Лалю Метев формулира един от най-съкровените си възгледи — че истинската свобода е плод на вътрешна дисциплина, а справедливостта се ражда в пространството „между“ — между пламъка и камъка, между вярата и разума, между човека и идеала.