Обидата като оръжие: когато частното наказателно дело заменя честта със страх

В България делата за обида и клевета все по-често се използват не като последен щит на човешката чест, а като удобен инструмент за натиск. Особено уязвими са случаите, в които частни лица биват въвличани в наказателни производства от свои контрагенти по граждански отношения – включително юристи – вместо спорът да се решава по естествения гражданскоправен ред. Собственият ми опит е показателен: като онкоболен пенсионер и дългогодишен наемодател се оказах подсъдим по частно наказателно дело за обида, възникнало от предполагаем словесен конфликт във връзка с наемни отношения. Сцената е тясно локална – пред входа на кантора, в присъствието на двама свидетели, без медийно отразяване и без „публичност“ в съвременния смисъл на думата, но въпреки това беше избран най‑тежкият правен инструмент – наказателен процес, завършил на първа инстанция с глоба в минималния размер.

Така на практика самото производство се превръща в санкция: време, разходи, психическо напрежение, стигмата на думата „подсъдим“. Когато подобни дела се използват в контекста на частни конфликти, границата между защита на честта и дисциплиниране на „неудобния“ се размива. Правото, което би трябвало да е последна мярка срещу груби публични посегателства, започва да функционира като средство за контрол върху тона в личните ни спорове. Паралелно с това обществото наблюдава и обратния полюс – агресивни изявления между висши политици и публични фигури, изричани пред камери и национална аудитория, които обикновено остават в рамките на политическия дебат, без наказателни последици. Така се формира усещане за двоен стандарт: силните имат по‑широка свобода да говорят, слабите – по‑тясна.

Подобна селективност изкривява самата идея за защита на честта. Вместо да изграждаме култура на диалог, критика и, където е възможно, помирение, ние пренасяме в наказателната зала спорове, които по своята същност са частни и емоционални. В класическата философска и християнска традиция честта е вътрешна устойчивост, а не правна привилегия; обидата се преодолява чрез разговор, прошка, понякога – чрез гражданска отговорност, но не непременно чрез наказателна присъда за всяка остра дума. Затова обжалвам своята присъда не само заради размера на глобата, а заради принципа: ако приемем, че почти всеки словесен конфликт между частни лица е основание за наказателно дело, утре ще бъдем принудени да разговаряме помежду си така, както се пише нотариален акт – с постоянен страх от правни последици. Свободата на изразяване ще престане да бъде общо право и ще се превърне в привилегия на онези, които могат да си позволят да водят дела.

Моят случай е само един малък фрагмент от тази картина, но той поставя важен въпрос: искаме ли честта да се пази преди всичко чрез морал, разум и диалог, или сме готови да делегираме на наказателното право задачата да контролира не само какво правим, но и как говорим – дори в най‑личните си спорове.

Формализъм вместо защита: когато съдът „наказва“ уязвимия чрез процеса

Паралелният развой по две от делата между страните – частното наказателно за обида и гражданското за придобивна давност – разкрива последователна линия в подхода на съда: при спор, който по своята същност е персонализиран конфликт, съдът изисква максимална процесуална дисциплина и доказателствена чистота и отказва да компенсира пропуските на тъжителя/ищеца с „човешко“ разбиране или благосклонно тълкуване на фактите. В наказателното производство СГС потвърждава прекратяването по чл. 24, ал. 5, т. 5 НПК, защото „уважителната причина“ за неявяване – погребение – не е подкрепена с официални данни, които да правят възможно такова събитие към посочената дата, тъй като последователността смърт – съобщение за смърт – акт за смърт – погребение по Наредба № 14/2004 и Наредба № 2/2011 обективно изключва погребение на 15.05.2025 г.; така поведението на тъжителя е квалифицирано като дезинтересиране от процеса и делото се прекратява, като в негова тежест остават и разноските. В гражданското дело СРС изхожда от същата логика: по недвусмислен начин установява наличието на наемно правоотношение (писмен договор от 2010 г., разписки и банкови преводи с основание „наем“, свидетелски показания, възприемане в етажната собственост като „наемател“) и отказва да „надгради“ това положение до владение по чл. 79 ЗС единствено на основата на твърдяно намерение за своене или на действия като смяна на ключалка, които са напълно съвместими с поведението на наемател.

И в двата случая съдът избира формализма пред емпатията: писмените и официални доказателства имат приоритет пред субективните обяснения, а ясно оформените правни роли (частен тъжител в наказателния процес, наемател в гражданския) не се преобръщат ex post чрез реторика за „реален интерес“ или „дългогодишно ползване“. В чисто човешки план този подход минимизира значението на реални житейски обстоятелства като смърт в семейството и тежко заболяване; във вътрешен обществено‑политически план той легитимира една по‑студена рационалност на НПК и ЗС, при която при дела от частен характер и при претенции за придобивна давност съдът отказва да стане арена за източване, поддържане и ескалация на лични конфликти, когато самият претендиращ не е готов да понесе пълната процесуална и доказателствена тежест. Вместо да компенсира уязвимостта на по‑слабата страна, правосъдието се оттегля зад формата – и така, без да нарушава буквата на закона, допринася за по-дълбоко чувство за несправедливост и страх от правото у обикновения човек.

В коментарно поле често съм адресиран с прозвището „Авраме“, което в българския езиков контекст често функционира като намек за предполагаемо еврейство, и съм приканен „да престана да си говоря сам“ и „да се хвана да работя“. Така обидата комбинира етнически стереотип с отрицание на социалната и интелектуалната ни стойност на автор, без да се засяга по същество съдържанието на изложеното по същество.

Под подобни публикации същият практически анонимен коментиращ редовно отправя реплики от типа „престани да си говориш сам, хващай се да работиш“, с което не влиза в спор по аргументи, а атакува самия автор като човек без социална стойност и „реална работа“. Такава формулировка не критикува съдържанието, а се стреми да го обезсмисли, като го представи като монолог на маргинал, който няма място в публичния разговор.

Това е показателен пример за език на обида, който по същество цели изключване – да се внуши, че определени хора нямат право да говорят, а трябва да „мълчат и работят“. Именно този тип системно дребно унижение, разпространено в коментарните полета и без правни последици, очертава фона, на който се откроява несъразмерността на наказателното преследване за една-единствена реплика в локален спор: грубите, структурни форми на вербално обезценяване остават извън обсега на наказателното право, докато конкретният частен конфликт се криминализира.

В друга онлайн дискусия под политическо видео зрител отправя въпрос към участваща журналистка дали не е „с фамилия на мъж“, а авторът на видеото отговаря, че „всички сме с фамилия на мъж и ако някой е с фамилия на жена, значи цялото село е знаело“. Този обмен показва как в публичната комуникация се нормализира „шегата“, която редуцира жената до нейния пол и фамилно име и свързва женската идентичност с предполагаем сексуален разврат, вместо с професионална компетентност. Подобен език на подсмихнато унижение и сексуализирано намекване остава социално приемлив и без правни последици, докато в други контексти далеч по-малко стигматизиращи реплики между частни лица могат да доведат до наказателни производства – което още веднъж показва несъразмерността и селективността в защитата на „честта“ чрез наказателното право.

Сравнителна пропорционалност и селективно прилагане на закона

Ако погледнем отвъд личния ми казус, се очертава, че разпоредбите за обида и клевета се прилагат по различен начин в политическата сфера: там езикът е по-груб, разпространението – масово, а наказателните последици – по-скоро изключение, отколкото правило. Типичен пример е спорът между народните представители Манол Пейков и Цончо Ганев, при който частното наказателно производство се превръща в продължение на политическия конфликт чрез хипербола и сарказъм („солташ*к на Костадинов“, „ехо на дъното на кладенец“), а експертизата за Facebook‑профила, свидетелските показания за „потиснат и съкрушен“ народен представител и огледалният насрещен иск засилват впечатлението, че наказателното право се използва като стратегическо оръжие, а не като крайна защита срещу тежки посегателства върху честта. На макро‑ниво обидата вече не е частен инцидент или остра реплика, а системно преживяване, породено от самата държава – години на подозрение, стигма и фактическо изключване от професионалния и обществен живот.

Делото „Илиан Георгиев срещу прокуратурата“ илюстрира именно тази динамика: човек живее с години под тежестта на обвинение, условна присъда и медийна стигматизация, а съдебното признаване на незаконосъобразността идва едва постфактум, при обезщетение, което е по-скоро символично спрямо реално понесената екзистенциална вреда. Сходно напрежение се наблюдава в случая с европейския прокурор Теодора Георгиева, където дисциплинарното производство започва едва след външен натиск от европейските институции, а не по инициатива на националните органи, което подсилва усещането, че системата е по-склонна да защитава себе си, отколкото да признава навреме собствените си грешки. В такива ситуации наказателното и дисциплинарното право се оказват пасивни спрямо продължителни посегателства върху личността, докато в частни конфликти – дори при еднократни емоционални реплики – се задействат бързо и решително.

На този фон моят казус неизбежно надхвърля личното измерение: присъдата по еднократен словесен спор пред входа на кантора изглежда несъразмерна спрямо мащаба и характера на случая, особено когато в публичната сфера наблюдаваме редица груби и системни словесни атаки от политици, достигащи до стотици хиляди граждани, но останали без наказателни последици. Тази асиметрия изкривява принципите на равенство пред закона и пропорционалност на намесата в свободата на изразяване – принципи, изрично защитени както от Конституцията, така и от практиката на Европейския съд по правата на човека, която допуска по-широк диапазон на допустима критика към публични фигури. Проблемът, който поставям, е обратен: границата на допустимото слово за силните се разширява, докато за слабите се свива до степен, в която дори частна емоционална реплика може да доведе до наказателна присъда, а наказателното право рискува да се превърне от инструмент за защита на честта в средство за дисциплиниране, вместо да остане крайна мярка, запазена за наистина обществено опасни посегателства.

Примери като редица изказвания в ефир или фразите, критикувани от архимандрит Никанор, показват как език, който фактически обезценява цели групи хора, остава без правни последици, докато един обикновен гражданин може да бъде осъден за груба реплика в частен спор. Този двойствен стандарт прави селективното прилагане на закона видимо: наказателното право е безсилно пред големите идеологически и публични злоупотреби с езика, но твърде строго спрямо дребните човешки конфликти – именно там, където вместо присъда са нужни морал, разум и диалог.

Архимандрит Никанор много точно показва защо езикът „човек без Христос няма никакво значение“ не е просто богословска неточност, а духовна и гражданска заплаха. Той вижда в него първата стъпка към обезценяване на човешкия живот – от отделния „без Христос“ човек до цели народи, които могат да бъдат пометени като „без значение“. В своята перспектива аз бих добавил, че човешката личност има собствена, ненакърнима стойност още преди да влезе в каквато и да било религиозна или политическа рамка; вярата може да придаде вечен хоризонт, но не създава от нулата достойнството на човека. Именно затова е тревожно, че фрази, които потенциално обезсмислят цели групи хора – било от амвона, било от парламентарната трибуна – минават за „мнение“ и остават ненаказуеми, докато един обикновен гражданин може да бъде осъден за груба реплика в частен спор. Този двойен стандарт показва колко селективно се прилага нашето наказателно право за „обида“: то е безсилно пред големите идеологически езикови злоупотреби, но е твърде силово към дребните човешки конфликти – точно там, където вместо присъда са нужни морал, разум и диалог.

Лалю Метев, пр. юр., 13 март 2026 г.

Лалю Василев Метев е български юрист, мислител и изследовател на културата, известен със своите трудове в областта на философията на паметта, генеалогията и духовната история на България. Роден на 20 октомври 1968 г. в София, той завършва право и развива дългогодишна академична и обществена дейност, насочена към етичните измерения на идентичността, историческото самосъзнание и културната приемственост. В своите изследвания и есета Лалю Метев съчетава аналитичната строгост на правника с чувствителността на хуманитариста. Неговият почерк е белязан от стремежа да изведе моралната перспектива на човешкото действие отвъд чисто нормативните категории — към сферата на духовната отговорност и живата традиция. Сред постоянните му теми са времето и достойнството, религията и гражданството, наследството на свободата и културата на паметта. Член е на Клуба на потомците на офицерския корпус на Царство България „Един завет“, на Съюз „Истина“, на Българската генеалогична федерация и на Общия съюз на българската индустрия — общности, в които продължава линията на историческа приемственост между баланса на морала на честта и съвременната духовна отговорност. В творчеството му се откроява стремежът да се примирят рационалното и духовното начало, традицията и модерността, личната съвест и общественият идеал. Неговият стил — едновременно прецизен и съзерцателен — отразява убеждението, че мисленето е не просто интелектуален акт, а морално дело. Творчеството му се вписва органично в тази негова философска и етична линия: то е духовен синтез и лична изповед, завещание на човек, който мисли равновесието не като компромис, а като добродетел; не като отслабване на страстта, а като нейно преобразяване в мъдрост. В този контекст Лалю Метев формулира един от най-съкровените си възгледи — че истинската свобода е плод на вътрешна дисциплина, а справедливостта се ражда в пространството „между“ — между пламъка и камъка, между вярата и разума, между човека и идеала.