Символът и неговата сянка

За инфлацията на смисъла в образованието и властта

Има символи, които означават преход. Има символи, които означават принадлежност. И има символи, които постепенно престават да означават каквото и да било — не защото са отменени, а защото са употребявани толкова механично и толкова често, че накрая започват да означават единствено желанието за значимост. Те вече не сочат отвъд себе си; започват да позират.

Именно в тази точка на семантично изпразване се срещат две на пръв поглед несвързани явления: масовата употреба на академичния мортарборд и реториката на Людмила Живкова при асамблеята „Знаме на мира“. Едното е символ, другото — език. Но и двете свидетелстват за един и същ процес: инфлация на смисъла, при която претенцията за възвишеност постепенно обезсилва самата възвишеност.

Символът без среда

Дебатът около квадратната академична шапка изглежда дребен само привидно. В действителност той поставя по-дълбок въпрос: кога един ритуал остава жив и кога се превръща в декор?

Символите никога не пътуват сами. Те идват заедно с институции, историческа памет и социална среда, които са ги направили значими. Мортарбордът в западната университетска традиция не е просто реквизит. Той бележи преход, публично признание на продължително усилие, принадлежност към академична общност и приемане на интелектуална отговорност.

Когато обаче същият символ започне да се използва едновременно при бакалаври, зрелостници и деца в детски градини, неизбежно настъпва промяна в значението му. Повторението ерозира символичната плътност. Шапката престава да маркира институционален праг и започва да произвежда автоматизирана тържественост — визуален знак, чиято функция все повече се свежда до снимката.

Проблемът не е в това, че символът е „чужд“. Почти цялата институционална форма на модерното образование е заета отвън — от академичните степени до самата идея за публична церемония. Истинският въпрос е друг: осмислена ли е формата, или просто се консумира? Дали ритуалът изразява реално усилие и зрелост, или ги имитира?

Символът умира не когато е зает, а когато бъде откъснат от средата, която го прави смислен.

Людмила Живкова и инфлацията на трансцендентното

Подобна логика откриваме и в словото на Людмила Живкова при откриването на асамблеята „Знаме на мира“. Само че тук инфлацията не засяга символа, а самия език.

Речта натрупва почти непрекъснато думи от регистъра на абсолютното: красота, истина, мъдрост, светлина, творчество, хармония, космос, еволюция, бъдеще, Вечност. Всяка от тях поотделно би могла да носи сериозна смислова тежест. Но когато всички присъстват едновременно, без йерархия и без мярка, настъпва обратен ефект: възвишеното започва да се самообезсилва.

Когато всяко изречение претендира да бъде откровение, нито едно вече не звучи като откровение.

Това е инфлация на трансцендентното — процес, при който прекомерната употреба на езика на висшия смисъл постепенно го превръща в декоративен фон.

Текстът е своеобразен хибрид: късносоциалистически официоз, утопична педагогика, езотерично-космически универсализъм и символистична реторика съществуват едновременно, без да се синтезират в единен стил. Метафората престава да пояснява мисълта и започва да я замества.

Резултатът често звучи като идеологически мистицизъм, изговорен в церемониален административен регистър.

Формата, която поглъща съдържанието

Тук паралелът между академичната шапка и словото на Живкова става по-малко странен, отколкото изглежда.

И в двата случая се наблюдава сходно напрежение: формата започва да компенсира отслабването на съдържанието. Когато образованието губи обществен престиж, церемонията става по-видима. Когато идеологията отслабва като убедителност, езикът става по-възвишен. Там, където реалността вече не гарантира смисъл, символът се усилва.

Това не е непременно цинизъм. Често е симптом на културна тревога.

Именно тук е необходимо важно уточнение: словото на Людмила Живкова вероятно не е било само пропагандна конструкция. В него присъства и реална утопична вяра — в преобразяващата сила на културата, в детето като морален хоризонт, в изкуството като форма на човешко усъвършенстване.

Парадоксът е друг: искрената вяра, изразена без чувство за мярка, започва да звучи неискрено. Не защото е фалшива, а защото езикът престава да различава същественото от ритуално възвишеното.

Тук се открива и една по-дълбока интуиция: трансцендентното трудно търпи шум. То не се нуждае от непрестанна ескалация, а от мяра. В православната традиция близостта до висшето често се изразява чрез простота, сдържаност и тишина. Кръстът е прост. Хлябът е прост. Истински заслужената диплома е проста. Тяхната сила не идва от декоративността, а от значението, което носят.

Историческият парадокс на еднозначните оценки

Историята на фигури като генерал Владимир Заимов показва колко нестабилни са границите между правна квалификация, политическа интерпретация и паметна канонизация.

Един и същ исторически субект може да бъде едновременно осъден за държавна измяна в рамките на военно-политическия режим на своето време и по-късно реинтерпретиран като символ на антифашистка съпротива в различен идеологически контекст. Разликата между тези оценки не е просто морална; тя е структурна — произтича от различни режими на историческа легитимност.

Този разлом не позволява лесни симетрии и още по-малко позволява автоматично пренасяне на морални категории между различни исторически системи. Това, което остава стабилно, не е оценката, а самият факт, че всяка властова структура произвежда собствен режим на истина — и че този режим по-късно може да бъде преобръщан, реконструиран или канонизиран.

Затова примерът не функционира като аргумент „за“ или „против“ конкретна историческа позиция, а като методологическо напомняне: историческата реалност никога не е равна на нейното последващо символно описание.

Не шапката, а празнотата

В крайна сметка въпросът не е дали мортарбордът е „български“, нито дали Людмила Живкова е била искрена.

По-неудобният въпрос е друг: какво прави символа жив?

Символът е жив тогава, когато зад него стои реалност — усилие, памет, общност, дисциплина, преживяно значение. Когато това отсъства, формата започва да се самовъзпроизвежда: церемонията замества зрелостта, а патосът — смисъла.

И тогава настъпва парадоксът на културната инфлация: не липсата на символи, а тяхното прекомерно производство започва да издава дефицит на значение.

Ето защо квадратната шапка не е просто шапка, а лакмус. Тя показва дали едно образование има вътрешна тежест или само външен блясък. Същото важи и за словото на Живкова: когато езикът започне да произвежда „Вечност“ на килограм, това вече не е висота, а загуба на мярка.

Именно там свършва илюзията, че смисълът може да бъде заместен с форма. Не може. Формата без съдържание остава шум — а шумът, колкото и да е тържествен, не е култура.

Паметта на една система, която обичаше да се представя за добродетел

Възраждането на Асамблея „Знаме на мира“ не бива да се чете наивно, сякаш става дума за невинно детско тържество, откъснато от историческия си контекст. „Камбаните“ в София са символ не само на мир и творчество, но и на една комунистическа власт, която умееше да превръща идеологията в културен спектакъл, а културния спектакъл — в инструмент за легитимация. Тъкмо това е същината на проблема: режимът не просто управляваше, а се стремеше да моделира съзнание, вкус и памет.

Затова днес е лесно да се говори за „единство, творчество, красота“, но много по-трудно — за цената, на която тези думи бяха употребявани. Под повърхността на красивите жестове стоеше система, която не търпеше свобода, а предпочиташе контролирана духовност, разрешено въображение и внимателно режисирана международна фасада. В този смисъл „Знаме на мира“ е и паметник на времето, когато тоталитарната държава се опитваше да изглежда просветена, докато всъщност задушаваше истинската автономия на личността.

Да се възстановява тази традиция без критичен прочит означава да се рискува опасно забвение — забвение, в което комунистическото наследство се омекотява до носталгична естетика. А това е най-удобната форма на историческа амнезия. Ако ще пазим паметта, трябва да я пазим цяла: с таланта, с жеста, но и с лъжата, която ги е обвивала.

Поуката е ясна. Една култура е зряла не когато украсява миналото си, а когато има смелостта да го назове точно. И ако „Знаме на мира“ ще бъде възрождавано, то трябва да бъде мислено не като безобиден символ, а като свидетелство за епоха, в която режимът се опитваше да замени свободата с естетизирана идеология.

Послеслов: Символът и кризата на смисъла

Настоящият текст може да бъде прочетен не само като културна критика на академичния ритуал или като интерпретация на езика на късния социализъм, а и като по-широка диагноза на съвременната символна криза.

В центъра му стои един въпрос: какво се случва, когато формите започнат да надживяват съдържанието, което първоначално са били призвани да изразяват?

Масовата употреба на академичния мортарборд и реториката на възвишеното в словото на Людмила Живкова могат да бъдат видени като различни прояви на един и същ процес — инфлация на смисъла. Там, където реалната институционална, образователна или духовна тежест отслабва, символът започва да компенсира чрез видимост, ритуалност и емоционална претенция.

Така ритуалът рискува да се превърне в декор, а езикът — в акустика на собствената си празнота. Символът остава видим, но престава да бъде прозрачен към нещо отвъд себе си.

Тази логика далеч надхвърля конкретните примери. Тя поставя въпроси за състоянието на съвременната култура като цяло — епоха на дигитално свръхпроизводство на изображения, жестове, ритуали и морални декларации, в която количеството на знаците често расте обратно пропорционално на тяхната вътрешна тежест.

Може би именно затова въпросът за мярката се оказва централният въпрос на зрелостта — институционална, културна и човешка. Защото понякога кризата не идва от липсата на символи, а от тяхното прекомерно производство.

Лалю Метев, 1 юни 2026 г.

Лалю Василев Метев (р. 20.10.1968, София) е юрист и изследовател, който съчетава право, философия, богословие и социални науки в анализите си за посткомунистическа България. За него правото не е техника, а поле на духовен и морален конфликт, където законът стои на кръстопът между буква и съвест. Текстовете му – аналитични, но не и студено неутрални – разкриват невидимите механизми, чрез които митологията подменя институциите и фасадната легитимност замества реалното доверие. В система, която щедро произвежда конюнктурни „професори“ и „експерти“, Метев остава нарочно неизгоден за мейнстрийма: продукцията му – изследвания, анализи, публицистика – стои по-близо до понятието „мисия“, отколкото до проектна биография. Той е сред онова „гето“ на хората, които отказват да престанат да мислят, и именно в тази маргиналност вижда последното пространство на свобода – място, където юридическата аргументация се среща с моралното изискване, а академичната прецизност – с гражданската чувствителност.