За 40 дни от упокой на Мама

Днес, когато се изпълват четиридесет дни от блажената кончина на нашата майка, стоим пред тайната на човешкия край с болка, но и с онова тихо упование, което вярата дарява на сърцето.

За нас тази раздяла е тежка, защото с нейното отшествие не си отиде просто една обичана личност, а една кротка, любяща и всеотдайна душа, която беше пристан, утеха и опора в дните на изпитание, радост и грижа. В нея познахме майчината любов не като дума, а като живот; не като чувство, а като ежедневно служение; не като обещание, а като вярност.

Тя умееше да носи тежестите на земното без ропот, да утешава без много думи, да помага без показност и да обича без условие. В нейното търпение имаше сила, в кротостта ѝ — достойнство, в жертвоготовността ѝ — благородство, а в тихото ѝ присъствие — светлина. И именно в тази нейна смирена доброта ние виждахме нещо от онази чиста човечност, която най-силно напомня за Божията милост.

Днес отсъствието ѝ се усеща болезнено. Домът пази спомена за гласа ѝ, сърцата ни пазят спомена за обичта ѝ, а времето още не е успяло да запълни празнотата, оставена от нейната кончина. Но ние не желаем да останем единствено в скръбта.

Поверяваме я на Христа — Възкресението и Живота — и Го молим от все сърце да прости всяко нейно волно и неволно прегрешение, сторено с дума, с помисъл или с дело, и да я всели в Своите светли обители, там, където няма болка, нито печал, нито въздишка, а живот безкраен.

Вярваме, че любовта, която живя в нея, не е угаснала със земния ѝ път, а е преминала в онова тайнствено и вечно измерение, в което доброто не се губи, а се осветява; споменът не избледнява, а се превръща в молитва; и раздялата, колкото и тежка да е, не е окончателна, защото Божията милост е по-силна от смъртта и Неговата любов е по-дълбока от всяка човешка загуба.

Затова днес я изпращаме с благодарност — за живота ѝ, за нейната обич, за търпението ѝ, за жертвите ѝ, за всяка добра дума, за всяко добро дело и за всяка незабележима грижа, с които е благославяла нашия дом и нашия път.

Изпращаме я с благодарност, но не и без надежда.

Защото вярваме, че в Божието царство няма забрава за стореното добро и няма изгубена любов. Там всичко истинско намира своята пълнота, а всяка чиста човешка обич получава своето вечно оправдание.

И с доверие в Божията правда и милост оставяме душата ѝ в Неговите ръце, молейки Го да я упокои сред праведните, да я причисли към Своите избрани и да я озари със светлината на Своето лице.

Вечна и блажена да бъде нейната памет.

Бог да я прости и да я упокои там, където праведниците почиват, където любовта не свършва и където светлината на Неговото лице не залязва во веки.

Господи, упокой душата на Твоята рабиня и дай ѝ вечна памет.

Вечна и блажена да бъде паметта ѝ.

 

Признателни и опечалени:

синовете Лалю и Владислав,
внуците Симеон, Весела и Райна,
сестрата Лидия и племенниците Симеон и Иван.

Лалю Василев Метев (р. 20.10.1968, София) е юрист и изследовател, който съчетава право, философия, богословие и социални науки в анализите си за посткомунистическа България. За него правото не е техника, а поле на духовен и морален конфликт, където законът стои на кръстопът между буква и съвест. Текстовете му – аналитични, но не и студено неутрални – разкриват невидимите механизми, чрез които митологията подменя институциите и фасадната легитимност замества реалното доверие. В система, която щедро произвежда конюнктурни „професори“ и „експерти“, Метев остава нарочно неизгоден за мейнстрийма: продукцията му – изследвания, анализи, публицистика – стои по-близо до понятието „мисия“, отколкото до проектна биография. Той е сред онова „гето“ на хората, които отказват да престанат да мислят, и именно в тази маргиналност вижда последното пространство на свобода – място, където юридическата аргументация се среща с моралното изискване, а академичната прецизност – с гражданската чувствителност.