ПЛОЩАД НА СВЕТЛИНАТА
(протестен нео-соул / арт‑рок)

[Куплет 1]
Днес градовете дишат в стегнат ритъм,
корупционният бюджет тежи като камък.
По булевардите тиха ярост се събужда
и излиза на балконите, без да вика.
София стене, но не от страх,
Пловдив диша високо над Марица,
Варна праща вълни от светлина –
народ от разпилени гласове си връща лицето.

[Рефрен]
Ние не сме проценти и таблици,
ние сме хлябът, кръвта и дъхът на тази земя.
Когато ножът стигне до костите на децата,
улицата става песен, песента – нашето „Стига!“ към това.
Ръка за ръка – София, Пловдив, Варна –
днес го казваме ясно: няма да живеем така.

[Куплет 2]
Вътре, в триъгълника на властта, ехтят сирени,
кордони чертаят чуждо небе.
Но хората не се прибират по домовете –
остават тук, докато някой ги чуе, както трябва да е.

[Рефрен] (по-ударен, почти лозунг)
Ние не сме проценти и таблици,
ние сме хлябът, кръвта и дъхът на тази земя.
Щом ножът стигне до костите на децата,
улицата е песен, песента е нашето „Стига!“.
Ръка за ръка – София, Пловдив, Варна –
днес го казваме ясно: няма да живеем така.

[Мост – spoken]
Това не е бунт, роден от омраза,
това е памет за деца, за хляб и за покрив.
Не просим трохи от ничия чужда маса –
искаме бюджет, в който човекът е на първи ред.
Ако ни броите като разход, ще ви липсваме като сила,
защото без хора по площадите няма държава, само сгради и печати.

[Финален рефрен] (още по-кратък, за скандиране)
Ние не сме проценти, ние сме живот,
хлябът и кръвта на тази земя.
Когато ножът стигне до костите на децата,
улицата вика: „Няма да живеем така!“.

Лалю Метев, 10 декември 2025 г.

I begin in the threshold where a word is not yet born and silence still remembers its breath. I write to shape what insists on being carried forward — not as ornament, but as revealed truth. My practice moves like inner weather: shifts of memory, tenderness, and the questions that refuse to leave us. Genres are rooms of one house — poems, essays, fragments, genealogies, musical sketches — each a voice in a single resonant chord. Even silence has its essential place in that chord. I attend to the small gestures that disclose identity; to the secret bridges between private life and collective memory; to the quiet architecture of the spirit that needs no ceremony. My aim is language that opens rather than decorates — windows through which readers encounter their own inner sky. Form, conscience and intimacy guide me: introspection keeps me honest; conceptual shape grants the invisible weight; moral sensibility anchors each phrase. My professions — poet, publicist, jurist — lean together: law sharpens clarity, poetry humbles certainty, philosophy teaches listening to what is unsaid. If a single thread unites my work, it is this: to transmute vulnerability into luminous strength and to make silence a place of meaning. I am Lalu Metev — Bulgarian poet, essayist and jurist. I write to preserve what is delicate and essential in the human spirit, to follow traces of memory and dignity, and to find where the personal meets the universal. This is the path I walk; this is the voice I follow; this is the presence I offer.