🎵 Мемориална песен и критическа медитация върху противоконституционния „Народен съд“, превърнат в кървава машина на Отечествения фронт и символ на комунистическия терор над българския елит. Комунизмът е зло. Абсолютно зло, което, както дявола, по своята природа не може да прави добро. Четиридесет и пет години ние, българите, живяхме в това зло. Още тридесет и шест години се страхуваме да го осмислим и да поемем личната си вина за него. А всеки от нас я носи – политическа, морална или просто човешка. Затова 1 февруари не е ден за „баланс“ и спорове. 1 февруари е ден за памет и безусловно осъждане. Народният съд не беше правосъдие. Той беше комунистически терор. Между декември 1944 и април 1945 г. пред Народния съд бяха изправени над 11 000 души, в 135 дела, с общо 9 155 осъдени и 2 730 смъртни присъди.[*] Хиляди съдби бяха пречупени, хиляди семейства – белязани завинаги. „Съдебни заседатели“ без образование подписваха смъртни присъди с палец. „Съд“, чиято цел не беше да установи вина, а да изпълни план за жертви. Да убие хиляди, за да подчини милиони. За такова престъпление няма давност. Няма историческа амнистия. Няма удобна забрава. На 1 февруари 1945 г. комунистическият режим обезглави българската държава. В една нощ бяха разстреляни регентите, десетки министри, народни представители, висши военни.[*] С няколко залпа беше даден ясен знак: „Няма държава – има партия. Няма отговорност – има страх. Има народ – но народът няма глас.“ Десетилетия мълчахме. Имената на палачите бяха строго пазена тайна. Имената и гробовете на жертвите – също. Това беше втората им смърт: смъртта на паметта. Днес сме длъжни да кажем ясно: Време е за СЪД НА ПАМЕТТА. Съд не на отмъщението, а на истината. Съд не над мъртвите, а над живата лъжа. Съд, в който признаването на вината става основа за нравствено възстановяване. Който днес говори за „сложна епоха“ и „баланс на вината“, без да назове Народния съд като престъпление, не говори за миналото. Той подготвя оправдание за бъдещ терор. Комунистическият режим беше диктатура. Народният съд беше най-голямото престъпление на тази диктатура.[*] Ако го забравим и не го осъдим, рискуваме да убиваме за втори път жертвите – и да срещнем за втори път палачите. Не техните – нашите. Да назовем по име злото не е „разделение на обществото“. Да назовем по име злото е първата стъпка към справедливостта. Без памет няма прошка. Без истина няма помирение. Днес, на 1 февруари, се покланяме пред паметта на хилядите, унищожени от Народния съд и последвалия комунистически терор – регенти и министри, офицери и депутати, свещеници и учители, банкери и индустриалци, земеделци и работници, хора без вина освен тази, че са били част от „неправилна“ класа, партия, общност. Ние носим дълг към тях и към идващите след нас: да помним имената им; да разказваме историята им; да не позволим лъжата да ги погребе отново.

* * *

Надя Георгиева: „Почитане“ с фалш и лицемерие....

Отговор: Уважаема г-жо Н. Георгиева, когато говорим за Народния съд, аз не говоря от абстрактна дистанция. Мемориалната песен и текстът, които споделих, са посветени на хора, които нося в родословието си: двама регенти, единия бивш премиер-министър, председатели на Народното събрание и Върховния касационен съд, началник‑щаба на войската, членове на: тайния кабинет и тронния съвет, на Св. Синод. В злокобната нощ на 1 срещу 2 февруари 1945 г., както и по-късно на 15 март с.г., комунистическият режим буквално обезглавява българската държава – и голяма част от това „обезглавяване“ минава през тъканта на моето семейство.

Сред екзекутираните са мои братовчеди и родственици – проф. д-р Б. Филов, полк. Хр. Калфов, ген.-майор Тр. Трифонов, д-р Ив. К. Вазов, д-р Г. Ханджиев. В Букурещ Иван Попов се самоубива. Други са осъдени от Народния съд, трети – оправдани или държани в арести и затвори без повдигнати обвинения, но впоследствие с отнето жителство и изселени, ограбени, пречупени от национализацията и лагерната система. Затова за мен 1 февруари не е „удобна дата за политически статус“, а ден, в който фамилната памет влиза в пряко напрежение с държавната и националната памет.

С други думи: аз не съм „страничен морализатор“, който открива Народния съд от учебника. Аз съм човек, който е израснал с осезаемото отсъствие на цели клонове от родословното дърво. Това не ме прави по‑прав от другите. Но ме задължава да говоря ясно.

Да, има фалш в българския начин на „почитане“. Когато оставяме архивите на Народния съд да прашасват, когато не назоваваме палачите по име, когато приемаме 1 февруари за повод за протоколни речи и венци, тогава моята лична болка – и болката на хиляди други фамилии – се превръща в декор. В това фалшиво „овенчаване“ виждам лицемерие, и разбирам онези, които го назовават така.

Затова моят текст и песента не са опит да узаконя още един ритуал на беззъба скръб. Те са опит да кажем нещо просто и трудно едновременно: че Народният съд е престъпление, а комунистическият режим – диктатура, която разрушава не само „враговете на народа“, но и самото понятие за право и държава. И че тази оценка не трябва да бъде заложник нито на леви, нито на десни биографии.

Когато пиша, че „всеки от нас носи вина“ – политическа, морална, човешка – аз не се изключвам. Моето поколение живя 35 години в относително свободна България. И през голяма част от тези години ние оставихме т.нар. Народен съд затворен в архивите и учебниците, вместо да го превърнем в жив урок: с отворени документи, публични дела на паметта, ясен език за престъплението. Това мълчание също е форма на участие – чрез удобство, страх, умора. Тук минава моята нашата вина.

Готов съм да спорим за нюанси, за числа, за формулировки. Готов съм да слушам хора, чиито близки са били от „другата страна“ – комунисти, партизани, хора, вярвали, че строят справедливост. Но има три точки, по които за мен няма място за баланс:

• Народният съд не беше правосъдие, а политически терор, насочен към обезглавяване на българската държава и елит. 
• Комунистическият режим беше диктатура, не „особена форма на модернизация“ – независимо какви пътища за личен възход е отварял за едни или други. 
• Без ясно назоваване на това зло – като зло – няма нито прошка, нито помирение. Има само забрава, която подготвя оправдание за бъдещ терор. 

„Съд на паметта“ за мен не е метафора. Това е задача за години: да отворим делата, да извадим имената – и на жертвите, и на палачите; да разкажем историите им цялостно; да дадем лице на онези, които днес стоят зад сухите цифри 9 155 и 2 730. Песента „Requiem for the Silent Names“ е само първа стъпка – опит да върнем глас на безгласните. След нея трябва да дойдат документи, свидетелства, изследвания. Това е моята отговорност – и като наследник, и като юрист, и като човек, който живее от думите.

Това не е оплакване за „отнети привилегии“. Това е свидетелство за това как една диктатура обезглавява държава – и как децата и внуците на палачите днес се снимат пред стените с имената на жертвите. Докато архивите мълчат, а имената на нашите родственици и хиляди други остават непроизнесени от официалните уста, 1 февруари ще продължи да бъде повече PR, отколкото покаяние.

Затова казвам „няма да забравим, няма да простим“ не като отказ от прошка, а като отказ от лъжа. Прошка може да има само там, където истината е казана докрай – и от тези, които наследяват не само привилегиите, но и вината.

Ако в този път някой продължава да вижда „фалш и лицемерие“, ще съм благодарен да чуя конкретно: кое в казаното е неистина и какво още трябва да се добави. Защото този разговор не е за това кой е „по‑пострадал“, а за това дали изобщо сме способни да понесем истината за собствения си ХХ век.


🎵 Requiem for the Silent Names –

[VERSE 1]
They filled the cells with bodies, wired the night with steel,
through every checkpoint, every frozen gate of fear
a river of the living passed – of flesh and bone and shame,
while rumor weighed like iron on each ear.

Suspicion was the scaffold of our daily bread,
the whisper in the dark: “the one beside you serves the Eye.”
Paranoia blossomed like a poison in our veins –
everyone a hidden spy, a silent question in the sky.

[PRE-CHORUS]
They called it “order”, named it “new morality”,
but we remember – it was endless, holy fear.
When brothers turned on brothers at a lifted hand,
who could dare still call us people,
and not a branded herd in someone else’s iron land?

[CHORUS]
Blessed rest be on the countless ones
that the satanic system fed to mud and knife.
Eternal memory for the nameless in the trenches,
for regents, teachers, soldiers torn from life.

Blessed falling-asleep, our only quiet peace,
for all thrown out of time without a name.
As long as we remember every trembling face,
their cross-marked fear will set our house aflame.

[VERSE 2]
Informers blossomed like a trade in human breath:
they’d drag you in and spin you till the dark,
until you broke and spoke against another soul,
one twisted phrase to serve as warning mark.

Then they would call the second in,
unfold the forged report as if it were his truth –
his pain became a weapon in their hands,
a fresh confession, cut and spliced for use.

The purpose was simple, devilishly clean:
to freeze us, one against another, heart from heart,
to leave no hand that trusted anymore,
no home that felt untouchable or set apart.

[PRE-CHORUS 2]
From naпve, laughing lovers at the start of life,
they turned us into shadows made of doubt and dread.
A numbered flock in a narrow corridor of days,
where everyone is pushing someone else
for one more breath of air, one step from being dead.

[CHORUS 2]
Blessed rest be on the ones
that “people’s justice” shattered without a cross or shame.
Eternal memory to the first cast into darkness –
leaders with no gravestone, saints without a name.

Blessed falling-asleep, our fragile common peace,
for all thrown into one anonymous grave.
As long as from the altar we still whisper out your names,
the crooked, crimson lie will shake and cave.

[BRIDGE] (spoken)
The same souls sit in judgment still –
now they light their candles for the screen,
new clothes, new chairs, new slogans,
but the hunger in their gaze stays lean.

Again they split the world: “these are ours, the rest are threats,”
again we hide behind the biggest gun in sight,
again fear is christened “order”,
again the lie is dressed as holy light.

But we remember – and that’s their hidden dread:
to remember is to break the teeth of night,
to speak the names they tried to grind to dust
until their thrones dissolve in borrowed light.

[FINAL CHORUS]
Blessed falling-asleep on all your silent names,
watching us from the pit and from our dreams.
Eternal rest on our beheaded, stolen crown –
the mind, the faith, the sword of broken regimes.

We are the ones who must become your voice,
so darkness cannot buy this land again.
We will outlive the judges of this age,
condemned in this world and the next –
while on our knees before your unforgotten wounds
the victims rise as judgment, and they fade
like dust and shadow with no altar, no more tombs.

[OUTRO]
Blessed falling-asleep…
eternal rest on all thrown into night.
As long as we remember how you froze in fear,
this country will be learning
not to sell its soul again for borrowed light.

Lalu Metev, February 2, 2026.  

Лалю Василев Метев е български юрист, мислител и изследовател на културата, известен със своите трудове в областта на философията на паметта, генеалогията и духовната история на България. Роден на 20 октомври 1968 г. в София, той завършва право и развива дългогодишна академична и обществена дейност, насочена към етичните измерения на идентичността, историческото самосъзнание и културната приемственост. В своите изследвания и есета Лалю Метев съчетава аналитичната строгост на правника с чувствителността на хуманитариста. Неговият почерк е белязан от стремежа да изведе моралната перспектива на човешкото действие отвъд чисто нормативните категории — към сферата на духовната отговорност и живата традиция. Сред постоянните му теми са времето и достойнството, религията и гражданството, наследството на свободата и културата на паметта. Член е на Клуба на потомците на офицерския корпус на Царство България „Един завет“, на Съюз „Истина“, на Българската генеалогична федерация и на Общия съюз на българската индустрия — общности, в които продължава линията на историческа приемственост между баланса на морала на честта и съвременната духовна отговорност. В творчеството му се откроява стремежът да се примирят рационалното и духовното начало, традицията и модерността, личната съвест и общественият идеал. Неговият стил — едновременно прецизен и съзерцателен — отразява убеждението, че мисленето е не просто интелектуален акт, а морално дело. Творчеството му се вписва органично в тази негова философска и етична линия: то е духовен синтез и лична изповед, завещание на човек, който мисли равновесието не като компромис, а като добродетел; не като отслабване на страстта, а като нейно преобразяване в мъдрост. В този контекст Лалю Метев формулира един от най-съкровените си възгледи — че истинската свобода е плод на вътрешна дисциплина, а справедливостта се ражда в пространството „между“ — между пламъка и камъка, между вярата и разума, между човека и идеала.