🎵 Where Time Still Breathes – Lalu Metev

[VERSE 1]
I walk the streets that used to whisper, old Sofia in the rain,
where every stone remembers footsteps I can barely name.
Behind me trail the chances lost, the words I never said,
regrets like quiet constellations burning over my head.

[VERSE 2]
Yet even with these crooked roads and scars that never fade,
somehow I have been carried here on all the turns I made.
Like Plato’s distant shadows, like Aristotle’s flame,
each trial has carved a fragile truth inside my hidden name.

[PRE-CHORUS]
So tell me, were the giants of our yesterday
holding us up or just watching from afar?
Are we the ones who lean on their forgotten strength,
or do they live in how we heal each scar?

[CHORUS]
Time, you take and you return,
you burn the bridges and then light the way.
I hold the past inside my chest like a secret star,
but I’m still learning how to walk into today.
Between what’s gone and what has yet to be,
that’s where your quiet wisdom lives in me.

[VERSE 3]
New towers rise like mirrors made of glass and neon skies,
they try to cover empty space with shine before our eyes.
But something in the air is thin, the colours feel untrue,
the soul that once breathed through these streets is fading from the view.

[VERSE 4]
I hear the cafйs echo stories from a world that’s gone,
old voices turning corners long after their dawn.
No scaffold, no museum piece can bring that spirit back,
it lingers only where the heart remembers what we lack.

[PRE-CHORUS 2]
We chase the future just to fill the missing part,
but absence is a thread that runs through every heart.
If all we build forgets the truth of where we came,
we gain a world of noise and lose our very name.

[CHORUS]
Time, you take and you return,
you burn the bridges and then light the way.
I hold the past inside my chest like a secret star,
but I’m still learning how to walk into today.
Between what’s gone and what has yet to be,
that’s where your quiet wisdom lives in me.

[BRIDGE]
(spoken softly)
We are not meant to live in yesterday,
but we are not called to cut it from our soul.
The city changes, faces fade,
yet every step we take walks on their bones.
To carry memory without chains,
to love the old and still make room for dawn –
this is the narrow road where faith and thought agree,
where what we were and what we hope to be
can finally breathe as one.

[FINAL CHORUS]
Time, I’ll let you carve and mend,
teach me to remember without turning into stone.
I’ll wear my yesterdays as light upon my skin,
not as a weight that says I walk alone.
Between the past and all I’ve yet to see,
that’s where the heart of who I am will be.

[OUTRO]
Softly, the city sighs in me tonight,
old and new in trembling, fragile light.

Lalu Metev, February 3, 2026.


🎵 Където времето диша – Лалю Метев

[КУПЛЕТ 1]
Вървя по тихи улици на нощна София в дъжда,
където всеки камък пази стъпки, имена.
След мене влачат сенки на пропуснато „защо“,
съжаления като звезди над мен горят без дъно.

[КУПЛЕТ 2]
И даже с тези рани, с криви пътища назад,
по някакъв усукан път дойдох до този град.
Като платонови сенки, като Аристотелов огън тих,
всяко изпитание издялва истината в моя стих.

[ПРЕ-ХОР]
Кажи ми – нашите великани от преди
ли ни крепят, или мълчат отдалечени?
Ние ли се взираме в забравената им мощ,
или живеят в нашата ранена, жива нощ?

[РЕФРЕН]
Време, ти взимаш и даряваш,
палиш мостове и показваш път.
Нося миналото в гърди като тайна светлина,
а се уча да вървя напред през дима.
Между това, което беше, и което предстои,
там мълчаливата ти мъдрост в мен блести.

[КУПЛЕТ 3]
Над нас растат фасади от стъкло и неонен прах,
опитват се да скрият празнотата с модерен блясък и размах.
Но нещо в този въздух е измамно, без душа,
духът, дишал по тези улици, избледнява в тънка мъгла.

[КУПЛЕТ 4]
Чувам кафенетата да шепнат истории от друг живот,
гласове зад ъгъла, прегърнали своя ход.
Нито сцена, нито декор ще върнат онзи стар език,
той живее само там, където помним своя миг.

[ПРЕ-ХОР 2]
Гоним бъдещето, за да пълним своя недостиг пак,
но липсата е нишката в човешкия ни знак.
Ако градим, забравяйки от кой корен сме дошли,
печелим шумен свят, а губим своите души.

[РЕФРЕН]
Време, ти взимаш и даряваш,
палиш мостове и показваш път.
Нося миналото в гърди като тайна светлина,
а се уча да вървя напред през дима.
Между това, което беше, и което предстои,
там мълчаливата ти мъдрост в мен блести.

[БРИДЖ]
(тихо, полуговор)
Не сме призвани да живеем само „вчера“,
но и не трябва да го режем от сърца.
Градът се сменя, лицата гаснат,
а ние стъпваме върху техните следи без глас.
Да носиш памет без окови,
да любиш старото и пак да отвориш ден –
това е тесният опасен път, където вяра и разум
си стискат ръце и стават единствен дом за мен.

[ФИНАЛЕН РЕФРЕН]
Време, остави ме да се уча
да помня без да се вкаменя.
Ще нося вчерашния си свят като светъл знак,
а не като оловна самота във мрака пак.
Между това, което губя, и което ще открия,
там е сърцевината на това кой съм – и къде отивам.

[АУТРО]
София въздиша тихо в мен сега –
стара и нова в една трошлива светлина.

Лалю Метев, 3 февруари 2026 г.

I begin in the threshold where a word is not yet born and silence still remembers its breath. I write to shape what insists on being carried forward — not as ornament, but as revealed truth. My practice moves like inner weather: shifts of memory, tenderness, and the questions that refuse to leave us. Genres are rooms of one house — poems, essays, fragments, genealogies, musical sketches — each a voice in a single resonant chord. Even silence has its essential place in that chord. I attend to the small gestures that disclose identity; to the secret bridges between private life and collective memory; to the quiet architecture of the spirit that needs no ceremony. My aim is language that opens rather than decorates — windows through which readers encounter their own inner sky. Form, conscience and intimacy guide me: introspection keeps me honest; conceptual shape grants the invisible weight; moral sensibility anchors each phrase. My professions — poet, publicist, jurist — lean together: law sharpens clarity, poetry humbles certainty, philosophy teaches listening to what is unsaid. If a single thread unites my work, it is this: to transmute vulnerability into luminous strength and to make silence a place of meaning. I am Lalu Metev — Bulgarian poet, essayist and jurist. I write to preserve what is delicate and essential in the human spirit, to follow traces of memory and dignity, and to find where the personal meets the universal. This is the path I walk; this is the voice I follow; this is the presence I offer.