🎵 НА МАРИЦА КРАЙ ЧЕРНОМЕН

Оригинална песен в родопски фолклорен стил

На Марица вода тече,
вода тече, не мълчи,
по камъните си говори,
стари времена брои.

Ой, Марице, бистра Марице,
що си днес така червена?
— Не съм червена от зори,
човешка кръв ме е обляла.

Води, Марице, надолу,
носи дума към Балкана —
че Вълкашин царски падна,
край Черномен в люта сеч.

Ой, майко мила, Балкане,
що ти е днес глава наведена?
— Двама царе легнаха долу,
а земята ги прегърна.

Вълкашин коня си води,
коня води, дума дума:
„Не бой се, брате, земльо моя,
не за мене ще се бия.“

Деспот Углеша край него стои,
със юзда в ръка златена:
„Батко, батко, що ни чака?“
— „Братко, съдба ни е дошла.“

Ой, Марице, бистра Марице,
ти си видяла много царе —
ала човек като човека
не си виждала да жали.

Нощ се спусна над полето,
луната се скри зад облак,
само конят тихо цвили,
търси своя господар.

А далече в Родопата
една майка свещ запали:
„Върни ми го, Божа майко,
жив или поне в съня ми.“

Марица вода отнесе,
камък спомена запази.
Царове минават през земята,
ала песента остава.

Ой, Марице, бистра Марице,
недей забравя оня ден —
че не само царе погинаха,
а една надежда с тях.

И когато нощем вятър
слезе тихо от Родопа,
сякаш стар кавал припява
над полето при Черномен.

„Спи, юначе, спи, Вълкашине,
земята ти е постеля.
Докато Марица тече,
няма да те забрави.“

Лалю Метев, 31 август 2026 г.

I begin in the threshold where a word is not yet born and silence still remembers its breath. I write to shape what insists on being carried forward — not as ornament, but as revealed truth. My practice moves like inner weather: shifts of memory, tenderness, and the questions that refuse to leave us. Genres are rooms of one house — poems, essays, fragments, genealogies, musical sketches — each a voice in a single resonant chord. Even silence has its essential place in that chord. I attend to the small gestures that disclose identity; to the secret bridges between private life and collective memory; to the quiet architecture of the spirit that needs no ceremony. My aim is language that opens rather than decorates — windows through which readers encounter their own inner sky. Form, conscience and intimacy guide me: introspection keeps me honest; conceptual shape grants the invisible weight; moral sensibility anchors each phrase. My professions — poet, publicist, jurist — lean together: law sharpens clarity, poetry humbles certainty, philosophy teaches listening to what is unsaid. If a single thread unites my work, it is this: to transmute vulnerability into luminous strength and to make silence a place of meaning. I am Lalu Metev — Bulgarian poet, essayist and jurist. I write to preserve what is delicate and essential in the human spirit, to follow traces of memory and dignity, and to find where the personal meets the universal. This is the path I walk; this is the voice I follow; this is the presence I offer.