🎵 Bulgarian pop-soul, neo-soul, late-80s adult contemporary, 76 BPM, Rhodes electric piano, fretless bass, clean chorus guitar, Linn-style drum machine, organic hand percussion, subtle sax accents, warm analog synth pads, string ensemble swells, close-mic male baritone, soft plate reverb, tape saturation, wide stereo image, suspended chords, spacious verses, rising pre-chorus, expansive chorus, intimate nocturnal mood.


🎵 След всички години – Лалю Метев

[Куплет 1]

 

Нощта се спуска над града,

по стъклата тихо свети.

А аз си мисля за мига,

в който срещнах твоите очи.

 

Не беше гръм, не беше знак,

не беше приказна случайност.

Ти просто влезе в моя свят

и остана там — без да поискаш.

 

[Предприпев]

 

А времето върви напред,

отнася думи, лица, години.

Но има нещо в нас, което

не се научи да си тръгва.

 

[Припев]

 

След всички години

аз пак те избирам.

Не заради вчера —

а заради това,

 

че когато мълчим,

пак се разбираме,

и когато светът изгасне,

ти оставаш светлина.

 

След всички години

не търся друга съдба.

Ако животът е пътуване,

искам с теб да стигна края.

 

[Куплет 2]

 

Имаш по лицето си следи

от всички зими и лета.

И аз ги виждам — не ги крия,

те са част от красотата ти.

 

Не сме онези двама

от първите ни дни.

По-тихи сме, по-мъдри,

но може би по-истински.

 

[Предприпев]

 

И ако някога съм мълчал

там, където е трябвало да кажа,

че любовта не е обещание —

а избор, който правим всеки ден.

 

[Припев]

 

След всички години

аз пак те избирам.

Не заради вчера —

а заради това,

 

че когато мълчим,

пак се разбираме,

и когато светът изгасне,

ти оставаш светлина.

 

След всички години

не търся друга съдба.

Ако животът е пътуване,

искам с теб да стигна края.

 

[Бридж]

 

И ако утрото ни завари

без думи, без план, без страх,

ще знам — не сме изгубили нищо,

щом още се намираме в нощта.

 

Не ми обещавай вечност.

Тя не принадлежи на нас.

Дай ми само ръката си

и остани още малко.

 

[Финален припев]

 

След всички години

аз пак те избирам.

Със всичко, което сме били,

с всичко, което сме сега.

 

И когато светът замлъкне,

когато останем сами,

ще знам защо съм те обичал —

и защо те обичам още.

 

След всички години

ако трябва да започна отначало,

пак бих тръгнал към теб.

 

Без страх.

Без обещания.

Само към теб.

Лалю Метев, 1 септември 2026 г.

I begin in the threshold where a word is not yet born and silence still remembers its breath. I write to shape what insists on being carried forward — not as ornament, but as revealed truth. My practice moves like inner weather: shifts of memory, tenderness, and the questions that refuse to leave us. Genres are rooms of one house — poems, essays, fragments, genealogies, musical sketches — each a voice in a single resonant chord. Even silence has its essential place in that chord. I attend to the small gestures that disclose identity; to the secret bridges between private life and collective memory; to the quiet architecture of the spirit that needs no ceremony. My aim is language that opens rather than decorates — windows through which readers encounter their own inner sky. Form, conscience and intimacy guide me: introspection keeps me honest; conceptual shape grants the invisible weight; moral sensibility anchors each phrase. My professions — poet, publicist, jurist — lean together: law sharpens clarity, poetry humbles certainty, philosophy teaches listening to what is unsaid. If a single thread unites my work, it is this: to transmute vulnerability into luminous strength and to make silence a place of meaning. I am Lalu Metev — Bulgarian poet, essayist and jurist. I write to preserve what is delicate and essential in the human spirit, to follow traces of memory and dignity, and to find where the personal meets the universal. This is the path I walk; this is the voice I follow; this is the presence I offer.