(vi) Конституционно оспорване на член 25, точка 3 от закона

74. През декември 2011 г. състав на Върховния административен съд се е присъединил към молба на ищеца да отнесе член 25, точка 3 от закона (виж параграф 62 по-горе) до Конституционния съд (виж опр.№ 16199 от 09.12.2011 г. по адм.д. № 8189/2011 г., ВАС, III отд.).

75. В началото на 2012 г. Конституционният съд допуснал сезирането за разглеждане и поканил няколко държавни органи и неправителствени организации да коментират случая (виж определение от 02.02.2012 г., к.д. № 14/2011 г., КС).

Министерският съвет, министърът на вътрешните работи, Комисията, Български хелзинкски комитет и Фондацията “Достъп до информация” са се възползвали от тази възможност. Всички те поддържали, че член 25, точка 3 е конституционносъобразна.

76. С решение от 26 март 2012 г. (реш № 4 от 26.03.2012 г. по к.д. № 14/2011 г., КС, обн., ДВ, бр.28 от 2012 г.) Конституционният съд единодушно установил, че член 25, точка 3 е конституционносъобразна. Той постановил: “...Законът [от 2006 г.] е израз на консенсусната воля на всички ...политически
партии в Народно събрание да се постигне в максимална степен отварянето на всички документи [на бившите служби за сигурност] и оповестяване на принадлежността на всички лица [към тези служби], заемали и заемащи публични длъжности или извършвали и извършващи публични дейности по смисъла на този закон (чл. 3, алинеи 1 и 2). Законът е приет в отговор на препоръките в Декларацията на Пленарната асамблея на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ) от 8 юли 1997 г., в Резолюция 1096(1996) на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа за мерките за разрушаване наследството на бившите комунистически тоталитарни системи и в Препоръка R/2000/13 на Комитета на министрите към страните-членки относно Европейската политика за достъп до архивите, приета от Комитета на министрите на 31 октомври 2000 г. Предмет на закона е да уреди реда за достъп, разкриване, използване и съхраняване на документите на [бившите служби за сигурност] за периода от 9 септември 1944 г. до 16 юли 1991 г., както и да обяви принадлежността към [тези служби]на български граждани, заемащи публични длъжности или извършващи публични дейности.

Принадлежността се установява съгласно чл. 24 от закона при наличието на дейност като щатен или нещатен служител или секретен сътрудник на [тези служби]. Обстоятелството по чл. 24 от закона се установява въз основа на документи, съдържащи се в информационните фондове, които са различни за щатен служител, за нещатен служител и за секретен сътрудник и са изброени съответно в т. 1, 2 и 3 на чл. 25 от закона. Според оспорената разпоредба на чл. 25, т. 3 от закона, обстоятелството по чл. 24 за дейност на секретен сътрудник се установяват освен с документи, собственоръчно написани или подписани от него, и със следните документи, съдържащи се в информационните фондове “документи от ръководилия го щатен или нещатен служител, както и наличие на данни за лицето в справочните масиви (регистрационни дневници и картотеки), протоколите за унищожаване или други информационни носители.”

Съгласно Решение на Народното събрание (виж параграф 37 по-горе) сведенията за организацията, методите и средствата при изпълнение на специфичните задачи на органите на Държавна сигурност, както и агентурната информация на тези органи, отнасящи се или свързани с периода до 13 октомври 1991 г., не се считат съставляващи държавна тайна ... . За разлика от отменения закон [от 1997 г., виж параграфи 38-40 по-горе], философията на закона от 2006 г. - видно от съдържанието му, от мотивите за приемане и от изказванията по време на приемането му - е да се отворят посочените документи на [бившите служби за сигурност] и да се обяви принадлежност към посочените служби на всички лица по чл. 3 от закона, с изключение на лицата по чл. 30, ал. 1 и чл. 32, ал. 1 от закона.

Същественият момент, който невинаги се отчита, е, че законът се отнася до публични документи, до които достъпът е свободен за [лицата, за които се отнасят делата и за изследователи]. Предвид това оповестяването на лица с принадлежност към [бившите служби за сигурност] в качеството им на секретни сътрудници може да се извърши и по други начини, поради което е удачно и правилно принадлежността да се установява от независим държавен орган.

Законът само предвижда обявяване на принадлежност към [бившите служби за сигурност] на лицата посочени в чл. 3, а не на реалната конкретна дейност на тези лица в полза на посочените служби. Това е видно от наименованието на закона и от предмета на регулиране (чл. 1, ал. 1 и 2), от правомощията на комисията (чл. 9, т. 2), от обстоятелствата предмет на доказване (чл. 24), от задължителното установяване на принадлежност към тези служби или от установяване в рамките на предварителна проверка (чл. 26, ал. 1 и чл. 27, ал. 1) и от съдържанието на решението на комисията (чл. 29, ал. 1).

Законодателят използва понятието „принадлежност”, което означава качество на някой да бъде част от състава на нещо. Законодателят не възлага на комисията правомощие да прави оценка на лицата, за които установява принадлежност при извършената проверка по наличните документи. Комисията не извършва оценъчна дейност кое от лицата е работило в полза на националната сигурност, в борбата против тероризма и пр. или кое е извършвало дейност по доставяне на друг вид сведения.

[Сезиращият съд] не оспорва философията и основните положения в закона, а само част от разпоредбата на чл. 25, т. 3 с твърдение за противоконституционност поради противоречие с чл. 56 и чл. 57 от Конституцията, без да посочва кои конкретни алинеи са нарушени. Разпоредбата на чл. 56, ал. 1 от Конституцията [виж параграф 31 по-горе] гарантира правото на всеки гражданин на защита, когато са нарушени или застрашени негови права или законни интереси. Това право ... е лично, основно и всеобщо (виж...). То е самостоятелно конституционно право и по същността си е процесуално право, защото служи като гаранция на предхождащите го в Конституцията материални основни права и законни интереси.

Независимо че правото на защита е основно и самостоятелно право на всеки гражданин, разпоредбата на чл. 56 от Конституцията обикновено действа едновременно с други конституционни разпоредби. [То] е нарушено, когато е нарушено или застрашено друго основно конституционно право или законни интереси. [Сезиращият съд] не посочва кое друго конституционно право е нарушено с оспорената законова разпоредба. Поради това то трябва да се изведе от Конституционния съд от обстоятелствената част на искането, защото Съдът е обвързан ... да се произнесе само по направеното искане, но не е ограничен от посоченото в него основание за несъответствие с Конституцията.

В искането не е конкретизирано и на коя част от чл. 57 от Конституцията противоречи оспорената разпоредба: на алинея 1, която прокламира неотменимост на основните права; на алинея 2, която въвежда забрана за злоупотреба с права, както и тяхното упражняване, ако то накърнява права или законни интереси на други; или на алинея 3, която урежда хипотезите на временно ограничаване на права. Конституционният съд е на мнение, изхождайки от обстоятелствената част на искането, че се твърди противоречие с чл. 57, алинеи 1 и 2 от Конституцията, които права също съществуват едновременно с конкретни други основни права на гражданите.

Конкретните права, които могат да бъдат нарушени или застрашени от разпоредбата на чл. 25, т. 3 от закона в оспорената й част, са правата по чл. 32 от Конституцията – правото на защита срещу посегателство върху достойнството и доброто име на гражданите и правото на неприкосновеност на личните им данни [виж параграф 28 по-горе].

Конституционният съд преценява, че правото на защита срещу ненамеса в личния живот и посегателство срещу достойнството и доброто име на гражданите по чл. 32, ал. 1 от основния закон не е нарушено от огласяване на факти от обективната действителност за принадлежност на определени лица към държавни структури.

Дейността на гражданите, които са сътрудничили на [бившите служби за сигурност], не накърнява доброто им име, чест и достойнство, в какъвто смисъл [този] съд вече e имал възможност да посочи... Комуникационното право на получаване на информация по чл. 41 алинея 1 от Конституцията [виж параграф 30 по-горе] е основно конституционно право. Както вече [този] съд се е произнесъл, правото да се търси, получава и разпространява информация по чл. 41, ал. 1 от Конституцията принадлежи на всички физически и юридически лица и защитава интереса им да бъдат информирани. То се отнася и за печата, и за другите средства за масова информация.

От друга страна, чл. 41, ал. 2 от Конституцията гарантира на гражданите достъп до информация от държавен орган или учреждение по въпроси, които представляват за тях законен интерес (виж ...). Това право не е абсолютно, както не е такова и конституционното право на защита на личните данни по чл. 32 от основния закон [виж параграф 28 по-горе]. Посочените две основни права в случая са в колизия, но тъй като не са абсолютни, те могат да бъдат ограничавани при спазване на принципа на пропорционалността.

Допустимото от Конституцията ограничаване със закон на личните права на гражданите трябва да е в предели, които им осигуряват упражняване на конституционното право по чл. 41, ал. 1 да получават информация. Правото на информация на отделните граждани е изключително важно, за да могат те да осъществяват информиран избор. Същевременно и това основно право не е абсолютно и може да бъде ограничавано в случаите на чл. 41, ал. 1 и 2 от Конституцията: то не може да бъде насочено срещу правата и доброто име на другите граждани, както и срещу националната сигурност, обществения ред, здраве и морала, а информацията по ал. 2 не трябва да е държавна или друга защитена от закона тайна или да нарушава чужди права.

Съдът е на мнение, че разпоредбата на чл. 25, т. 3 от закона в оспорената част не е противоконституционна, защото не противоречи на конституционни принципи или на конкретни разпоредби на основния закон. Не противоречи на Конституцията да се установява принадлежност на лица към определена общност, орган, държавно учреждение, организация и пр., освен в случаите, когато се застрашава националната сигурност. Не е противоконституционно и принадлежността да се установява от определен орган по законово регламентиран ред въз основа на различни по вид документи като източник на информация.

Законодателят е преценил да уреди в закон проверката за принадлежност към [бившите служби за сигурност] на лицата, заемащи определени длъжности или изпълняващи определени дейности. Необходимостта от такава проверка е въпрос на целесъобразност и се преценява от законодателя (виж...).

Законодателят разполага със законодателна целесъобразност не само да предостави достъп до документите на [бившите служби за сигурност], но е свободен и в избора на допустимите доказателства. В рамките на законодателната целесъобразност парламентът е преценил, предвид унищожаването на голяма част от личните и работните дела на секретните сътрудници, че принадлежност към посочените органи може да се установява с всякакви по вид документи от архивите [на службите] при осигуряване на гаранции за правата на засегнатите лица.

Съгласно § 1, т. 1от допълнителните разпоредби на закона „документ” е всяка записана информация, независимо от материалния й носител, включително информацията в автоматизирани и комплексни информационни системи и бази данни. Оспорената разпоредба е част от реда за установяване на принадлежност въз основа на документи, съдържащи се в информационните фондове. В нея примерно и алтернативно се изброяват документите по смисъла на този закон, с които може да се установява дейност на секретен сътрудник, като включително в края на разпоредбата се допуска това
да става и с други неупоменати в нея документи по смисъла на този закон.

В резултат на това законодателно решение принадлежност към [бившите служби за сигурност] се установява освен с документите, които изхождат от сътрудника (собственоръчно написана или подписана декларация за сътрудничество; собственоръчно написани агентурни сведения; документи за получени възнаграждения; документи, собственоръчно написани или подписани от сътрудника, съдържащи се в делата за оперативен отчет), така също и с документи, които не изхождат от него/нея и не съдържат подписа му/й.

Идеята на законодателя е до оспорените документи да се пристъпи, когато личните и работни дела и съдържащите се в тях собственоръчно написани от секретния сътрудник документи са унищожени, тъй като е общоизвестен фактът на унищожаване на досиета на част от секретните сътрудници. С включване на оспорените документи сред доказателствата за установяване на принадлежност законодателят цели да избегне неравното третиране на гражданите, които са сътрудничили на [бившите служби за сигурност] и да не бъдат поставени в привилегировано положение лицата, чиито документи по различни причини са унищожени. Следва да се отчете и обстоятелството, че не винаги е искано писмено обещание (декларация) за сътрудничество при вербуване на секретните сътрудници или декларация за неразгласяване на връзките и работата с [бившите служби за сигурност] при освобождаването им. Съгласно чл. 18 и чл. 34 от приетата като доказателство Заповед №3900/11.11.1974 г. на министъра на вътрешните работи такива са вземани от агентите в отделни случаи по целесъобразност.

Законът не изисква кумулативно наличието на определени по брой или вид документи, за да се установи и обяви принадлежност на лице към [бившите служби за сигурност]. Обратно, законът придава на абсолютно всички документи по смисъла на § 1, т. 1 от допълнителните разпоредби качеството на документи, които са годно доказателствено средство за установяване на принадлежност и на които придава еднаква доказателствена сила.

Конституционният съд преценява, че е спазена пропорционалността при определяне на границата между двете основни права в колизия – правата по чл. 32 и правото по чл. 41, ал. 1 от Конституцията [виж параграфи 28 и 30 по-горе], защото в закона са създадени достатъчно гаранции за защита правото на чест и достойнство и правото на защита на личните данни на засегнатите лица.

На първо място установяването на принадлежност и нейното обявяване се извършва от комисия, която е независим държавен орган. Тя е такъв не само по дефиниция на чл. 4, ал. 1 от закона, но и с оглед предвидения в чл. 5, ал. 1 и 2 от закона начин на определяне на състава й – чрез избор от Народното събрание по предложение на парламентарните групи и по начин никоя от представените в Народното събрание политически партии и коалиции да нямат мнозинство.

Установяването на принадлежност се извършва от комисията въз основа на централизиран архив на документите на органите по чл. 1 от закона. За целта органите по чл. 16 от закона са длъжни да окомплектоват и предадат на комисията архивните дела и справочния апарат (чл. 17 от закона). По този начин се избягва възможността за укриване или подправяне на документи и се създават гаранции за по-пълно и всестранно проучване,съпоставяне и анализиране на информацията от комисията.

Съхраняваните в централизирания архив на комисията документи, въз основа на които се установява принадлежност на лицата към [бившите специални служби], са публични. Значително място в закона е отделено на уредбата на реда за установяване на принадлежност на лицата и реда за обявяването им. Процедурата, по която действа комисията, е детайлно регламентирана на законово ниво, а не с подзаконови нормативни актове.

Обявяването на принадлежност към [бившите служби за сигурност] не се извършва за всички граждани, сътрудничили на тези органи. Законът предвижда това само по отношение на лицата, които заемат или са заемали изброените публични длъжности, или извършват или са извършвали посочените публични дейности. Засегнати от посегателството върху правото на защита на личните данни са само лицата, заемащи публични длъжности или извършващи публични дейности по смисъла на чл. 3 от закона, защото „държавната власт като цяло, както и политическите фигури и държавните служители могат да бъдат подложени на обществена критика на ниво, по-високо от това, на което са подложени частни лица (виж...).

Поначало защитата на личните данни на лицата по чл. 3 от закона е много по-занижена в сравнение със защитата на останалите граждани. Примери за това са ежегодното оповестяване в специален регистър на данни за доходите, имуществото, влоговете и вземанията им или деклариране на други защитени данни с оглед установяване на конфликт на интереси.

Законът предвижда специална гаранция за защита правата на засегнатите лица, на които имената и псевдонимите са включени в справочните картотеки или регистрационните дневници на съответните служби и обявяването на принадлежност е извършено [единствено] на основание на тези документи. Съгласно чл. 29, ал. 3 от закона лицата се разкриват от комисията, но с изричното отбелязване, че липсват други данни [в останалите видове документи] по чл. 25, т. 3.

Законът не предвижда правни последици за лицата, за които е обявена принадлежност към [бившите служби за сигурност]. Лицата с установена принадлежност имат и правото да се запознаят с документите, съдържащи се в личните и работните им дела (чл. 31, ал. 8 от закона).

На последно място лицата с установена принадлежност имат право на съдебна защита, поради което Конституционният съд не споделя доводите в искането за нарушено право на защита. За разлика от отменения Закон [от 1997 г., виж параграфи 33-40 по-горе], в който не е предвидено обжалване пред съда на решенията на комисията по чл. 4, ал. 1 от закона, а само подаване на възражения от лицата пред самата комисия (чл. 4, ал. 3), сега действащият [закон от 2006г.] изрично трикратно предвижда възможността решенията на комисията да могат да се обжалват от проверяваното лице по реда на Административнопроцесуалния кодекс. Конституционното право на защита на лицата, за които е обявена принадлежност към [бившите служби за сигурност], е уредено и гарантирано в чл. 8, ал. 4, чл. 29, ал. 5 и чл. 31, ал. 8 от закона. Лицата разполагат с възможността да оспорват решението на комисията пред съответния административен съд и да подадат касационна жалба срещу неговото решение пред тричленен състав на Върховния административен съд.

Комисията по чл. 4 от закона е колективен административен орган и постановяваните от нея решения притежават белезите на индивидуални административни актове. Решенията й са волеизявления, с които се констатират вече възникнали права или задължения, поради което те са декларативни административни актове (чл. 21, ал. 2 АПК).

Декларативни и констативни индивидуални административни актове се издават от административните органи по много други закони, като в тези случаи те действат при обвързана компетентност, защото имат възможност само за едно законосъобразно разрешение. Начинът на вземане на решение от административния орган не влияе по никакъв начин на правото на защита на адресатите на административни актове. [Този] съд не споделя ... довод, че закона се прилага от комисията, а съдебната проверка на законосъобразността на административния акт се свежда единствено до проверка на правилността на процедурата по приемане на решението. Законите не се прилагат само от административните органи.

Съгласно чл. 119, ал. 1 от Конституцията правораздаването се осъществява от Върховния административен съд, а съдилищата съгласно чл. 120, ал. 1 от Конституцията осъществяват контрол за законност на актове и действия на административните органи [виж параграф 32 по-горе]. Ако съдът върши проверка само на процедурата по приемане на решенията от комисията, както се твърди [тук], то той нарушава основното изискване на административния процес, залегнало в чл. 146 АПК, че всички ... изисквания за законосъобразност на административните актове, които съдът е длъжен да провери служебно и без оплаквания от страните (чл. 168, ал. 1 АПК). В хода на съдебното производство за доказване на твърденията си жалбоподателите могат да използват всички допустими от Гражданския процесуален кодекс доказателства (чл. 171, ал. 1 и 2 АПК).

Възможностите за злоупотреби при съставяне на документите на [бившите служби за сигурност] са били ограничени от нормативната уредба на [тяхната] дейност, видно от приетите като доказателства по делото Заповед № 3900 от 11.11.1974 г. на министъра на вътрешните работи и Инструкция за оперативния отчет на Държавна сигурност № І-20/20.01.1978 г. [виж параграф 7 по-горе]. Съгласно тях за секретните сътрудници е създаван оперативен отчет, образувани са лично и работно дело, а за делата им е воден общ регистър, в който регистрирането става по установения ред, като секретните сътрудници са имали индивидуални регистрационни номера, които не се повтарят. За всички секретни сътрудници е воден централизиран отчет, а за организирането му са
водени справочни картотеки № 4 и № 5 и статистическа картотека № 6 при спазване на съответните правила [виж параграф 8 по-горе]. В много случаи резултатите от срещата са били отразявани в рапорт от [оперативния работник], когато съобщените данни не са имали оперативна стойност и секретните сътрудници не са изготвяли писмени сведения (чл. 26 от заповедта). Използването на предвидените в закона оспорени документи в случаите на унищожени лични и работни дела не засяга правото на защита на лицата, за които е обявена принадлежност към [бившите служби за сигурност] и не нарушава Конституцията, тъй като въпросът се свежда до правилното организиране на съдебната защита.

За лицата с неправомерно установена принадлежност към [бившите служби за сигурност] съществува и възможността за защита в съответствие с изискването на чл. 7 от Конституцията по исков ред по чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди [1998]. За тези лица съществува и възможността за защита по [разпоредбите за обида и клевета] на Наказателния кодекс.

По изложените съображения Съдът преценява, че правото на защита на лицата, за които е установена принадлежност към [бившите служби за сигурност], не е нарушено, поради което и разпоредбата на чл. 25, т. 3 от закона в оспорената част не противоречи на чл. 56 и чл. 57 от Конституцията.

Третият довод в искането е, че при разглеждане на делата пред Върховния административен съд по повод обжалване на решенията на комисията страните непрекъснато се позовават на [решение на Конституционния съд, което заличи части от закона от 1997 г. – виж параграф 39 по-горе]. Конституционният съд е длъжен да отбележи, че сезиращ субект по чл. 150, ал. 2 от Конституцията не са страните по делата [пред обикновените съдилища], както се поддържа в искането, а съдебните състави на Върховния касационен съд или Върховния административен съд.

До сезиране на Конституционния съд в тази хипотеза следва да се стигне, когато съдебният състав при разглеждане на конкретно дело констатира по свое вътрешно убеждение несъответствие между приложимия по делото закон или отделна негова част и Конституцията. Видно от становищата на две от заинтересуваните страни практиката на Върховния административен съд по всички разгледани дела с предмет [закона от 2006г.] е непротиворечива, като жалбите на лицата с установена принадлежност са отхвърлени.

С решението си [отнасящо се до Закона от 1997г.] Конституционният съд е обявил за противоконституционна [разпоредбата], съдържаща определение на понятието “картотекирани сътрудници” – български граждани, чиито имена и псевдоними фигурират в справочната картотека и в регистрационните дневници на [бившите служби за сигурност]. Решението е изпълнено, като обявената за противоконституционна разпоредба не е прилагана до извършената [през 2002 г.] отмяна на закона [от 1997 г.].

В настоящото производство [сезиращият съд] оспорва част от документите за установяване на принадлежност, посочени в чл. 25, т. 3 [от закона от 2006г.]. Между тях са данните ... (регистрационни дневници и картотеки [виж параграф 8 по-горе]), с които се установява принадлежност на български граждани, оказвали негласна помощ на [бившите служби за сигурност] в качеството на резиденти, агенти, съдържатели на явочни квартири, съдържатели на секретни (конспиративни) квартири, осведомители, доверени лица и информатори (§ 1, т. 4 от допълнителните разпоредби на закона).

При направения сравнителен анализ Съдът намира, че предмет на настоящото дело е проверка на конституционосъобразността на част от действащата разпоредба на чл. 25, т. 3 от [закона от 2006г.], която е с ново съдържание и нова правна логика, поради което не е идентична с [кореспондиращата й разпоредба] от [закона от 1997г.]. Липсва идентичност, защото става въпрос за разпоредби в два различни закона с различно съдържание.

Независимо от липсата на идентичност между [тези разпоредби] на [закона от 1997г.] и чл.25 т.3 на [закона от 2006г.], Конституционният съд отчита, че между тях има частично смислово съвпадане, доколкото като краен резултат и в двата случая принадлежност към [бившите служби за сигурност] е могло и може да се установява чрез данни от регистрационни[те] дневници и справочната картотека на същите.

В случая не може да се приложи чл. 21, ал. 5 от Закона за Конституционен съд от 1991г., който не допуска да се прави ново искане по въпрос, по който Конституционният съд се е произнесъл с решение или с определение за недопустимост на искането, защото по конституционносъобразността на чл. 25, т. 3 на [закона от 2006г.] Конституционният съд не е бил сезиран и не се е произнасял. Поради това се поставя въпросът, залегналите правни преценки в мотивите на [решението отнасящо се до закона от 1997 г.] задължителни ли са при разглеждане на настоящото дело.

Решенията на Конституционния съд са задължителни съгласно чл. 14, ал. 6 ЗКС от 1991 г. за всички държавни органи, юридически лица и граждани. Но правната им сила има и времеви граници и приключва, ако релевантни за решението фактически състави претърпят промени спрямо момента на произнасяне на решението. Конституционният съд, след като е произнесъл решението си, не може да го отмени или не може да възприема за действаща законова разпоредба, която е обявил за противоконституционна. [Съдът] обаче не е обвързан завинаги от своите правни разбирания.

Развитието на правото е обективен процес, което позволява тълкуването на правните разпоредби да бъде отворено и към други виждания, както и да държи сметка за осъществените междувременно значими промени в обществения живот. Аргументите за стабилност на съдебната практика и за еднакво произнасяне по сходни случаи за в бъдеще нямат по-голяма тежест в сравнение със съображенията за развитие на правото, като всяко отклонение от досегашната практика трябва да бъде обосновано и оправдано. Поради това при установена обществена необходимост Конституционният съд може да промени своите разбирания и да формира нови правни категории, които да са повлияни от еволютивното правно мислене и от оценката на променените обстоятелства, поради което тези съображения придобиват по-голяма тежест. Примери за такава мотивираната промяна на становища са налице в досегашната практика на [този съд].

Конституционният съд констатира, че настоящият спор се отнася до приложението на нов, а не по стария отменен закон, по който вече има произнасяне. По прилагането на този закон е натрупана значителна практика както в правоприлагащите органи, така и в правораздаването. Всички граждани, заемащи публични длъжности или изпълняващи публични дейности по смисъла на чл. 3 от този закон и са с обявена принадлежност към [бившите служби за сигурност] трябва да бъдат третирани по еднакъв начин. Това означава, че трябва да бъде обявена принадлежност както на гражданите с налични досиета, така и на тези с унищожени досиета.

Еднакво [също така] трябва да бъде отношението към всички подлежащи на обявяване лица с доказана принадлежност - тези, чиято принадлежност вече е обявена, и лицата, на които предстои да бъде обявена. Като промяна на обстоятелствата следва да се отчете и наличието на съдебен контрол повече от пет години и непротиворечивата практика на Върховния административен съд [по такива дела].”

vii) Неуспешно искане за тълкувателно решение

77. През февруари 2014 г. омбудсманът на Републиката е поискал от пленарната сесия на Върховния административен съд да даде тълкувателно решение, с оглед на това, което той е счел за новооткрито в съдебната практика на съда (вж. параграф 71 по-горе), относно а) дали при извършването на проверка Комисията следва да се опита да преценява доказателствената стойност на документите на бившите служби за сигурност с цел да определи действителната дейност на лицата, показани в тях, и б) дали Комисията е длъжна да обяви принадлежност на всеки, чието име е открила в тези документи, или в някои случаи би могла да се въздържи от това. На 3 февруари 2015 г. пленарната сесия на съда е отхвърлила искането, тъй като по-малко от необходимия брой съдии са гласували в подкрепа на допускането му за разглеждане (виж тълк. Реш. № 1 от 03.02.2015 г. по тълк д. № 2 / 2014 г., ВАС, ОСС от I и II к.).

е) Клевета или обида във връзка с твърдения за принадлежност към бившите служби за сигурност

78. В две наказателни дела за обида и клевета Софийският градски съд е постановил, че тъй като принадлежността към Държавна сигурност не е била обективно увреждаща, твърденията в това отношение не са били клеветнически (виж решение от 24.11.2004 г. по в.н.ч.х.д. № 1562/2004 г., СГС и решение № 1111 от 25.09.2013 г. по в.н.ч.х.д. № 2832/2013 г., СГС). По гражданско дело Върховният касационен съд е постановил, че такова твърдение, ако е невярно, направено в присъствието на заинтересованото лице конкретно с цел да се засегне неговото достойнство, и субективно възприемано от него или от нея като оскърбително, е обида, за която се носи наказателна отговорност (виж решение № 809 от 26.04.2011 г. по гр.д. № 1573/2009 г., ВКС, IV г. отд.).

ЖАЛБИ
79. И в двете жалби жалбоподателят се оплаква съгласно член 8 от Конвенцията относно решенията на Комисията да го обявят с принадлежност към бившите служби за сигурност.

80. В двете жалби жалбоподателят се оплаква и съгласно член 13 от Конвенцията, че не е имал ефективно вътрешноправно средство за защита по отношение на тези решения.

81. Във втората жалба жалбоподателят допълнително се оплаква съгласно член 6 § 1 от Конвенцията, че производството за съдебен преглед на второто и третото решения на Комисията е било несправедливо и не му е осигурило ефективен достъп до съд.

ПРАВОТО

А. Присъединяване на жалбите

82. Двете жалби се отнасят до еднакви фактически обстоятелства, както и оплакванията съгласно членове 8 и 13 от Конвенцията, повдигнати от жалбоподателя в първата и втората жалби. Затова жалбите трябва да бъдат присъединени съгласно Правило 42 § 1 от Правилника на Съда.

 

Б. Жалба по член 8 от Конвенцията

83. По отношение на оплакването му, че Комисията го е обявила в принадлежност към бившите служби за сигурност, жалбоподателят се позовава на член 8 от Конвенцията, който, доколкото е приложим, предвижда:
“1. Всеки има право на зачитане на неговия личен... живот ...
2. Намесата на държавните власти в ползването на това право е недопустима освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите.”

1. Становищата на страните

а) Правителството

84. Правителството твърди, че намесата в правата на жалбоподателя съгласно член 8 е била изрично предвидена в Закона от 2006 г., който е достатъчно предвидим. За жалбоподателя не се изискват специални познания, за да може да осъзнае, че ако е държавен служител, ще бъде проверяван за принадлежност към бившите служби за сигурност и вероятно ще бъде обявен с принадлежност. В неговия случай Комисията, администрираща закона, е спазила всички законови изисквания и решенията й са имали солидна фактическа основа в документите, които е намерила. Това се вижда от мотивите на Софийския градски административния съд за потвърждаване на третото решение на Комисията по отношение на жалбоподателя. Поради това решенията на Комисията не могат да бъдат разглеждани като произволни или не “в съответствие със закона”.

85. Правителството продължава да твърди, че обявяването на жалбоподателя с принадлежност е имало за цел да запази българското общество, което е в процес на демократизация, и да защити новата демокрация. Имало е сериозен обществен интерес в разкриването на самоличността на онези, които са сътрудничили с бившите служби за сигурност.

86. Накрая правителството твърди, че намесата е била пропорционална. Обявяването на принадлежността на жалбоподателя не е довела до сериозни отрицателни последици за него и не е засегнала социалното му положение. Във всеки случай, като публична личност, той е трябвало да приеме засилен контрол.

Обществото има право да бъде информирано за аспектите на публичния и личния живот на лицата, заемащи висши длъжности. Заемайки тези длъжности, които им позволяват да се изказват по публични работи, засегнатите хора доброволно са отворени за контрол.

Освен това държавите имаха широка свобода на преценка при вземането на решение как да се справят с такива проблеми. За разлика от много държави като Германия, Чешката република и Полша, които след падането на комунистическия режим са ограничили възможностите за работа на сътрудниците
на бившите служби за сигурност, България - където всички опити са били обявени за противоконституционни - в крайна сметка се въздържа от прилагането на такива ограничения. Законът от 2006 г. не предвижда лустрация, а просто се е опитал да хвърли светлина върху това кои високопоставени служители и публични личности са принадлежали към бившите служби за сигурност.

б) Жалбоподателят

87. Жалбоподателят твърди, че в българския контекст, обявяването в едно широко разгласено решение, че е бил сътрудник на Държавна сигурност, го е стигматизирало и е разстроило дълбоко личния и социалния му живот. То е формулирано и възприемано от обществеността като официално заключение, основано на доказателства, особено след като посочва, че е бил свързан с дирекцията, която е функционирала като политическа полиция. Това сериозно е засегнало неговия емоционален и психологически интегритет, репутация и възможност да развива отношения с другите.

Въпреки че по закон такова обявяване не води до ограничения на професионалната заетост, то в действителност се е отразило на кариерата на засегнатите хора. Много служители с обявена принадлежност са се почувствали морално задължени да подадат оставка. Също така, тъй като кандидатите за много длъжности, свързани с правото, е трябвало да бъдат проверявани за принадлежност и в същото време да бъдат с висок морален характер, на практика законът от 2006 г. е имал лустрационен ефект.

Някои политически партии също отказали да се занимават с хора, обявени в принадлежност, да бъдат кандидати в изборите, или дори да ги приемат като членове. И накрая, такива хора имат малък шанс да бъдат награждавани с държавно отличие.

88. Освен това жалбоподателят твърди, че Законът от 2006 г. не съдържа достатъчно гаранции срещу произвол. Той не прави разлика между действителното сътрудничество и твърдени предположения в това отношение. Той не изисква от Комисията да проверява надеждността на документите, въз основа на които тя е обявила принадлежност на засегнатите лица, или да преценява конкретните задачи, които те са извършвали, или нивото на тяхното сътрудничество. Той не предвижда никаква възможност за отстраняване на погрешни документи. Той не изисква Комисията да изслушва хората, за които е решила да обяви принадлежност, и позволява решенията й да бъдат оповестени публично преди края на производството за преразглеждането им по съдебен ред. Той не предвижда преглед, който наистина да позволи на онези, които са обявени в принадлежност, да опровергаят констатациите на Комисията. Той не прави ясно разграничение между онези, които са сътрудничили с политическата полиция, и тези, които са работили по задачи на сигурността, които биха могли да се разглеждат като легитимни, тъй като посочването в решенията на Комисията към каква дирекция и отдел обявеното с принадлежност лице е сътрудничело, означава малко за широката общественост.

Нещо повече, обхватът на закона ratione personae е бил периодично разширяван. Също така, формулировката на членове 24 и 25, дори след изменението им през 2012 г., и тази на член 29, алинея 2, точка 2, продължава да означава, че тези лица, за които е била обявена принадлежност, в действителност са сътрудничили. И накрая, на практика законът е довел до неопровержима презумпция, че всеки, вербован от Държавна сигурност като сътрудник, в действителност е станал сътрудник.

Жалбоподателят не е могъл да предвиди, че ще бъде засегнат от закона, когато е поемал длъжностите, които впоследствие са предизвикали проверката му от Комисията.

89. Жалбоподателят твърди по-нататък, че нито една от целите, цитирани от правителството, не може да се отнесе към тези, посочени в член 8, параграф 2 от Конвенцията и че правителството не е обяснило как конкретните мерки, предвидени в Закона от 2006 г., способстват за тези цели.

90. Накрая жалбоподателят е оспорил необходимостта от намеса. Той е посочил, че макар и да не представлява лустрация, това му е причинило трудности, понижило е престижа му и всъщност не му позволява да се кандидатира за публична длъжност. Въпросът в неговия случай не е дали е било необходимо изобщо да се обявява принадлежност на сътрудниците към бившите служби за сигурност, а дали е било необходимо да се обявява принадлежност на някого въз основа на фалшиви документи, когато той е заемал години по-рано длъжности, които задействат прилагането на Закона от 2006 г., без да се обръща внимание на изтеклия период от време. Предвид естеството на предполагаемото му обвързване с Държавна сигурност едва ли би могло да се смята, че през 2008 г. и 2014 г. той все още представлява заплаха за демокрацията. Освен това целта, цитирана от правителството - информиране на обществото – е била постигната с първото решение за обявяване на принадлежността му. Следващите две решения, които просто са повторение на първото, са били излишни. Също така, не е съществувала солидна фактическа основа за обявяване на принадлежността му, тъй като той не се е съгласил да сътрудничи или съзнателно да е сътрудничил с Държавна сигурност.

Общоизвестно е, че тази организация е функционирала без прозрачност и че нейните служители често са документирали фалшива вербовка на сътрудници, за да изпълнят своите годишни квоти. Няколко несъответствия в документите, свързани с жалбоподателя, предполагат, че това е станало в неговия случай. Властите обаче са пренебрегнали всичко това, третирайки хора, които са подписали декларации за сътрудничество, писмени доклади за оперативно наблюдение или са подписали документи за възнаграждения, по същия начин като към хора като жалбоподателя, които всъщност са били принудени да понесат последиците от унищожаването на някои от бившите дела на службите за сигурност.
91. За жалбоподателя целите на Закона от 2006 г. биха могли да бъдат постигнати чрез процедура, която е по-зачитаща личния живот на засегнатите лица, като например такава, която изисква от Комисията да взема показания от тях и да оценява надеждността на доказателствата във всеки отделен случай. Неуспехът на законодателя да направи това е нарушение на изискването намесата да бъде “необходима в едно демократично общество”. Друг аргумент в това отношение е липсата на достатъчно процесуални гаранции, както той вече е посочил по отношение на законосъобразността на намесата.

2. Преценката на Съда

а) Наличие на намеса в правото на жалбоподателя по отношение зачитане на личния му живот

92. Разгласяването или публикуването на информация, систематично събирана и съхранявана от властите, независимо дали става въпрос за нечия лична или публична дейност, попада в приложното поле на член 8 от Конвенцията и представлява намеса в правото на заинтересованите за “зачитане на [техния] личен... живот” (вж. по-общо Leander срещу Швеция, 26 март 1987 г., § 48, серия А №116; Cemalettin Canlı срещу Турция, № 22427/04, §§ 33- 37, 18 ноември 2008 г. и ММ срещу Обединеното кралство, № 24029/07, §§ 187-90 от 13 ноември 2012 г., и по-специално по отношение на информацията за сътрудничеството със службите за сигурност от комунистическата епоха в някои източноевропейски страни, Rotaru срещу Румъния [GC], № 28341/95, §§ 43, 44 и 46, ЕКПЧ 2000-V, Turek срещу Словакия, № 57986/00, § 110, ЕКПЧ 2006-II (извадки), Sхro срещу Естония, №22588/08, § 56, 3 септември 2015 г. и Ивановски срещу Бивша югославска република Македония, №29908/11, §§ 176-77, 21 януари 2016).

93. Такава намеса е съвместима само с член 8, ако е “в съответствие със закона” и “необходима в едно демократично общество”, за да постигне една или повече от целите, посочени във втората му алинея.

б) Била ли е намесата “в съответствие със закона”?

94. Релевантните принципи са добре уредени. Те са изложени, особено по отношение на информацията в документите на службите за сигурност от комунистическата епоха, в Rotaru (цитирано по-горе, §§ 52 и 55-56).

95. Обявяването на принадлежността на жалбоподателя в настоящия случай се основава на релевантните разпоредби на Закона от 2006 г. (виж параграфи 44-69 по-горе), което Конституционният съд е установил през 2012 г. (вж. параграф 76 по-горе).

96. Няма съмнение, че след публикуването в Държавен вестник (вж. Параграф 45 по-горе) разпоредбите на закона са били достатъчно достъпни. Те също така са били достатъчно предвидими. Вместо да разчита на неясни дефиниции, законът - който е бил специално въведен в действие, за да регулира обявяването на принадлежност на служители от състава и сътрудници към бившите служби за сигурност (виж параграф 44 по-горе, и сравни с Rotaru, цитирани по-горе, § 53) - изчерпателно е изброил всички длъжности, чиито титуляри, бивши титуляри или потенциални титуляри биха били проверени за принадлежност към тези служби (вж. параграфи 47-51 по-горе и сравни с, mutatis mutandis, Cantoni срещу Франция, 15 ноември 1996 г., § 31, Reports of Judgments and Decisions 1996 -V).

Той също така е уредил подробно процедурата, която трябва да бъде следвана от Комисията, извършваща тези проверки (вж. параграфи 57, 64-66 и 68 по-горе и сравни с Решението по делото Rotaru, цитирано по-горе, § 57), и е посочил видовете документи, които биха довели до обявяване на принадлежност (виж параграфи 58, 60 и 62 по-горе). С оглед на това и на становището, което Върховният административен съд почти винаги е заемал, че Комисията няма никаква свобода на преценка по въпроса (вж. параграф 71 по-горе и сравни с Leander, цитирано по-горе, § 54) трудно може да се поддържа, че Законът от 2006 г. не е предвидим в неговото прилагане.

Напротив, той ясно посочва условията и обстоятелствата, при които Комисията би проверила някого за принадлежност към бившите служби за сигурност и би обявила него или нея с принадлежност, ако намери документи, удостоверяващи такава принадлежност. Той също така казва, че освен две изолирани изключения в началото на 2014 г., Върховният административен съд тълкува закона последователно, откакто е започнал да разглежда дела по него през
2008 г. (вж. параграф 71 по-горе). Наистина, през февруари 2015 г. мнозинството от съдиите на този съд е счело за излишно да даде тълкувателно решение относно начина на прилагане на закона (вж. параграф 77 по-горе).

97. Невъзможността на жалбоподателя да предвиди, че такова законодателство ще бъде прието при встъпването му в длъжности, които по-късно са задействали проверката му от Комисията, не поставя под съмнение законосъобразността на намесата при условията на Конвенцията. Неретроспективността е забранена само съгласно член 7 § 1 от Конвенцията по отношение на наказателните престъпления и санкции (вж. Herri Batasuna и Batasuna срещу Испания, номера 25803/04 и 25817/04, § 59, ЕКПЧ 2009); предвидените в Закона от 2006 г. мерки очевидно не са от такъв характер.

98. Законът от 2006 г. също така съдържа редица гаранции срещу произвол. На първо място, става ясно, че производството пред Комисията е единственият начин, по който служителите от състава или сътрудниците на бившите служби за сигурност могат да бъдат обявявани с принадлежност. В член 23 документите, показващи принадлежността към тези служби, не могат да бъдат публикувани или разгласявани по друг начин; ако това се прави, то представлява престъпление (виж параграф 69 по-горе). Това е особено важна гаранция.

На второ място, процесът на обявяване на принадлежност е поверен на специална независима комисия, чиито членове са избрани от законодателя и които не могат да бъдат доминирани от никоя политическа партия (виж параграфи 53-55 по-горе). Това също е от съществено значение, тъй като в последните години от историята на посткомунистическите държави се вижда, че архивите на бившите служби за сигурност могат да бъдат използвани като се злоупотребява с тях за политически или други скрити цели (виж Joanna Szulc v. Полша, № 43932/08, § 88 in fine, 13 ноември 2012 г. и Ивановски, цитирано по-горе, § 144).

На трето място, както вече беше отбелязано, Законът от 2006 г. подробно урежда начините, по които релевантните документи трябва да бъдат предадени на Комисията и съхранявани от нея, както и начина, по който трябва да се провеждат производствата пред Комисията (вж. параграфи 57, 64-66 и 68 по-горе). Предвид характера на задачата на Комисията, която се ограничава до проверка на съдържанието на релевантните документи, липсата на възможност за заинтересованите лица да бъдат изслушани от нея не може да се разглежда като проблематично, особено след като всеки, обявен с принадлежност от Комисията, има право на пълен достъп до документите, послужили като основа за това обявяване (вж. параграф 66 по-горе и сравни с Решението по делото Turek, цитирано по-горе, § 115).

На последно място, законът предвижда съдебен преглед на две нива на юрисдикция на решение на Комисията за обявяване на принадлежност на някого (вж. параграф 70 по-горе) - възможност, която жалбоподателят е използвал в два случая (вж. параграф 18, 19, 21 и 22 по-горе). Процедурите за съдебен преглед са изцяло публични, а ищците по тях не се сблъскват с каквито и да било ограничения по отношение на материалите, до които имат достъп, за да представят ефективно делата си (сравни с Turek, цитирано по-горе, §§ 115-16). Всъщност, когато е разглеждал конституционносъобразността на закона от 2006 г., Конституционният съд е изследвал подробно всички тези въпроси (вж. параграф 76 по-горе).

99. Следователно може да се заключи, че намесата е “в съответствие със закона”. Нито една от критиките, направени от жалбоподателя срещу Закона от 2006 г. (вж. параграф 88 по-горе), не повдига въпрос в това отношение; вместо това всички се отнасят до въпроса дали намесата е “необходима в едно демократично общество” - положение, което ще бъде разгледано по-долу.

в) Намесата преследвала ли е легитимна цел?

100. Може също така да се приеме, че намесата е преследвала легитимна цел. Обявяването на принадлежност на служители и секретни сътрудници на репресивния апарат на комунистическия режим, които са работили или продължават да работят в ключови органи на публичния и частния сектор след падането на режима, има за цел да подобри прозрачността на публичния живот и да насърчи доверието в новите демократични институции. То също така дава възможност на българското общество да се запознае с подробностите от своето неотдавнашно минало (виж Rad v. Румъния (dec.), 9742/04, §§ 39, 41 и 43, 9 юни 2009 г.). Тези цели попадат в рубриките за защита на националната сигурност и обществената безопасност, предотвратяването на безредици и защитата на правата и свободите на останалите (вж. mutatis mutandis Sхro, цитирано по-горе, § 58).

г) Била ли е намесата “необходима в едно демократично общество”?

101. Отговорът на въпроса дали намесата е била “необходима в едно демократично общество” не опира на това дали могат да бъдат въведени по-малко обезпокоителни правила, или дали посочените по-горе цели биха могли да бъдат постигнати по други начини; по-скоро той зависи от това, дали при приемането на схемата за обявяване на принадлежност, която са направили, българските власти са действали в рамките на своята свобода на преценка (вж. Animal Defenders International срещу Обединеното кралство [GC], № 48876/08, § 110, ECHR 2013 (извадки).

102. Следователно анализът трябва да започне от предварителното условие, че договарящите държави, които са се появили от недемократичните режими, имат широка свобода на преценка при избора си как да се справят с наследството на тези режими (вж. по принцип Jahn и други срещу Германия [GC ], № 46720/99, 72203/01и 72552/01, § 113, ЕКПЧ 2005-VI, Hutten-Czapska v. Полша [GC], № 35014/97, § 166, ЕКПЧ 2006-VIII и Великови и други срещу България, № 43278/98, 45437/99, 48014/99, 48380/99, 51362/99, 53367/99, 60036/00, 73465/01 и 194/02, §§ 179-80, 15 март 2007 г., и по-специално във връзка с делата на бившите служби за сигурност, Kamburov v. Bulgaria (dec.), № 14336/05, § 55, 6 ноември 2011 г.).

Техните власти, които имат пряка демократична легитимация и отлично познаване на историческия и политическия опит на своите държави, са по-добре поставени от този Съд, за да решат какви преходни мерки се изискват от публичните интереси (виж Cichopek и други срещу Полша (dec.), 15189/10, и 1627 други жалби, § 143, 14 май 2013 г.).

103. Като другите бивши комунистически държави в Източна Европа, България е трябвало да разработи начини за справяне с наследството на своя комунистически режим, включително и с репресивния му апарат. Както вече беше отбелязано от Съда, тези държави не са имали еднакъв подход към тази задача (виж Matyjek срещу Полша (dec.), No. 38184/03, § 36, ECHR 2006-VII, Chodynicki v. Poland (dec. ), № 17625/05, 2 септември 2008 г. и Sхro, цитирано по-горе, § 59).

Някои от тях, като Чешката република, Германия (след обединението), Литва, Полша, Румъния, Словакия и Бившата Югославска Република Македония, решиха да забранят на тези хора или онези от тях, които се опитаха да прикрият своите предишни дейности, да работят в органи на публичния сектор и в някои случаи дори в частния сектор (виж Knauth срещу Германия (dec.), No.41111/98, ECHR 2001-XII, Sidabras and Džiautas v. Lithuania, nos 55480 / 00 и 59330/00, § 24, ЕКПЧ 2004-VIII, Turek, цитирано по-горе, §§ 67-69, Matyjek срещу Полша, № 38184/03, §34, 24 април 2007 г., Наидин срещу Румъния, 38162/07, § 23, 21 октомври 2014 г. и Ивановски, цитирано по-горе, §§ 63-66). Полша също така реши да намали пенсиите на някои лица (вж. Решение по делото Cichopek и др., цитирано по-горе, § 71).

Латвия избра частично лишаване от избирателни права (виж Ādamsons срещу Латвия, № 3669/03, §§ 70-71, 24 юни 2008 г.). В Естония бе решено такива хора да бъдат регистрирани и за тези, които не са признали доброволно своята принадлежност, да бъде обявявана принадлежността им (вж. Sхro, цитирано по-горе, §§ 35-39). В България, освен две ограничени изключения между 1992 г. и 1995 г., и между 1998 и 2013 г., всички опити за въвеждане на лустрационни закони са били блокирани от законодателя или незабавно заличени от Конституционния съд (виж параграфи 33-35 по-горе). След сложно политическо и правно развитие с продължителност шестнадесет години (вж. параграфи 36-43 по-горе), през 2006 г. законодателят е решил да предвиди система за обявяване на принадлежност.

104. Законът, предвиждащ такова обявяване на принадлежност, е плод на много дебати и е приет от законодателя с подкрепата на различни партии, включително разпоредбата, която по-специално засяга жалбоподателя - тази, касаеща видовете документи, въз основа на които би могъл някой да бъде обявен като сътрудник (вж. параграф 44 по-горе и сравни с Animal Defenders International, цитирано по-горе, § 114). По-късно Конституционният съд е разгледал конституционносъобразността на закона въз основа на аргументи на различни власти и неправителствени организации, всички от които го защитават (вж. параграф 75 по-горе). Този Съд прегледа внимателно закона в съответствие с принципите, произтичащи от практиката на настоящия Съд и при пълно оценяване на необходимостта от балансиране на противоречащите интереси на засегнатите лица (вж. параграф 76 по-горе и сравни с Animal Defenders International, цитирано по-горе, § 115). Това е втората причина, поради която допустимата граница за оценяване на българските власти в този случай трябва да се разглежда като широка (виж Von Hannover срещу Германия (№ 2) [GC], номера 40660/08 и 60641/08, § 107, ЕСПЧ 2012 г., Аксу срещу Турция [GC], № 4149/04 и 41029/04, § 67, ЕСПЧ 2012 г. и Perinзek v. Switzerland [GC], № 27510/08, §§ 198 (v) и 199 , ЕКПЧ 2015 (извадки).

105. Нещо повече, избраната законоустановена схема не е в периферията на тази допустима граница.

106. За начало, единствената предвидена мярка е обявяването на принадлежност на онези, за които е намерен документ за сътрудничество с бившите служби за сигурност; решенията на Комисията са чисто декларативни (вж. Параграф 71 по-горе). Обявяването на принадлежност води до санкции или правна
неправоспособност и, както отбелязва Конституционният съд (вж. параграф 76 по-горе), в България не е сигурно, че то носи и универсална социална стигма.

Всъщност, за разлика например от Литва и Бившата Югославска Република Македония (вж. Sidabras и Džiautas, § 49 и Ivanovski, § 177 двете цитирани по-горе), засегнатите лица по принцип не са претърпели остракизъм. Оказва се, че от 2007 г. насам редица публични личности са били обявени с принадлежност без дапретърпят сериозни социални или икономически последствия в резултат на това и че много от обявените с принадлежност лица продължават да бъдат активни в публичния живот, включително в политиката, правителството, бизнеса, академичните среди и медиите (виж параграф 68 по-горе).

Всъщност, по дела за обида и клевета, съдилищата не считат принадлежността към бившите служби за сигурност като обективно увреждаща (вж. параграф 78 по-горе) и, въпреки законодателно предложение през 2010 г. за предотвратяване на това, хората, обявявани в принадлежност към тези служби да бъдат награждавани с ордени или медали, законодателят реши, че не бива да им се забранява даването на такива отличия (вж. параграф 52 по-горе). От своя страна, жалбоподателят е продължил да участва в бизнеса и публичния живот след обявяване на принадлежността му (виж параграфи 23-26 по-горе). По този начин той трудно може да твърди, че е станал аутсайдер.

107. Нещо повече, за разлика от Естония например, (вж. Sхro, цитирано по-горе, § 61), Законът от 2006 г., дори след измененията му през 2012 и 2017 г., не засяга всички служители от състава или сътрудници на бившите служби за сигурност, а само тези, които след падането на режима заемат длъжности от някакво значение в публичния сектор или в органи на частния сектор, които се считат за особено важни за обществото като цяло (вж. параграфи 47-51 по-горе). В бивша комунистическа страна, където много лица, на които са поверени отговорности в ключови органи на управлението, медиите и икономиката и все още са заподозрени за връзки с репресивния апарат на комунистическия режим, съществува силен обществен интерес да се направи публична цялата налична информация по този въпрос. Този интерес не отпада непременно след няколко години; добре е известно, че преходът на бившите комунистически страни към демокрация и пазарна икономика включва много сложни и противоречиви реформи, които трябва да се разпространят с течение на времето (виж Cichopek и други, цитирани по-горе, §§ 143 и 147).

108. По отношение на гаранциите срещу произвол или злоупотреба процесът на обявяване на принадлежност, както беше отбелязано в параграф 98 по-горе, е строго очертан и е обграден от редица предпазни мерки.

109. Основната критика на жалбоподателя по отношение на избраната законоустановена схема е, че тя не предвижда индивидуална оценка на достоверността на наличните доказателства по отношение на всяко лице, което е характеризирано като сътрудник в оцелелите документи на бившите служби за сигурност, или на неговата или нейната точна роля, като вместо това се изисква обявяването на принадлежност на такова лице.

110. Това обаче само по себе си не прави схемата непропорционална. В този случай има основателни причини да се избере схема за обявяване на принадлежност, която не изисква оценка на отделните ситуации. Ако всички дела на бившите служби за сигурност бяха оцелели, може би е било възможно да се прецени точната роля на всеки от споменатите в тях лица. Но много от тези дела са били негласно унищожени малко след падането на режима (виж параграфи 10 и 11 по-горе).

При тези обстоятелства българският законодател е избрал да предвиди обявяването на принадлежност на всеки, за когото е установено, че е включен в някой от оцелелите документи, дори и да няма други документи, които да показват, че той или тя действително е сътрудничил/а. При прегледа на това разрешение на въпроса, Конституционн(ият съд е отбелязъл, че в противен случай сътрудниците, чиито дела са оцелели, биха били несправедливо третирани по-неблагоприятно (виж параграф 76 по-горе). С оглед на обстоятелствата, при които голям брой дела на бившите служби за сигурност са били унищожени, това трябва да се разглежда като сериозна причина за законодателната схема, приета от България.

111. Като естествена последица от това, избраната схема за обявяване на принадлежност не води до морално порицание, което съпътства констатациите за сътрудничество в рамките на лустрационните схеми, въведени в някои други държави. Всъщност решението на Конституционния съд относно конституционносъобразността на Закона от 2006 г., установената постоянна съдебна практика на Върховния административен съд, както и изменението от 2012 г. на членове 24 и 25 от закона (виж параграфи 59, 71 и 76 по-горе), изясняват, че обявяването на принадлежност от Комисията въз основа на оцелелите документи не трябва да се приема като официално потвърждение, че засегнатите лица всъщност са сътрудничили на бившите служби за сигурност или като меродавно произнасяне относно естеството, или степента на тяхното сътрудничество.

Задачата на Комисията се ограничава до преглеждане на оцелелите документи, проверка дали те съдържат информация за хората, които тя проверява, и на това основание оповестяване дали са с принадлежност към тези служби; решенията й не съдържат никакви фактически изявления или преценки за действителното им поведение (вж. параграф 65 по-горе и сравни с Ивановски, цитирано по-горе, § 38 и Karajanov v. Бивша Югославска Република Македония, № 2229/15, §§ 6-8, 6 април 2017). По този начин решенията на Комисията са по-скоро форма на публикуване на оцелелите документи на бившите служби за сигурност, отколкото начин за изразяване на официален укор за миналото поведение на обявените с принадлежност хора.

При тези обстоятелства и предвид това, че Законът от 2006 г. не предвижда никаква форма на лустрация, публикуването на решенията на Комисията, отнасящи се до жалбоподателя, преди те да бъдат прегледани по съдебен ред, не е непропорционално саму по себе си. Макар те да разстройват жалбоподателя и да засягат неговия “личен живот”, тези решения не могат да се разглеждат като имащи необратимо и значително вредно въздействие, каквото той иска да им придаде (сравни с Караянов, цитирано по-горе, § 75). Освен това Съдът е посочил, че последващо средство за защита може да поправи нарушение на член 8, произтичащо от публикуването на информация, свързана с много интимни аспекти на нечий личен живот (вж. Решение по дело Mosley срещу Обединено кралство, №48009/08, § 120, 10 май 2011 г.). Това е още по-достоверно по отношение на разглежданата в конкретния случай информация.

112. Доколкото жалбоподателят твърди, че вредите, причинени на неговата репутация, произтичащи от решенията за обявяването му с принадлежност, са били особено тежки поради недостоверността на документите на Държавна сигурност, отнасящи се за него, следва да се отбележи, че - както изрично е предвидено от Закона от 2006 г., той е имал достъп до тези документи почти незабавно (вж. по-горе параграфи 14 и 66 и сравни с Joanna Szulc, цитирано по-горе, §§ 87, 91 и 93), и след това публично да оспори тяхната надеждност чрез препратка към конкретни елементи (вж. точка 16 по-горе).

113. Тъй като обявяването на принадлежност не влече след себе си никакви санкции или законова неправоспособност, намесата не надхвърля реалната допустима граница, с която разполагат българските власти в този случай. Ако са прибягнали до мерки като дисквалификация на работното място или частично лишаване от права, които водят до по-голяма степен на намеса в личната сфера на засегнатите лица, заключението може да е различно (вж. Ādamsons, цитирано по-горе, § 125 и Žičkus срещу Литва, № 26652/02, § 33, 7 април 2009 г.).

Обхватът на пределите на преценка на властите в тази област зависи не само от естеството на законната цел, преследвана от намесата, но и от естеството на самата намеса (вж. Leander, цитирано по-горе, § 59).

114. Намесата не е станала непропорционална поради това, че Комисията е издала допълнителни решения по отношение на жалбоподателя през 2014 г. Първо, причината, поради която е бил проверяван за принадлежност към бившите служби за сигурност в три отделни случая, веднъж през 2008 г. и два пъти през 2014 г., е, че той е заемал както “публична длъжност”, така и е бил ангажиран с два вида “публична дейност”, и това е задействало извършването на такива проверки съгласно Закона от 2006 г. (виж параграфи 13, 17 и 20 по-горе). Предвид значителния брой хора и институции, които Комисията е трябвало да проверява (вж. параграфи 47-51 и 68 по-горе), постепенният й начин на действие не може да бъде определен като нарушение. На второ място, и още по-важно, двете допълнителни решения са почти идентични с първото, което междувременно е останало достъпно на уебсайта на Комисията (вж. параграф 13 по-горе). Следователно не може да се каже, че те по някакъв начин са увеличили интензивността на намесата.

115. С оглед на гореизложените съображения намесата в правото на жалбоподателя на зачитане на личния му живот може да се разглежда като “необходима в едно демократично общество” по смисъла на член 8 § 2 от Конвенцията.

д) Заключение

116. Следователно оплакването е очевидно необосновано и жалбата трябва да бъде отхвърлена съгласно член 35 §§ 3 (а) и 4 от Конвенцията.