Възхвалите към Пеевски, продължават лавинообразно да нарастват

Темата за ролята на Делян Пеевски в българския политически живот, както и възхвалите по негов адрес в контекста на настоящите геополитически и вътрешнополитически процеси, предизвиква дълбоки разногласия в обществото. От една страна, това отразява силната поляризация в обществените нагласи, а от друга – демонстрира слабостта на институциите и моралната криза на елитите.

Възхвалите към Делян Пеевски са пример за феномен, който в политологията може да бъде определен като култ към личността, макар и не в традиционния смисъл. В случая става въпрос за утилитарен подход – оправдаване на действията на един политически играч заради конкретни резултати, които той постига в определена ситуация. Аргументите на Диман Георгиев в защита на Пеевски поставят акцент върху неговата ангажираност срещу предполагаемо проруски елементи в държавните институции. Този подход е не само опростенчески, но и опасен, тъй като:

1. Игнорира миналите му действия – Пеевски е символ на олигархичното влияние, което систематично подкопава правовия ред в България.
2. Размива отговорността – Представянето на един човек като „необходимото зло“ за постигане на краткосрочни цели подкопава моралната основа на обществения живот.
3. Насажда цинизъм – Защитата на фигури като Пеевски под претекст на национален интерес всъщност нормализира корупцията и липсата на справедливост.

Една от основните морални дилеми в случая е въпросът за легитимността на компромисите в политиката. Подкрепата за Пеевски се базира на идеята, че „целта оправдава средствата“. Това е опасна логика, която често води до ерозия на моралните устои на обществото. Ако позволим фигури със съмнителна репутация да бъдат издигани като герои заради определени действия, рискуваме:

• Да подменим принципите със ситуации – Правилата стават изключения, а институциите – инструменти в ръцете на силните.
• Да изгубим общественото доверие – Ако моралният компромис се превърне в норма, общественото доверие в държавата и нейните лидери ще продължи да се руши.

Политическата справедливост изисква баланс между принципи и практически действия. Кантовото разбиране за морална автономия би ни предпазило от приемане на личности като Пеевски за спасители. В една демокрация не може да съществува „добър олигарх“, защото самото съществуване на олигархия е отрицание на демократичните ценности. Ако се съгласим с тезата на Диман Георгиев, че Пеевски е „по-малкото зло“, трябва да си зададем въпроса – каква е крайната цена на този компромис? Историята показва, че утвърждаването на силни фигури без отчетност води до авторитаризъм.

Проблемът с Пеевски и неговата новооткрита роля като защитник на евроатлантическите ценности е симптом за дълбоките дефицити в българския политически живот:

1. Липса на алтернативи – Възходът на фигури като Пеевски е възможен единствено в среда, където обществото не вижда реална политическа алтернатива.
2. Капсулиране на елитите – Политическата и икономическата власт в България са силно обвързани, което позволява на малък брой играчи да контролират обществените процеси.
3. Непълна декомунизация – Непроведената лустрация след 1989 г. е в основата на липсата на справедливост и легитимност в държавата. Това дава възможност на фигури със съмнителна репутация да се позиционират като „спасители“.

Издигането на недуразумения от типа на Пеевски като символ на промяната е израз на морална и институционална криза в България. Макар някои от действията му да са в съзвучие с актуалната геополитическа линия, това не може да изкупи миналото им или да оправдае тяхното зловредно влияние върху обществото и политиката. Тази тъжна ситуация е пример за необходимостта от нов политически прочит, който да предложи алтернатива, основана на прозрачност, справедливост и принципност. Защото както компромисите със съмнителни фигури като корпулентния момък, така и тяхното агресивно и силово задкулисно канонизиране носят дългосрочни рискове за устоите на демокрацията и общественото здраве в цялост.

Лалю Метев, 21 ноември 2024 г.

Появи се поредния изненадващо възхвалителен пост този път по отношение на армията ни, след подобни подписани ни в клин, ни в ръка от лица като Константин Мишев, Александър Йорданов и т.н., по повод "заслуги" на "Голямото момче" – Феноменът Шиши, олигархът от санкционния списък по закона Магнитски. Ето и мнението на Константин Станчев по този повод: "Пеевски е дъното и всеки пост в негова защита е същото дъно. Такава излагация, не съм очаквал никога." Явно че, положението става неудържимо и след овладяването на Държавата от милиционер-комунистите идва ред на тоталната еднолична диктатура на Пеевски в завладяната ни от мафията Родина. Дитирамбата на шамана Diman Georgiev, по издигане в култ на поредния любимец на народа и Спасител, завършва по следния ялов за задкулисието и симптоматичен начин: "И не, това не е "обсесия". Това е желание за справедливост. ... Иначе, единствения, който се опитва с позициите, които има (одобрявани или не) да мачка Радев и офицерите русофили в армията е Пеевски. Знам го, защото ги познавам по имена, заедно с филиите и фобиите им. Та, затова Пеевски!!!! Толкоз!"