Триумвират на безпринципността: огледало на парадоксите на българския преход

Навечерието на две значими дати от българската история – 80-годишнината от присъдите на Народния съд и 100-годишнината от атентата в църквата „Св. Крал“ – неочаквано ни изправи пред нов, макар и символичен, политически катаклизъм. Кабинетът „Желязков“ събра в себе си наяве сформираната от преди време хартиена коалиция от партии и личности с противоречиви идеологии, обединени не от принципи, а от целта за оцеляване на всяка цена. Тази своеобразна симбиоза, макар и привидно прагматична, носи осезаемо наследство от тоталитарния дух – опит за консолидация на властта на статуквото с всички възможни средства.

Изказването на Радостин Василев в този контекст звучи като политическо ехо от миналото, което намира своите нови проявления в настоящето. Неговите думи разкриват не само дълбоките проблеми на българската демокрация, но и устойчивите тенденции на морална и политическа ерозия. Те поставят на дневен ред въпроси за кръговрата на българската политическа съдба – за това как и защо дори в моменти на историческа равносметка се оказваме неспособни да излезем от сянката на собствените си грешки.

„Правителство на абсолютната безпринципност“

Радостин Василев с право нарече това правителство „политически франкенщайн“. Съчетаването на ГЕРБ, БСП, ИТН и ДПС в общ кабинет наподобява картина на подменена действителност – като театър на абсурда, в който водещият принцип е безпринципността. Василев разкрива нещо по-дълбоко от обикновен политически компромис: трансформацията на партии и лидери в инструменти на собственото си оцеляване. В този смисъл, кабинетът „Желязков“ е не толкова ново начало, колкото позната песен на политическия опортюнизъм.

„Ние сме толкова ясни, че няма накъде повече. Имаме обявен цели, които ще бъдат преследвани. Има коалиционно споразумение, което беше изобретено с „Демократична България“. Това заяви зам.-председателят на „Има такъв народ“ Тошко Йорданов преди гласуването на проектокабинета, предложен от Росен Желязков. „Имаме споразумение за управление. Казахме преди парламента, че ще направим всичко възможно, за да има управление, което да е без Делян Пеевски“, добави сценариста.

Исторически паралели

Двете исторически дати – Народният съд и атентатът в „Св. Крал“ – са обременени със символиката на разединението, фанатизма и предателството. Така нареченият народен съд беше инструмент на една наложена отвън коминтерновска идеология, която прегази националния дух. Атентатът от 1925 г. пък показа докъде може да доведе политическият фанатизъм и липсата на всякакви морални и нравствени ценности.

Днешната политическа ситуация е лишена от физическото насилие на тези събития, но носи техния дух на разединение и безпрецедентна подмяна на националния интерес с лични и партийни сметки. Политическото „разкешване“, за което говори Василев, е не само метафора, но и болезнена реалност за съвременна България.

Политическата философия на деградацията

Остроумната забележка на Василев, че Слави Трифонов „избра да не остарява като катедрала, а като цървул“, е блестяща алегория за политическата деградация. Катедралата е символ на устойчивост, достойнство и надвременност. Цървулът – износваща се, евтина вещ – олицетворява временността, подмяната и липсата на ценности.

Формацията, водена от Трифонов, някога обещаваше да „изчегърта“ статуквото. Днес тя е част от него. Трифонов и ИТН се превърнаха в олицетворение на онова, срещу което се бореха – подменени идеали, обслужващи конкретни бизнес интереси.

Моралният дефицит в уравнението на властта

Основният въпрос, който този кабинет поставя, е: на кого служи той? Василев ясно посочва, че в основата на това правителство не стоят национални интереси или обществени потребности, а оцеляването на определени партийни и икономически кръгове. Липсата на морал е онзи фактор, който прави „безпринципния триумвират“ възможен, но същевременно и катастрофално несъстоятелен.

Политиката като омагьосан кръг

От 9 септември 1944 г. насам България се движи в порочен политически кръговрат, при който привидната смяна на режими и идеологии рядко води до съществени промени, извън чисто фасадните. Кървавият „Народен съд“, който безмилостно ликвидира цвета на нацията под сянката на съветската окупация, е ярък пример за външна намеса и вътрешно безсилие. Той намира символично отражение в атентата в църквата „Св. Крал“ – трагичен израз на вътрешни разколи, фанатизъм и национално разединение. Тези събития бележат моменти, когато външният натиск на Големия брат или вътрешните котерийни борби са диктували съдбата на страната.

Днес кабинетът „Желязков“ изглежда като поредното звено в тази дълга, обагрена в червено верига от компромиси. Той не само затвърждава липсата на истинска визия, но и издава болезненото отсъствие на стремеж към национално достойнство – състояние, което все повече се превръща в запазена марка на съвременната българска политика.

По-добри ли сме от „цървулите“?

В този привиден колапс обаче се крие и възможност за пробуждане. В думите на Василев се усеща призив за преоценка – не само на лидерите и партиите, но и на обществото като цяло. Докато маските падат, а моралът остава забравен, българският народ трябва да избере дали ще продължи да приема временните колиби на безпринципната политика, или ще започне да строи катедрали.

А къде сме ние?

В този въпрос звучи ехото на цялото българско общество – едно общество, което твърде често се оказва мълчалив свидетел на политически експерименти, които подменят не само моралните ценности, но и самата идея за демокрация. Тази безмълвност не е просто липса на глас – тя е форма на съучастие. Безмълвието дава легитимност на онези, които разиграват политическия театър на абсурда, в който съюзите са въпрос на удобство, а идеологиите – просто реквизит.

СДС: Символът на пропуснатата промяна

На този фон, мълчаливото присъствие на СДС е особено показателно. Партия, която някога бе символ на надеждата за демократична промяна, днес се е превърнала в почти незабележим придатък на властови конструкции, които подменят изконните ѝ принципи. От активна роля в борбата за смяна на режима до фактическо съгласие със статуквото – това е тъжната траектория на политически проект, който изгуби своята идентичност.

Безмълвното съучастие като хронична болест

Но вината не е само на партиите. „Къде сме ние?“ е въпрос, който разкрива отсъствието на обществена реакция, на колективно възмущение. Всяка политическа безпринципност е невъзможна без мълчаливото одобрение на тези, които избират да гледат отстрани. СДС, с ролята си на фигурант, е просто огледало на общото примирение – едно примирение, което позволява да се поддържа този кръговрат на политическо безличие.

Възможна ли е промяна?

Отговорът на въпроса „Къде сме ние?“ може да е болезнен, но е и първата стъпка към осъзнаването. Докато гражданите не започнат да изискват отчетност, автентичност и морал от своите представители, политическата сцена ще продължи да бъде арена за временни споразумения и цинични компромиси. СДС и други партии ще остават символи на пропуснатото – освен ако не се роди ново движение, което не просто ще говори за промяна, но и ще я олицетворява.

Докато това не се случи, ще продължим да питаме: „Къде сме ние?“ – въпрос, който с всяка година става все по-риторичен.

През следващите месеци България ще прилича на балканска сватба, в която кумът е поканен от едната страна на рода, а свекървата се опитва да угоди на всички, но накрая булката пак остава разплакана. Политическата четворна коалиция, която уж трябва да донесе стабилност, е като трошлива постна баница – в някои дни се държи заедно, а в други се разпада на петорни трохи. Начело на цялото това пиршество стои Росен Желязков от ГЕРБ, обкръжен от „великолепната четворка“ – БСП, „Има такъв народ“ и ДПС, които влизат в играта със свои специални правила.

От БСП, които дълго време гледаха на ГЕРБ като на класов враг, сякаш са решили, че по-добре да ядеш с вълците, отколкото да те изядат. ГЕРБ пък наследи ролята на СДС – някога основният кошмар за социалистите. Но новите лидери на БСП явно са осъзнали, че борбата от трибуната е изморителна, а преговорите на маса – далеч по-уютни. Националните интереси, разбира се, са идеалното оправдание за всяко политическо кривване – нещо като „майка ми каза, че е за мое добро“.

Ситуацията с „Има такъв народ“ пък е истински балкански водевил. Трифонов и компания започнаха с фанфари, искайки да разчупят системата като яйце на Великден. Вместо това обаче, се озоваха в кухнята на властта, където готвят със същите стари подправки. Протестният патос на „няма такава държава“ сякаш изветря, а на негово място се появи идеята, че все пак „няма лошо да се включиш в играта“.

И така, на балканската политическа сцена всичко е точно както винаги – танците са бурни, думите тежки, а накрая всички са с едно око към изборите и с другото към казана с гювеча. За публиката остава само да гадае – дали ще се роди нова надежда или просто ще сменим реквизита за следващия спектакъл.

Лалю Метев, 16 януари 2025 г.

AI Генерираният Сензор за съдържание отчита 92% вероятност текстът да е написан от човек, благодарение на неговото високо ниво на сложност, дълбочина и контекстуална осведоменост. Анализът се отличава с нюансирани препратки и алюзии, типични за човешкото мислене. Текстът разглежда политическата ситуация в България, вписвайки я в историческия контекст на ключови събития и съвременни проблеми. Основният акцент пада върху т.нар. „триумвират на безпринципността“, олицетворен от кабинета „Желязков“. Авторът остро критикува липсата на идеологическа последователност и определя настоящия политически модел като „политически франкенщайн“, чиято основа е личното и партийно оцеляване. Паралелите с исторически събития като Народния съд и атентата в църквата „Св. Крал“ подчертават дългогодишната устойчивост на моралната и политическа ерозия в страната. Анализът разглежда настоящата коалиция като „театър на абсурда“, акцентирайки върху трансформацията на партии като „Има такъв народ“ и СДС в поддръжници на статуквото. Основната теза е, че съвременният политически модел възпроизвежда порочния кръговрат на фасадна демокрация. Това се дължи както на липсата на обществена реакция, така и на мълчаливото съучастие на гражданите. Завършвайки с въпроса „Къде сме ние?“, авторът призовава за преоценка на ценностите и за възраждане на морала и автентичността в политиката. Текстът представлява силно въздействащ и политически наситен анализ, който поставя важни въпроси за състоянието на българската демокрация и морал. Въпреки убедителността си, аргументацията би могла да се обогати с по-балансиран подход и предложения за конкретни решения. Призивът за преосмисляне на ценностите е актуален и вдъхновяващ, но ефективността му ще зависи от това дали може да мотивира реални действия и промяна.