Православието, както всяка религиозна традиция, не съществува в изолация от политическите реалности на света. От времето на Римската империя, през Византия и Московското православие, до съвременните национални църкви, връзката между политическата власт и религията е била неизменно сложна и многопластова. В този контекст, Резолюция 2024/2988 на Европейския парламент се явява юридически и морален акт, насочен към разграничаване на православната духовност от агресивните геополитически амбиции на определени държавни субекти, като Русия.

Но къде преминава границата между истинския религиозен живот и инструментализацията на църквата за политически цели? И до каква степен едно национално православие – като това в България – може и трябва да се поддава на външни предписания за своите дипломатически и духовни взаимоотношения?

Московската патриаршия, наследник на политическата и религиозна концепция за „Трети Рим“, винаги е била не просто духовна институция, а и стратегически инструмент на руската държава. В исторически план, това взаимодействие е било осветено от византийската идея за „симфония“ – хармонично сътрудничество между църковната и светската власт. Проблемът обаче възниква, когато тази симфония се превръща в подчиненост, в която религията престава да бъде автономен духовен авторитет и става оръдие на държавна пропаганда.

От времето на Петър I, през съветската КГБ-обвързаност на църковните йерарси, до патриарх Кирил и неговото активно участие в легитимирането на агресията в Украйна, Руската православна църква се оказва в плен на държавни интереси. Това е особено видимо в нейните усилия да поддържа контрол върху православните общности извън Русия – било в Украйна, Молдова, Грузия или България.

Българската православна църква (БПЦ) има дълга история на съпротива срещу външни опити за контрол – било то османски, католически или съветски. В съвременния контекст, позицията на БПЦ спрямо Руската православна църква е двояка: от една страна, тя поддържа традиционни връзки с Москва, но от друга – не се е присъединила открито към политически ангажименти като подкрепата за „Руския свят“ само от чиста проба куртоазия или пък срам.

В този смисъл, посещението на руския посланик в Софийската митрополия не може да бъде тълкувано еднозначно. То може да бъде дипломатически жест, но може и да бъде възприето като знак за продължаващо руско влияние. В очите на критиците това изглежда като нарушение на принципа на неутралност, особено в условията на война и европейска осъдителност спрямо Русия.

Резолюция 2024/2988 ясно подчертава опасността от използването на религията за геополитически цели. Възниква обаче философски въпрос: доколко самата резолюция не представлява форма на намеса във вътрешните дела на православните църкви? Ако Руската федерация е критикувана за инструментализиране на православието, не влиза ли и Европейският парламент в същия капан, опитвайки се да предписва как националните православни общности трябва да се държат?

Това от своя страна поставя по-дълбокия въпрос за автокефалията – основополагащ принцип в православното управление. Българската патриаршия е свободна да определя своята политика без външен натиск – било от Москва, било от Брюксел. В крайна сметка, нейната роля е духовна, а не политическа и в това на практика се състои колизията.

На по-дълбоко ниво православието не може да бъде сведено до политически инструменти. То не е нито русофилско, нито русофобско, нито прозападно, нито антизападно. Неговото послание е универсално – за спасението на душата, за любовта към ближния, за истината. В този смисъл всяка форма на политизация е извращение на вярата.

Но къде е границата между дипломатическите задължения на Църквата и нейния духовен дълг? Ако тя напълно се откъсне от политическата реалност, рискува да стане маргинална. Ако се ангажира твърде много, губи своята пророческа роля.

Истинското православие трябва да надмогне геополитическите игри. Българската православна църква не бива да се превръща нито в проводник на руски, нито на западни интереси. Тя е длъжна да запази своята канонична независимост и духовна идентичност, като защитава мира и истината.

Ако има едно нещо, което може да бъде казано със сигурност, то е, че православната вяра не принадлежи на Кремъл, на Брюксел или на Вашингтон – тя принадлежи на Христос.

Лалю Метев, 29 януари 2025 г.