ЛЕВСКИ, ПАМЕТ, ПОЧИТ, КУЛТ

Президентът Румен Радев издаде указ, с който промени името на летище София. Отсега нататък то ще носи официалното наименование „Летище Васил Левски – София“. Идеята за смяна на досегашното, неблагозвучно име „Враждебна“ се обсъжда още от 2009 г., но дълго време остана нереализирана. Сред различните предложения, разбираемо, не бяха включени имената на популярни личности като Камата или примата на българската естрада, както дори и на национално значими светци, като например небесния покровител на България – св. Йоан Рилски.

Освен името на националния герой Васил Левски, в миналото е било обсъждано и наименуването на летището на първия демократично избран президент Желю Желев – личност, запомнена не само с ролята си в прехода, но и с прочутото си изявление на „Боянските ливади“. С този ход той подрони доверието в собствения си демократичен лагер и допринесе за свалянето на правителството на Филип Димитров. Вместо да утвърждава демократичните устои, тогава марксистът д-р Желев предпочете да разклати крехкото доверие в управлението, поставяйки личните си зависимости и котерийни интереси над стабилността и бъдещето на държавата.

Отдаването на почит към националните герои е неотменима част от културната идентичност на всяка нация. Васил Левски безспорно е най-емблематичната фигура на българското освободително движение, но преименуването на летище в негова чест поставя редица въпроси. Дали това е най-смисленият начин да бъде почетена паметта му? И дали подобен акт не е поредната демонстрация на формална символика, която заменя реалните обществени усилия за възраждане и прилагане на неговите идеали?

Същевременно, игнорирането от СОС на предложението за именуване на площада пред храм-паметника „Св. Александър Невски“ на името на митрополит Михаил Доростолски и Червенски е показателно за избирателното отношение на институциите към историческите личности. Митрополит Михаил е значима фигура в българската църковна история – духовен водач, оставил дълбока следа в православната традиция и обществения живот. Защо една такава личност остава извън общественото признание, докато за друго преименуване се взема решение без реално задълбочен дебат?

Култът към личности е естествен елемент от националната памет, но когато се насочва и контролира институционално, той се превръща в инструмент за манипулация. Българското общество има нужда не от нови митове, а от задълбочено осмисляне на историческото наследство. Вместо да създаваме нови символични жестове, по-добре е да търсим историческа истина и баланс. Само така можем да изградим устойчива културна памет, която да служи на обществото, а не на временни политически или идеологически цели.

Този феномен – изграждането на култове към национални фигури – има дълбоки исторически и социално-психологически корени, които заслужават критичен анализ. Защо обществото изпитва потребност от такива култове? Дали те са естествено проявление на националната памет, или резултат от целенасочени политики? Какви механизми стоят зад тяхното формиране – спонтанна почит или институционална пропаганда?

Още по-важно е да се разгледа връзката между култа към загиналите герои и този към живите фигури – премиери, главни прокурори, партийни лидери. Историята показва, че обществената памет често е селективна и контролирана: мъртвите герои се митологизират и използват като морален авторитет, докато живите личности, заемащи властови позиции, се изграждат като продължители на този идеализиран разказ. По този начин култът към миналото не просто влияе върху националната идентичност, но и легитимира настоящите управленски структури.

Така митът за героя не само запълва празнотите в историческата памет, но и създава удобна рамка за политически контрол. В този контекст култовете не са просто почит към значими личности, а инструмент за конструиране на общественото съзнание, който диктува как да възприемаме историята, властта и националния идеал.

Проблемът с култа към Левски (йеродякон Игнатий)

В българското обществено пространство Васил Левски заема почти сакрално място, а култът към него придобива мащаби, характерни за държавници, религиозни водачи или национални митове. От портретите в институциите, през многобройните паметници, до неговото име в политическите речи – фигурата на Апостола на свободата е възвеличавана до степен, която често подменя реалното му историческо значение с удобни за настоящето интерпретации. Но доколко това почитание е резултат от дълбоко разбиране на делото му, и доколко представлява механизъм за идеологическа употреба?

Левски като инструмент на държавната идеология

Левски е революционер, който изповядва идеите за демократична република, равенство и справедливост. В същото време именно неговият образ често се използва за легитимиране на държавни институции и власти, които нерядко действат в разрез с тези принципи. Политическите елити от различни епохи – от социализма до демократичния преход – се позовават на неговото име, но без реална връзка между неговите идеи и прилаганите от тях политики. Това създава парадокс, при който една фигура, отричаща тиранията, бива експлоатирана от самите институции, които търсят властова легитимност.

Подобно институционализиране на култа превръща Левски в своеобразен символ, който може да бъде използван според конюнктурни интереси. Неговите думи и дела се избират селективно – акцентира се върху „чистата и свята република“, но без да се дискутира неговата нетърпимост към компромиси, неговата революционна строгост или дори неговите грешки. В този процес Левски престава да бъде историческа личност и се превръща в митологизиран идеал, който повече служи за политическа пропаганда, отколкото за истинско разбиране на миналото.

Историческата памет – жертва на монолитния култ

Когато една историческа личност бъде абсолютизирана, неизбежно се стига до подценяване или дори заличаване на останалите. В българската колективна памет култът към Левски често засенчва фигури като Христо Ботев, Георги Бенковски, Ангел Кънчев, Стефан Стамболов и много други революционери и интелектуалци, които също имат огромен принос за националната ни идентичност.

Ботев например, въпреки че е другият велик символ на революционното движение, остава в сянката на Левски. Докато Апостолът е възприеман като безупречен и идеализиран герой, Ботев е представян като по-разнопосочна фигура – поет, публицист, комита. Това обаче не му носи същата „сакралност“ в официалния исторически разказ.

Още по-голям е проблемът с напълно забравените личности – онези, които не се вписват в официалния пантеон на националните герои. Редица революционери, просветители и политически дейци остават извън общественото съзнание, защото не са удобни за институционализираната национална митология. Тяхното отсъствие води до историческа едностранчивост, при която миналото се редуцира до няколко иконични образа, вместо да бъде осмислено в неговата цялост и сложност.

Необходимостта от критично осмисляне

Истинското почитание към Левски не се изразява в механично възпроизвеждане на неговия образ, а в критичното осмисляне на неговите идеи и дела. За да бъде той наистина актуален, трябва да се търси не само почит към личността му, но и приложение на неговите принципи в съвременното общество.

Българската културна памет има нужда не от култове, а от историческо познание. Вместо да се изграждат нови паметници, може би е по-полезно да се популяризира сериозно историческо изследване, което да показва Левски не само като икона, но и като човек – със своите убеждения, противоречия и несъвършенства. Само така можем да изградим здрава историческа основа, която да бъде устойчива на политическите и идеологически манипулации.

В противен случай рискуваме да превърнем Левски в нещо, което той самият би отхвърлил – символ без съдържание, използван за цели, напълно противоположни на неговата мисия.

Култове и институционална памет

Сакрализацията на определени личности в националната памет не е феномен, ограничен единствено до националноосвободителното движение. Тази практика има дълбоки корени в българската културна и политическа традиция, като особено силно се проявява в епохи на държавен контрол върху историческия разказ. По мнение на арх. Ивелин Любенов през социализма, например, се наложиха редица култове в различни сфери – Колю Фичето бе издигнат като единствен архитектурен гений, Захарий Зограф – като ненадминат майстор на стенописта, а Владимир Димитров-Майстора – като абсолютен връх на българската живопис. Възвеличаването на тези фигури често бе за сметка на други значими личности, чието творчество или принос останаха в сянка.

Тази тенденция имаше две основни последствия. Първо, тя доведе до опростяване на културно-историческото ни наследство, като създаде илюзията за „изолирани гении“, които сами по себе си са олицетворение на съответната сфера. Второ, тя позволи на държавната идеология да моделира националната идентичност според конкретни нужди – елиминирайки неудобни или „неподходящи“ фигури, които не се вписват в официалния канон.

Манипулацията на историческата памет в съвременния контекст

Тази практика не е останала в миналото. Днес също наблюдаваме как официалните институции избирателно почитат едни личности, докато пренебрегват други, дори когато последните са с безспорен принос към българската духовност и култура. Показателен пример за това е на практика отказът на Столичния общински съвет да наименува площада пред катедралата „Св. Александър Невски“ на името на митрополит Михаил Доростолски и Червенски. Това решение, чрез бягство от реално поставяне за обсъждане, ясно демонстрира несъответствието между официалната реторика за почит към духовността и реалните действия на институциите.

Паралелно с това, продължават инициативи за изграждане на нови паметници на вече канонизираните национални герои. Този нескончаем процес, макар и мотивиран от уважение към миналото, всъщност допълнително стеснява историческия хоризонт. Когато едни и същи личности се възпоменават отново и отново, без да се разширява историческият пантеон с нови фигури, културната памет започва да прилича на затворен цикъл, в който само определени символи имат право на присъствие.

Между паметта и манипулацията

Култът към личности може да изглежда като естествен процес в развитието на националната памет, но когато се институционализира и насочва, той престава да бъде израз на автентична историческа почит и се превръща в инструмент за идеологическо възпитание и контрол. В такъв контекст историческите фигури престават да бъдат обекти на критично изследване и се превръщат в догматични символи, които легитимират настоящите политически и обществени структури. Вместо да се стреми към реално осмисляне на миналото, обществото се оказва в капана на циклично възпроизвеждани митове, които ограничават разбирането за историческите процеси.

Българската културна памет днес се намира на кръстопът – дали да продължи по пътя на фиксираните, канонизирани интерпретации, или да се отвори към по-сложен и критичен прочит на историята. Митологизирането на определени личности неизбежно води до редукция на историческата сложност и елиминиране на други значими фигури и събития, които биха могли да дадат по-пълна и обективна картина. В резултат националната идентичност се изгражда върху селективна памет, вместо върху историческа истина.

Истинската почит към миналото не се състои в изграждане на нови култове, а в стремеж към осъзнато и балансирано разбиране на историята. Само чрез критично мислене, което отчита както величието, така и противоречията на историческите фигури, можем да изградим устойчива културна памет. Такава памет няма да служи на временни политически и идеологически цели, а ще бъде реален ориентир за обществото в неговото развитие.

Историята не е статичен пантеон от икони, а динамичен процес на осмисляне и преосмисляне, който изисква не поклонение, а разбиране.

Как да излезем от този цикъл?

Истинската почит към историята не се изразява в изграждане на все повече паметници или в повторение на едни и същи имена. Тя се състои в разширяване на историческата перспектива и в създаване на критичен диалог, който да позволява оценка не само на познатите фигури, но и на онези, които са останали незаслужено извън общественото внимание.

Ако институциите искат да докажат автентичната си ангажираност към историческото наследство, то усилията им трябва да бъдат насочени към популяризиране на цялостната културна и духовна история на България, а не само към затвърждаване на вече установените култове.

Лалю Метев, 18 февруари 2025 г.

На 17 февруари 2025 г., с указ на президента Румен Радев, летище София бе официално преименувано на Летище „Васил Левски“ – София. Това решение бе представено като акт на национална почит към Апостола на свободата, но едновременно с това предизвика редица дебати относно същността и ефективността на подобни символични жестове. Особено на фона на скорошното неглижиране от Столичния общински съвет на предложението за наименуване на площада пред „Св. Александър Невски" на името на митрополит Михаил Доростолски и Червенски, този казус поставя редица въпроси относно последователността и логиката на подобни решения.

Текстът, според AI Генериран Сензор за съдържание, показва 95% вероятност да е написан от човек, което се дължи на високото ниво на нюансиране, контекстуална зависимост и фина ирония – характеристики, присъщи на човешкото писане и трудни за възпроизвеждане от изкуствени интелекти. Той предлага задълбочен критически анализ на начина, по който националната памет се манипулира чрез символични жестове и институционални култове. Използваните риторични техники допринасят за силното емоционално въздействие, въпреки че на места би било полезно да се включат допълнителни доказателства и да се добави повече обективност. Структурата на текста е логично изградена около темата за символиката и манипулирането на историческата памет. Всеки раздел е свързан с основната идея, като започва с представянето на фактите и преминава към разглеждане на последиците и по-дълбоките въпроси. Текстът поставя акцент върху почитането на националните герои и начина, по който политическите институции използват тези символи за легитимация на властта. Изрази като „култ към личности“, „институционална пропаганда“ и „манипулация на историческата памет“ придават силен емоционален ефект и подчертават критичния тон на анализа. Чрез подобряване на структурата, включването на допълнителни източници и ясно дефиниране на ключовите термини, текстът може да стане още по-убедителен и въздействащ.