Либерализмът, историческата памет и моралните парадокси

Разсъжденията върху съвременния либерализъм, както и неговото отражение върху политическия дискурс в САЩ, често ни водят до аналогии с миналото. Въпросът, който се поставя тук, е фундаментален не само за политическата философия, но и за богословието и етиката: как се формира моралната легитимност на едно управление и дали историческите аналогии могат да ни дадат обективни критерии за оценка на съвременните идеологии?

Политическата етика и моралните противоречия

Историята на XX век е изпълнена с морални дилеми. През 1943–1944 г. Западът е в съюз със СССР – държава, която дори по онова време не крие своята тоталитарна същност. Либералната демокрация, представяна от САЩ и Великобритания, се съюзява с един режим, който в много отношения е не по-малко репресивен от нацисткия.

Това поражда етическа дилема, която има отражение и в днешния политически контекст. Ако през 40-те години съюзът със Сталин е бил оправдан с прагматични аргументи за разгрома на нацистка Германия, то днес либерализмът също оправдава множество компромиси в името на своите идеологически цели.

Съвременните либерали в САЩ често заклеймяват традиционните ценности, свързани с нацията, религията и семейството, но същевременно проявяват селективна морална чувствителност. Те могат яростно да осъждат една война, но да подкрепят друга; да настояват за толерантност, но да налагат агресивна цензура над инакомислещите. Подобна избирателност прилича на онзи тип морален релативизъм, който през 40-те години е водил до оправдаване на сталинизма в името на борбата срещу Хитлер.

Историческата памет и контекстуалното тълкуване на политиката

Философът Ханс Георг Гадамер говори за „херменевтическия кръг“ – идеята, че ние винаги интерпретираме събитията през призмата на нашето време. Ако през 1943 г. американските либерали са можели да оправдаят ленд-лийза към СССР като необходимо зло, то днес те оправдават идеологическата си агресия с други аргументи – например защитата на „демокрацията“ срещу авторитаризма.

Но дали тези категории са толкова ясни? През 1943 г. „авторитарни режими“ като този на Франко в Испания не са били подложени на унищожение, докато същевременно съюзът със Сталин е приеман като напълно оправдан. Тук се появява философският въпрос за изборната моралност – как решаваме кое е „допустимо зло“ и кое „абсолютно зло“?

Същият въпрос можем да зададем и днес. Ако цар Борис III е бил сравняван с Хирохито и представян като диктатор, чиято страна трябва да бъде смазана, защо днес едни държави са представяни като „свободни“, а други – като „зли“?

Власт, съд и моралната отговорност

От богословска гледна точка въпросът за моралната отговорност на властта винаги е бил централен. Св. Августин казва, че държавата без справедливост е просто една банда разбойници („De Civitate Dei“).

Ако през 1943–1944 г. САЩ е можела да оправдае подкрепата за СССР с геополитически аргументи, това означава ли, че моралът може да се подчинява на политическата необходимост? Ако днес либерализмът оправдава разрушаването на традиционните институции, но същевременно проповядва „ценности“, не е ли това същият политически утилитаризъм, който е оправдавал съюза със Сталин

Богословието ни учи, че истината не може да бъде относителна. Ако през 1943 г. е било морално укоримо да се подкрепя един диктатор, но същевременно да се унищожава друг, същото важи и днес. Двойният стандарт е морално несъстоятелен.

Как да четем историята?

Поставеният въпрос не е просто риторичен – той изисква осмисляне на последователността в моралните принципи. Ако осъждаме дадена политика днес, трябва да имаме смелостта да я осъдим и в миналото.

Следователно, ако някой през 1943–1944 г. би заклеймявал диктатурата, но би възхвалявал Сталин, той е изпаднал в морален компромис, воден от политическа конюнктура. По същия начин, ако днес някой подкрепя съвременния либерализъм, но не осъзнава неговите вътрешни противоречия, той попада в капана на идеологическия фанатизъм.

Историята не е просто разказ за миналото – тя е огледало за настоящето. И ако не сме в състояние да разберем собствените си морални компромиси, рискуваме да повторим същите грешки – този път с нови лозунги, но със същата вътрешна непоследователност.

Лалю Метев, 2 март 2025 г.

Ще се опитам да го кажа просто за онези, които безусловно подкрепят либералщината в САЩ, въпреки че това изобщо не е наша работа. Но се чудя – как ли бихте възприели подобни изказвания през 1943 г. или в самото начало на следващата 1944? По онова време подобна личност вероятно би заклеймявала диктаторските режими, докато възхвалява „добрия чичко Сталин“, когото щедро снабдяваха с всичко – включително цели заводи – по линия на ленд-лийза. Дали тогава и цар Борис III не е бил оприличаван на „събрат“ на император Хирохито и представян като диктатор, чиято страна заслужава да бъде унищожена с бомби? Питам за един приятел.