Свобода на словото или клевета?

Наскоро Иван Сотиров заяви, че ще предприеме съдебни действия срещу Александър Симов от БСП, ако последният не се извини публично за отправеното към него обвинение във „фашизъм“. Според Сотиров, дългогодишната му политическа и обществена дейност е била посветена на борбата срещу всички форми на тоталитаризъм – комунизъм, националсоциализъм и фашизъм, които противоречат на християнските ценности и принципите на човешката свобода и достойнство. Той подчертава, че няма да позволи името му да бъде очерняно от политици, които третират политиката като „евтино шоу“.

Сотиров отбелязва, че именно чрез подобни клеветнически обвинения в миналото е била оправдавана ликвидацията на интелектуалния и политическия елит на България от комунистическия режим, официално признат за престъпен със закон. В този контекст той посочва свое участие в телевизионен дебат по БТВ, където според него не той, а Александър Симов защитава историческа личност с доказани антисемитски прояви – Граф Игнатиев, който като вътрешен министър на Руската империя е отговорен за организирането на погроми срещу еврейската общност по времето на Александър III.

Изявлението на Иван Сотиров поставя редица важни въпроси – както правни, така и политически, исторически и морални. В него ясно личи стремежът за защита на личната репутация, съчетан с по-широките теми за отговорността на публичните личности, границите на свободата на словото, историческата истина и идеологическите конфликти в съвременното българско общество.

Юридическият аспект на случая е пряко свързан с чл. 147 и чл. 148 от Наказателния кодекс на Република България, които уреждат клеветата и обидата. Обвинението във „фашизъм“ има силен морален и политически заряд и може да нанесе сериозни вреди върху репутацията на дадено лице, особено ако то е известно с ангажираността си към демократични и християнски ценности. В този контекст, искането на Сотиров за публично извинение и намерението му да заведе дело са логични и отговарят на законовата възможност за защита срещу клеветнически твърдения.

От друга страна, свободата на словото, гарантирана от Конституцията, поставя въпроса за допустимите граници на критика в политическия дискурс. Случаят може да се разглежда и през призмата на практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), където критиката срещу публични личности обикновено се тълкува в по-широки рамки, но не и когато е базирана на неверни факти и уронва престижа на дадено лице.

Обвинението във „фашизъм“ в България често е използвано като политическо оръжие, особено в реториката на представители на левите политически сили. В посттоталитарната среда, където историческите интерпретации са обект на политически борби, квалификации като „фашист“ и „комунист“ се използват с различна интензивност за дискредитиране на опоненти.

Сотиров подчертава ангажираността си с борбата срещу тоталитарните идеологии, включително комунизма, националсоциализма и фашизма. Исторически, след 1944 г. комунистическият режим в България използва термина „фашист“ за обосновка на репресиите срещу интелигенцията, политическите опоненти и обществения елит. Следователно, подобно обвинение днес може да бъде възприето като политически мотивирано и базирано на механизми от миналото.

Друг ключов момент в изказването е препратката към Граф Игнатиев, когото Сотиров обвинява в антисемитизъм заради неговата роля в организирането на погроми срещу еврейската общност в Руската империя. Това е въпрос, който рядко се дискутира в българската публична среда, където Игнатиев традиционно е представян като „спасител“ на България. Тук се открива дълбок проблем с историческата памет – една фигура може да бъде разглеждана като герой в един контекст и като злодей в друг.

Това показва необходимостта от по-обективен подход към историческите личности, особено когато те имат сложна биография. Липсата на критична рефлексия върху такива теми води до неинформирани обществени спорове и до манипулации с историята, които обслужват определени политически интереси.

Изявлението на Иван Сотиров е не просто защита срещу клевета, а сигнал за по-широки проблеми в българския обществен дискурс – политическото етикетиране, манипулацията с исторически факти и ерозията на правната култура. Спорът между него и Александър Симов е пореден пример за начина, по който в България исторически и идеологически въпроси се използват като инструмент за разделение, вместо за намиране на истини.

Дебатът около свободата на словото, границите на политическата критика и ролята на историята в обществото трябва да бъде воден с повече аргументи и по-малко лични нападки. Обществените фигури носят отговорност за думите си и трябва да изграждат култура на политическо говорене, основана на факти и уважение, а не на пропагандни клишета от близкото ни комунистическо минало.

Лалю Метев, 7 март 2025 г.