В политическата риторика често се наблюдава тенденция към редукционизъм, при който сложните явления на властта се свеждат до морални опозиции между „доброто“ и „злото“. Този подход не само обеднява анализа, но и препятства разбирането на реалната динамика на властовите структури. Политическата философия, от Платон до съвременните теоретици на реализма, настоява, че властта е преди всичко феномен на организация, целеполагане и управление на ресурсите, а не просто изражение на морални категории.

Проблемът с моралистичния популизъм в политическия анализ, какъвто срещаме в текстовете на Евгений Дайнов, се състои в неговата неспособност да надхвърли стигматизацията и да предложи рационална оценка на явленията. Използването на етикети като „мутри“ спрямо политически лидери като Доналд Тръмп не допринася за разбирането на техните мотиви, политически стратегии и историческия контекст на управлението им. Властта, дори когато е спорна или предизвикателна за установените демократични норми, следва да бъде разглеждана не само като морален, но и като институционален и стратегически феномен.

Политическата философия и богословската традиция предлагат по-дълбок хоризонт за анализ на властта. Християнската традиция, например, не отъждествява властта само с порочността или греха, а я разбира като инструмент, който може да бъде употребяван както за добро, така и за зло. Августин със своята концепция за „Града Божий“ и „земния град“, Макиавели с неговия прагматичен възглед за властта като средство за запазване на държавата, както и Карл Шмит с разбирането си за политическото като сфера на антагонизма – всички тези мислители подчертават, че властта не може да бъде разглеждана изолирано от контекста на силата, суверенитета и историческата необходимост.

Критиката на едностранчивата политическа реторика следва да бъде насочена към нейния отказ да признае сложността на света. Демонизацията на опонента не е аргумент, а интелектуално бягство от реалността. В този смисъл, аналитичният дефицит на морализма в политиката се проявява най-ясно в неспособността му да обясни защо определени политически лидери печелят подкрепа, каква е социалната логика зад тяхната популярност и кои реални проблеми адресират техните политики.

Истинската задача на политическия анализатор не е да бъде проповедник на морални императиви, а изследовател на властовите механизми и идеологическите им трансформации. Това изисква не само интелектуална честност, но и готовност да се излезе отвъд комфортната зона на предварително изградените възгледи.

Статията на Евгений Дайнов под надслова „Когато Зеленски видя, че е на гости при мутри в Белия дом, трябваше да смени софтуера“ има едностранчив и полемичен характер, представяйки Доналд Тръмп и неговата администрация като „мутренска“ структура. Този подход е проблематичен по няколко причини: липса на философска дълбочина, заместване на аналитиката с морална дискредитация и игнориране на богословската перспектива върху властта.

Тезата за petits voyous („малки подлеци“) редуцира сложната политическа динамика до карикатурни образи и пренебрегва ключови категории като власт, авторитет и политическа отговорност. Това методологично опростяване ограничава възможността за дълбок анализ и води до манипулативни изводи.

Дайнов не разглежда Тръмп като политически субект със собствени мотиви и логика, а го представя единствено като антагонист. Така се нарушава принципът на обективност и критическо мислене, заменяйки ги с идеологическа предубеденост.

Освен това, всяка власт е допусната от Бога (Рим. 13:1-2) и следва да бъде разглеждана не просто като морално зло, а в контекста на нейния ред, цели и последици. Редуцирането ѝ до моралистични етикети като „мутренска“ пренебрегва сложността на държавното управление и неговата роля в обществения порядък.

Библейското и философско осмисляне на властта изисква по-дълбоко разбиране за нейното естество и цели. Това включва три основни аспекта: властта като Божие допущение и изпитание, моделът на християнското управление и Тръмп като архетип на прагматичната политика.

В книгата на пророк Данаил се казва: „Всевишният владее над човешкото царство и го дава, комуто иска“ (Дан. 4:32). Лидерството на Тръмп, независимо от противоречията около него, не е изключение от този принцип. Анализът му трябва да бъде основан на трезвост и богословска дълбочина, а не на емоционална реторика.

Властта в християнски контекст не се основава на физическа сила или страх, а на принципите на правда и служение (Мат. 20:25-28). Ако ще критикуваме Тръмп, то критиката следва да се съсредоточи върху въпроса дали е бил справедлив управник, а не върху опростени етикети като „мутра“.

Християнството признава, че светската власт неизбежно оперира в свят на компромиси и конфликти. Св. Августин в De Civitate Dei (Градът Божий) отбелязва, че земните владетели винаги носят белезите на грехопадението. Следователно, вместо да демонизираме Тръмп, е по-уместно да анализираме конкретните му действия и тяхното съответствие с универсалните принципи на правдата.

Ако приемем хипотезата, че Белият дом е „превзет“ от „мутри“, какъв би бил философският отговор на това? Този въпрос поставя три ключови теми: контраста между демократична и аристократична власт, връзката между властта и волята на народа и реторическите манипулации на моралния популизъм.

Евгений Дайнов изглежда изхожда от предпоставката, че „истинските“ лидери трябва да бъдат интелектуални и просветени елити. Този възглед напомня платоновата концепция за философите-царе, но влиза в остро противоречие с демократичния принцип, според който властта произтича от народа, а не от самообявил се „просветен“ елит.

Жан-Жак Русо в Общественият договор подчертава, че легитимността на управлението не зависи от субективни критерии като „образованост“ или „просветеност“, а от суверенната воля на народа. В този контекст Тръмп не може да бъде свеждан до „мутра“, а следва да бъде разглеждан като представител на част от американското общество, което има пълното право да бъде политически репрезентирано.

Дайнов прибягва до реториката на моралния популизъм, при която политическите опоненти се демонизират като „злодеи“, докато критикуваните фигури (като Зеленски) се издигат до статут на „жертви“. В действителност международните отношения не функционират чрез моралистични категоризации, а чрез принципите на realpolitik – баланса на силите и стратегическите интереси.

Изказването на Дайнов не е аналитично, а предимно емоционално и едностранчиво. То разчита на реторически похвати, които: Игнорират историческите, богословските и философските аспекти на властта; Представят Тръмп до карикатурен злодей, без да изследват неговите реални политически и идеологически мотиви; Оперират със субективни и неконкретни етикети като „мутри“, без аргументация, основана на обективни критерии.

Вместо да прибягваме до моралистична реторика, критиката следва да се основава на задълбочен анализ, ръководен от принципите на справедливостта, реализма и християнската политическа етика. Това би позволило по-обективно и балансирано разбиране на политическите явления, вместо тяхното редукционистко и тенденциозно представяне.

Лалю Метев, 9 март 2025 г.