„Законите са като паяжини: силните ги разкъсват, а слабите се оплитат в тях.“ – тези думи на Солон, един от седемте мъдреци на Древна Гърция и един от най-мъдрите законодатели на Античността, продължават да звучат актуално и днес, разкривайки вечната дилема на правото и справедливостта. Законът не е самостоятелна ценност, нито пък притежава собствена нравственост – той е инструмент, чрез който обществото се стреми да постигне баланс между реда и свободата, между защитата на слабите и отговорността на силните.

Ала ако законът не е вкоренен в моралните устои на обществото, ако не е изграден върху принципите на истина, добродетел и равноправие, той се превръща в оръдие на произвола. Вместо да бъде опора на справедливостта, той става щит за привилегированите и капан за беззащитните. Правото, лишено от своята същностна цел – да утвърждава доброто и да възпира злото – престава да бъде право. То се изражда в инструмент за поддържане на неравенството, а не за неговото преодоляване.

Истинската стойност на закона се измерва не само в неговата строгост, но и в способността му да бъде справедлив, хуманен и достъпен за всички. Законодателната власт носи отговорността да създава правни норми, които да служат на обществото, а не да го разделят. Законът не бива да бъде нито привилегия за силните, нито бреме за слабите – той трябва да бъде компас, насочен към истинската справедливост.

Богословската мисъл ни напомня, че законът не може да съществува изолирано от нравствените основи на човешкото битие. В Свещеното Писание четем: „Горко вам, законници, защото натоварвате хората с бремена непоносими, а сами и с пръст не се докосвате до тях.“ (Лука 11:46). Христовите думи разобличават лицемерието на онези, които използват закона като средство за натиск и власт, вместо като инструмент на милост и истина. Законът, откъснат от своята нравствена основа, се превръща в бездушна конструкция – товар за слабите и удобство за силните.

Истинското право не е в механичната му приложимост, а в неговата способност да въплъщава справедливостта. „Буквата убива, а духът животвори.“ (2 Кор. 3:6) – предупреждава апостол Павел. Законът не бива да бъде само нормативна система, която сковава, а жив принцип, който освобождава. Той трябва да бъде не просто инструмент за поддържане на реда, а отражение на висшия нравствен порядък, в който истината и добродетелта стоят по-високо от буквата.

Когато правото започне да служи на лични интереси, то губи своята легитимност и се превръща в проекция на егоизма, а не в израз на обществения идеал. Добрият законодател не е този, който създава норми в услуга на силните, а онзи, който осъзнава уязвимостта на слабите и гради механизми за тяхната защита. Само тогава законът ще бъде не бреме, а път към истинската справедливост.

Законодателната власт носи не просто техническата задача да формулира правни норми, а съдбовната отговорност да изгражда обществената тъкан върху основите на добродетелта, разумността и мъдростта. Истинската сила на един парламент не се измерва с привилегиите, които предоставя на малцина, а с благото, което осигурява за всички. Законодателят не бива да бъде архитект на правна фасада, зад която се крият частни интереси, а строител на справедливост, която устоява на времето.

Властта, която не поставя справедливостта над собствените си амбиции, неизбежно попада в капана на собствените си закони. Историята познава множество примери за режими, които са създали правни системи, удобни за тяхната власт, но именно тези закони са се превърнали в инструменти на тяхното падение.

Когато законът е справедлив, той не тежи като бреме, а действа като опора – като естествен ред, който носи мир и хармония в обществото. Ако обаче правото се изроди в средство за потисничество, народът ще гледа на него не като на щит, а като на примка – онази, която силните разкъсват без усилие, а слабите дори не могат да избегнат.

Законът, когато е лишен от вечни принципи и се подчинява на временни интереси, неизбежно губи своята стабилност и авторитет. Историята ни учи, че несправедливите закони не водят до ред, а до разруха; те не създават доверие, а пораждат страх и недоволство. Там, където липсва усещането за висшата отговорност на законодателя – да гради, а не да руши; да утвърждава справедливост, а не да узаконява произвол – правото престава да бъде опора на обществото и се превръща в сянка на самото себе си.

Затова днес, повече от всякога, сме призвани да си зададем въпроса: дали законът, който приемаме, е отражение на истината и справедливостта, или просто поредната паяжина, в която слабите ще се оплетат, а силните – без усилие ще разкъсат? Как стигнахме дотук – до това бездушие и злоба? Всеобхватният материализъм руши не само душата, но и самото човешко същество.

Докога ще вървим по този път – потънали в ненавист към ближния, заслепени от измамното си благополучие, заглушили гласа на съвестта в името на личната изгода? Бездуховността и злобата не са просто лични слабости, а симптоми на по-дълбока криза – загубата на духовна основа в живота. Когато материализмът се превърне в крайна цел, той обезличава човека, превръщайки го в хищник, готов да потъпче всяка добродетел в преследване на собствената изгода.

Докога ще вървим по този път? Докато не осъзнаем, че истинското богатство не е в притежанието, а в способността да бъдем хора – със сърце, с душа, с уважение към другите. Само тогава ще се освободим от илюзиите на временната изгода и ще се завърнем към вечните истини, които правят човека наистина свободен.

Животът е пътуване, изпълнено с изпитания, в което болката често се явява като неканен спътник. Първичният ни импулс е да я отблъснем, да я възприемем като несправедливост или наказание. Но тя не идва случайно. В своята същност болката не е враг – тя е вестител, носещ послание, което чака да бъде разчетено.

Лалю Метев, пр. юр., 11 март 2025 г.