Когато говорим за подбор на кадри в Министерството на вътрешните работи, неизбежно стигаме до въпроса за критериите, по които се избират и назначават служители, както и за психологическия профил, който институцията негласно насърчава.

Първо, трябва да се отбележи, че формалното образование невинаги е от съществено значение за постъпване в системата на МВР. Въпреки че съществуват висши учебни заведения и академии за подготовка на кадри, не е тайна, че значителна част от служителите са или с основно образование, или са преминали през вътрешни школи на министерството, където обучението е съсредоточено не толкова върху правото и обществената етика, колкото върху процедурите, командната субординация и техническите аспекти на работата.

Но далеч по-важно от образованието е психологическият профил на служителите. В този контекст на преден план излиза липсата на емпатия като желана характеристика. Служителите на реда трябва да изпълняват заповеди, без да поставят под съмнение тяхната морална обоснованост. Това означава, че от тях се очаква да прилагат сила без колебание, дори и в случаи, когато тя е явно непропорционална спрямо ситуацията.

Липсата на емпатия обаче не е просто „изискване“ – тя се култивира. Самата система възпитава у своите служители готовност да приемат насилието като рутинна част от работата си. В крайна сметка това води до профил, близък до този на лица с психопатични наклонности – хора, които не изпитват угризения, когато употребяват сила срещу беззащитни граждани, а в някои случаи дори проявяват садистични наклонности.

Жалката истина е, че кадрите на МВР са пряко отражение на политическия режим, който ги ръководи. В държава, управлявана от фигури, за които силата е основен инструмент на властта, репресивният апарат се изгражда именно от такива хора – лесно манипулируеми, безкритични, готови да изпълняват заповеди, без да мислят за последствията. Неслучайно по време на управлението на Бойко Борисов възнагражденията в този сектор бяха увеличени драстично – не защото държавата имаше интерес да създаде по-квалифицирани и етични служители, а защото репресивната машина трябваше да бъде добре смазана и мотивирана.

За да илюстрираме всичко това, нека разгледаме един реален случай: преди седмица двама полицаи задържаха и буквално пребиха до смърт човек в районно управление на МВР. Те са му счупили всичките ребра и смазали вътрешните му органи, при положение че задържаният е бил едва 45 килограма и с белезници на ръцете. Каква заплаха е представлявал този човек, за да бъде подложен на такова брутално насилие? Отговорът е прост: той не е бил заплаха – но садизмът, безнаказаността и дълбокото морално разложение в системата на МВР са довели до неговата смърт.

Тук не става дума само за „двама полицаи“. Става дума за цяла култура на безнаказаност, за една система, в която насилието не само че не се наказва, но дори се насърчава. Проблемът не е в отделни „гнили ябълки“, както често се опитват да ни убедят официалните власти – проблемът е в цялата градина, която е изгнила до корен.

Случаят „Убихте ме“ разкрива системен проблем в упражняването на полицейските правомощия в България. Той поставя въпроса за баланса между държавния ред и защитата на основните човешки права.

• От правна гледна точка, той е пример за потенциално умишлено престъпление от страна на полицейски служители, което може да се квалифицира като умишлено убийство или причиняване на смърт по непредпазливост.
• От морално-етична страна, случаят е трагично напомняне за границите на държавното насилие и за необходимостта от контрол върху репресивните органи.
• Социално, той е индикатор за обществена криза на доверието към полицията, която може да бъде разрешена само чрез прозрачност, отговорност и строги санкции срещу нарушителите.

Истинският въпрос е: можем ли да променим това? Или ще продължим да живеем в държава, в която силата винаги ще бъде над правото?

Всяко демократично общество трябва да зададе въпроса: Кой ни пази от тези, които трябва да ни пазят?

Лалю Метев, 24 март 2025 г.