Войните на XXI век, технологичният прогрес и регресът на човечеството

Темата за войните на XXI век и съпътстващия технологичен прогрес не може да бъде разглеждана изолирано от въпросите за ценността на човешкия живот, трансформацията на моралната чувствителност и духовното състояние на съвременния човек. Ако в миналото войната е била инструмент на геополитическо преразпределение, днес тя е все по-често проявление на дълбоки светогледни и цивилизационни сблъсъци, в които се преплитат религиозни, идеологически и технократични парадигми.

Технологичният прогрес сам по себе си не гарантира морално развитие. Напротив, когато е откъснат от духовните и етични устои, той често се превръща в средство за усилване на разрушителните потенциали на човечеството. Съвременните военни конфликти демонстрират, че усъвършенстването на оръжия и информационни технологии не води непременно до повишаване на човешката солидарност или отговорност.

Тази тенденция може да се тълкува като отстъпление от онтологичната истина за човека като образ Божи – личност, създадена за общение, любов и творчество в рамките на доброто. Прогресът без метафизичен смисъл често води до регрес – не на инструментите, а на духа. Тук екзистенциалната перспектива става особено важна: живеем в епоха на все по-големи възможности и все по-малко осмислени основания за тяхното използване.

Настоящото изследване поставя под въпрос дали действително напредваме като човечество, или просто усъвършенстваме средствата си, докато губим целта. Какъв е балансът между външната мощ и вътрешната криза? Какво означава да бъдеш „модерен човек“, ако липсва визия за доброто, истината и вечността?

В исторически план войната винаги е била симптом на криза – на провалени диалози, нарушени баланси и деградирали ценности. Но XXI век бележи особена трансформация: войната вече не е просто локален сблъсък или регионален конфликт, а поле на глобални трансмисионни процеси, в които се преплитат икономически интереси, цифрова власт и културна идентичност. Това ново лице на войната – хибридна, асиметрична, мрежова – изисква не само военно или политическо осмисляне, но и богословска и философска рефлексия.

Технологии без душа: духовният вакуум на напредъка

Никога досега в човешката история технологичният напредък не е бил толкова ускорен и всеобхватен. Изкуственият интелект, автоматизацията, дроновите системи и кибервойните вече не са просто инструменти за оптимизация или защита, а се превръщат в нови механизми на господство, надзор и манипулация. Основният въпрос обаче не е какво можем да създадем, а защо го създаваме и в служба на какви цели поставяме новите технологии. В контекста на съвременната секуларна култура, в която трансцендентното измерение е изтласкано от публичния дискурс, технологиите често изпълняват ролята на заместител на смисъла, вместо да бъдат негово средство или проявление.

От богословска гледна точка това явление може да бъде разтълкувано като отказ от онтологичната истина за човека – сътворен по образ и подобие Божие (Бит. 1:27), като същество не само интелектуално способно, но и нравствено отговорно, призвано към любов, общение и сътворчество в рамките на доброто. Когато технологичната еволюция се осъществява извън етичните устои на солидарността, милосърдието и отговорността, тя рискува да се превърне в средство за нови форми на поробване – не само на телата, но и на съзнанието, на свободната воля, на самата човешка съвест.

Такъв тип напредък е парадоксален: външно изразен като триумф на разума, той може да означава вътрешно отчуждение от духа. Това е технологичен прогрес без телос – движение без крайна цел, усилие без визия за доброто. А в такъв свят технологията престава да бъде инструмент на човека и започва да моделира самото разбиране за човечност – все по-често без участие на съвестта, а понякога дори без нейното допускане.

Екзистенциалният глад на съвременния човек

Съвременният свят се намира в парадоксална ситуация: въпреки безпрецедентния достъп до информация и технологии, усещането за ориентация спрямо смисъла на живота все по-осезаемо отслабва. Прогресът, който по замисъл би трябвало да е освобождаваща сила, често се оказва нова форма на зависимост – от дигитални структури, от икономически императиви, от страхове, произтичащи от глобалната несигурност и геополитическото напрежение. В този контекст войната не изглежда като изключение или аномалия, а като симптом на една по-дълбока духовна и екзистенциална дезориентация.

Философската традиция – от античността до съвременността – напомня, че човекът не е редуцируем до биологичен организъм или потребител на ресурси, а представлява сложна духовна и културна реалност. Той съществува през въпроса – „Кой съм аз? Защо страдам? За какво живея?“ – и чрез усилието да отговори на тези въпроси придава смисъл на битието си. Когато обаче тези въпроси биват заглушени, игнорирани или подменени с технологични „решения“ и готови шаблони на живот, настъпва регрес на духа – отстъпление не по оста на знанието, а по оста на мъдростта.

В една култура, доминирана от количествени измерители и технократски възгледи, екзистенциалната празнота лесно се маскира, но трудно се лекува. Зад фасадата на свръхсвързаност и информираност често се крие радикална самота, морална дезориентация и страх от истинската свобода, която изисква отговорност и визия за доброто. В този смисъл, нашата епоха страда не от липса на средства, а от липса на цел – не от недостиг на възможности, а от загуба на основания.

България: минало на свидетелство, настояще на изпитание

В широкия контекст на съвременните духовни и цивилизационни предизвикателства е от съществено значение да осмислим и българската перспектива – не просто като локален фрагмент от глобалния процес, а като своеобразна духовна координата. Историята на България не е само низ от политически събития, а хроника на културни, богословски и нравствени свидетелства. От Златния век на книжовността и православната духовност, през кръвното мъченичество на духовници и миряни, до моралния подвиг на спасяването на българските евреи по време на Втората световна война – България е намирала сили не толкова във външна мощ, колкото във вътрешната вярност към истината, към човешкото достойнство и Божията правда.

Днес обаче България, като част от глобализиращия се свят, е подложена на нов тип изпитания – по-тихи, но не по-малко разрушителни. Изкушенията на консумативизма, демографският упадък, етическото объркване и културното подражание поставят под въпрос устойчивостта на идентичността и духовната самостойност. Страната ни, която исторически е заемала ролята на културен и духовен мост между Изтока и Запада, все по-често се оказва пасивен реципиент на външни идеологии, технократски модели и нормативни матрици, без адекватна критическа рефлексия или жива съпротива, основана върху духовна зрялост.

И все пак, потенциалът на българската духовна и културна традиция не е изчерпан. Напротив – в нея се крие възможност за алтернативен тип участие в световния исторически процес: не чрез агресия или имитация, а чрез живо свидетелство; не чрез отричане на миналото, а чрез неговото творческо преосмисляне и оживяване. Там, където други търсят власт, можем да предложим смисъл; там, където светът изпада в забрава, можем да помним – с вяра, с писмо, с песен и със съвест.

Посоката: от реактивно към съзнателно човечество

Ако XXI век иска да избегне пълната дехуманизация, човечеството трябва да се върне към дълбинното богословско и философско разбиране за човека – не просто като биологично или социално същество, а като личност с цел, смисъл и отговорност. Вярата не може да бъде изтласкана в частната сфера, нито духът да бъде редуциран до психологически процес. Без възстановяване на осмисления център – в личния, националния и глобалния план – техническият и социален прогрес се превръща в движение без посока, в ускорение без послание.

В този контекст войната не е само политическа трагедия, а екзистенциална диагноза – разкриваща кризата на смисъла, загубата на образа, разпада на отговорността. Тя поставя пред нас важен, бих казал фундаментален въпрос: Кои сме ние – като хора, като общества, като човечество – и накъде отиваме?

България има своя уникална роля в този процес – не чрез мащаба на влияние, а чрез дълбочината на съдържанието. Да бъде глас на съвестта, пазител на словото и място за духовно възраждане. В свят, който се колебае между забрава и ускорение, България може – и трябва – да избере съзнателното свидетелство: чрез история, чрез култура, чрез вяра.

Лалю Метев, 14 април 2025 г.