Орденът „Св. цар Борис – Покръстител“, учреден като най-висок знак на признание в наградната система на Българската православна църква, не е просто символична награда или церемониално отличие. Той е сакрален акт — духовно засвидетелстване на признателност, което надхвърля политическия контекст и временните заслуги. Това отличие е обреден израз на благословение, вписан в литургичната памет на Църквата, и затова неговото връчване не предполага само външен принос към църковно-общественото добруване, но и вътрешна нравствена адекватност — съзвучие с духа на православната вяра, с евангелските добродетели и с висотата на християнския етос.

Да се удостои някого с този орден означава Църквата да признае в неговия живот проявление на същото духовно усилие, което просветли княз Борис-Михаил — отказ от светската слава в името на вечната Истина, мъжество в служението на вярата и дълбока отговорност пред Бога и народа. В този смисъл, ордени от подобен характер не са просто ритуали на институционална памет, а послания на живата традиция, която свързва миналото с настоящето чрез святост, а не чрез власт.

Отличието не е трофей. То е знак за духовно сродство — между удостоения и образа на светостта, към която всички сме призвани. Да бъде връчен на човек, чийто публичен живот или поведение грубо контрастират с духа на смирение, благоговение и чистота на сърцето, би означавало обезценяване на самия символ и обезличаване на критерия за святост.

Награждаването с ордена не трябва да бъде следствие от политическа целесъобразност, моментна благодарност или дипломатическа учтивост. Напротив — свещените символи изискват свещен страх, съзерцание и мъдрост. Защото в Църквата външното и вътрешното са неразделими — както кръстът не е само форма, а израз на изкупление, така и орденът не е просто медал, а свидетелство за единение с добродетелния образ на покръстителя.

В този смисъл, всяко награждаване трябва да бъде продължение на молитвата, а не на държавната декларация.

Орденът като свидетелство за съработничество с Църквата

Отличаването с ордена „Св. цар Борис – Покръстител“ не е просто формално признание, а форма на църковно свидетелство – израз на духовно разпознаване, че носителят му е чрез делата, думите и живота си станал съработник на Църквата, съратник в делото на спасението, съзидател на мира, на църковното единство и на благочестието в обществото. Това отличие е призма, през която Църквата откроява личности, чието обществено поведение се доближава до духа на светия княз Борис-Михаил – човека на решителната жертва, на верния избор пред вечността, на смирената държавност, подчинила се на Божия промисъл.

В този контекст, наградата не е просто оценка на политически заслуги, социална популярност или дипломатическа услуга, а преди всичко знак за нравствена зрелост и духовна съизмеримост с мисията на Църквата в историята. С други думи, тя предполага вътрешна хармония между личния морален облик на наградения и духовния идеал, въплътен в образа на светеца, чието име носи отличието.

Следователно, този орден не може да бъде разглеждан като абстрактна институционална привилегия, откъсната от личната нравствена отговорност на своя носител. Символът се обвързва неразривно със свидетелството – и когато свидетелството започне да се пропуква, самият символ бива засегнат. Както в богословието формата не може да бъде отделена от съдържанието, така и орденът не може да бъде отделен от вътрешната истина, която трябва да удостоверява.

Ако тази истина бъде помрачена – било чрез думи на богохулство, било чрез публично поведение, което се явява съблазън за вярващите, тогава Църквата е длъжна не само да преосмисли стореното, но и да изправи подадения знак, за да не падне в изкушение тя самата. Защото Църквата е не само майка, но и учителка, не само носител на прошка, но и пазителка на истината.

За духовната съвест и пастирската отговорност пред лицето на съблазънта

В светлината на случилото се – а именно публичните изявления на бившия министър-председател Бойко Борисов, произнесени на Велика сряда, най-съкровения момент от Страстната седмица – думите, възприети от широки обществени и църковни среди като богохулни, цинични и лишени от благоговение към свещеното, поставят под въпрос не само личната отговорност на говорещия, но и създават съблазън за вярващите. Защото в дните, в които Църквата призовава към съпреживяване на Христовите страдания, всяка форма на словесна надменност спрямо вярата, иронизиране на духовните реалности или профанизиране на светините, се възприема не просто като политическа неуместност, а като духовна рана, нанесена на тялото на Църквата.

В този контекст, Светият Синод не само би могъл, но и би следвало с цялата сериозност на своята духовна мисия да преразгледа решението си за удостояването на г-н Борисов с най-високото църковно отличие – ордена „Св. цар Борис – Покръстител“. Подобно преосмисляне не би било отстъпление, нито акт на слабост или външен натиск, а напротив – израз на духовна съвестност, вътрешна последователност и пастирска отговорност пред Бога, пред историята и пред народа, комуто Църквата служи.

Защото мълчанието пред съблазънта може да бъде възприето като съучастие, а трайното уважение към светинята изисква не просто раздаване на почести, а отговорно пазене на техния смисъл. В богословската традиция на Църквата, всяко външно отличие се освещава чрез вътрешната праведност на наградения; когато тази праведност се постави под съмнение, Църквата е длъжна да защити не авторитета на отделна личност, а достойнството на самото святостно свидетелство, което орденът символизира.

Такъв акт на оттегляне или преоценка не е форма на осъждане, а духовна педагогика – зов към покаяние, към размисъл, към възстановяване на изгубеното благоговение. И именно чрез такава решителна и смирена позиция, Църквата би могла да покаже, че истинската сила не е в институционалния жест, а във верността към Евангелието и в способността да защитава онова, което Бог е поверил на нейната съвест: светостта, мира и истината.

В дни, наситени със свещено съдържание – като Страстната седмица, когато Църквата благоговейно върви по стъпките на страдащия Христос – всяка публична реч, особено от страна на висш държавник, придобива допълнителна тежест и значение. Ако такава реч бъде възприета от широки обществени и църковни среди като поругание на вярата, цинизъм спрямо тайнствата и профанизация на светинята, това не е просто проява на лош вкус или политическа недалновидност – това е духовна съблазън, която може да разклати доверието на вярващите към авторитетите – както държавни, така и духовни.

В богословския език на Евангелието това състояние се назовава с гръцката дума „скандалон“ – препънка, камък за падане, т.е. събитие или поведение, което става пречка в пътя на човека към спасението. Съблазънта не е само морална, тя е еклисиологична – тя разклаща църковното тяло, внася смут в съвестите, поставя под съмнение нравствената съгласуваност между проповед и действие.

В този контекст, мълчанието или незаинтересоваността на Църквата, особено когато тя вече е приела да удостои конкретната личност с висша духовна награда, не може да бъде неутрално. То може да бъде разчетено от обществото не просто като слабост, а като мълчаливо съучастие в обезценяването на свещеното, като приемане на светотатство чрез институционална тишина.

Църквата – като пазителка на вярата, истината и светостта – не бива да се поддава на политически съображения, когато е изправена пред опасността от духовна съблазън. В историята на светата Православна Църква има примери, в които йерархията е проявявала смирена, но твърда духовна позиция, когато вярващите са се чувствали смутени или раними от действията на властимащите.

Следователно, Светият Синод би следвало да разгледа внимателно и молитвено дали удостояването с най-високото църковно отличие в такъв контекст не би породило още по-дълбока съблазън – тази, при която вярващите започват да се съмняват в нравствения авторитет и духовната незаинтересованост на самата Църква. Защото не светецът се прославя чрез ордена, а орденът черпи достойнството си от светостта, която свидетелства.

Макар и изключително рядко, в историята на Православната Църква съществуват случаи, при които вече присъдени отличия – било то църковни, духовни или символични – са били отнети или подложени на преосмисляне, когато по-късни обстоятелства са разкрили несъответствие между личния живот или публичните прояви на удостоения и духа на отличието.

Тези случаи не са израз на институционална непоследователност, а напротив – доказателство за духовна будност и нравствена отговорност. Църквата, като жив организъм, не е безпогрешна в административните си актове, но е призвана да бъде безпогрешна в своята съвест, когато разпознава грешка, недоразумение или падение – особено когато става дума за почести, които черпят достойнството си от светостта и благочестието, а не от формалното положение на удостоения.

В този дух, възможността за отмяна на вече взето решение – включително и решението за връчване на най-високото отличие на Българската православна църква – не би следвало да се възприема като акт на слабост или колебание, а като израз на духовна чувствителност, нравствена доблест и вглъбено покайно осъзнаване на реалността. Подобен акт би бил плод не на обществен натиск, а на вътрешна, свободна и богопросветена воля – воля, съответстваща на примера на самия св. цар Борис-Михаил, който не се поколеба да понесе хулите и подигравките на князе и войводи, когато поведе народа към Христовото кръщение.

Историята на Църквата не е история на безгрешност, а история на постоянен стремеж към покаяние, поправление и истина. В този смисъл, коригирането на едно вече обявено отличие, когато то се окаже в противоречие с духа и ценностите на Църквата, е проява на духовна зрелост и канонична смелост.

Църквата не е просто институция сред институциите на този свят – тя е Тялото Христово, жива икона на Божието присъствие в историята, призвана не да следва конюнктурата, а да свети над нея с непроменимата светлина на Истината. Според словото на апостол Павел, тя е „стълб и крепило на истината“ (1 Тим. 3:15) – и тази истина не е абстрактна идея, а Самият Христос, Който е „пътят, истината и животът“ (Йоан 14:6).

В този контекст, връчването на духовен орден от името на Църквата не е просто акт на признание, а свидетелство – свидетелство, че удостоеният живее и действа в съзвучие с Евангелието, че думите и делата му утвърждават Христовата истина в обществото. Да отличиш някого, който публично говори в противоречие с духа на Евангелието, означава да поставиш знака на светостта върху реалност, която ѝ е чужда – да допуснеш раздвоение между символа и същината, между външната форма и вътрешното съдържание, между ордена и достойнството.

Църквата не трябва да бъде безразлична, когато светинята ѝ се използва за прикритие на думи и действия, които съблазняват, унижават или оскверняват духа на християнството. Напротив – тя носи отговорност пред Бога, пред вярващите и пред собствената си свята памет да отстоява чистотата на своите символи. Не като пазител на ритуала, а като страж на светостта, Църквата е призвана да бъде глас не на удобство, а на профетическа съвест, която, дори когато говори против властимащите, остава вярна на Господа.

В този смисъл, нравствената отговорност на Църквата изисква бдителност – не заради страха от обществена реакция, а заради страха Божий, който е „начало на мъдростта“ (Притч. 9:10). Всяко отличие, дадено от името на Църквата, трябва да бъде съборно признание на благодатен живот, а не политически компромис. И ако се появят основания за съмнение в това, отмяната не е слабост, а духовно целомъдрие, не е отказ от позиция, а връщане към сърцевината на християнската истина.

Фьодор М. Достоевски проникновено ни напомня, че „ако Бог не съществува – всичко е позволено“. Но от тази максимално обобщена формула следва и обратното: ако Бог е живият Бог, Който пребъдва във всяка човешка душа, тогава нищо не е безразлично, нито неутрално – всяка дума, всеки жест, всяко действие има духовен отзвук и последици – както във времето, така и във вечността.

Християнският морал не е система от абстрактни норми, а въплътен морал – т.е. живян морал, свързан с личностната отговорност и цялостността на битието. Той не допуска раздвоение между изповяданата вяра и реалното поведение, между словото и делото, между външното и вътрешното. В това се състои и величието, и отговорността на човешката свобода: тя е дар, но и изпитание, защото „от всяка празна дума, която кажат човеците, ще отговарят в деня на съда“ (Мат. 12:36).

Особено когато става дума за публични личности и лидери, всяко изречено слово носи нравствен заряд – то може да бъде извор на светлина и издигане, но и камък за съблазън и духовно падение. Думите, изречени в сакрално време – като Страстната седмица – и насочени срещу свещеното, не са просто „частно мнение“, а актове с дълбоко символично въздействие върху културата на благоговение и общественото съзнание. Те могат да профанират, да обезценят, да разкъсат тънката тъкан на онова, което поддържа респекта към вярата, тайнството и светостта.

В този смисъл, отговорността на Църквата не е само институционална или етична – тя е онтологична и есхатологична. Тя се отнася до съдбата на душите, до изкуплението и спасението, до истината за човека и Бога. Затова всяко църковно действие – включително и присъждането на отличие – трябва да бъде измерено не по критериите на светската приемливост, а в светлината на Царството Божие.

Църквата не може да стои равнодушна, когато се разминават светлината на ордена и сянката на онзи, който го носи. Защото когато в символите ѝ изчезне реалността на благодатта, тогава самите символи престават да въздигат и започват да подвеждат. Именно в този пункт се проявява богословската съвест – като разпознаване на духовната истина отвъд конюнктурата и като верност към Този, Който „е същият вчера, днес и вовеки“ (Евр. 13:8).

В този критичен момент за духовната и обществена идентичност на Българската православна църква, Светият Синод е призван да разгледа въпроса не само от гледна точка на формалните канони и правила, но и чрез по-дълбокото измерение на съвестта и духовната истина. Орденът „Св. цар Борис – Покръстител“ не е просто награда за земни заслуги, нито знак на признание от светската власт. Той е символ на духовното съединение с вечната истина, с Христос, Който е Самата Истина (Йоан 14:6), и с Неговата Църква, която пази и предава тази истина през вековете.

Когато Църквата връчва такъв орден, тя трябва да вземе предвид не само заслугите на номинирания в земния свят, но и неговото вътрешно състояние – дали той е съучастник в духовната мисия на Църквата, дали неговите думи и действия отговарят на евангелските добродетели, на духа на покаянието, смирението и благоговението. Ако поведението на номинирания е в явен противоречие с тези добродетели, то това не е просто несъответствие с моралните и каноничните изисквания на Църквата, а и опит за подмяна на християнската истина с човешките амбиции. В такъв случай най-висшата форма на почит към Църквата и нейния народ ще бъде отмяната или отлагането на награждаването, за да се запази чистотата на духовния символ и да се възстанови истинският характер на отличието.

Този акт на ревизия не трябва да се разглежда като слабост или отстъпление, а като акт на духовна зрялост и отговорност, в който Църквата показва, че не прави компромиси със светостта. Светостта не е състояние, което може да бъде подложено на търговия или политическо влияние. Тя е несменяема и неподвластна на временни изкушения и не се поддава на компромиси; тя винаги е в съответствие с Божията истина. Затова отнемането на орден би било в пълно съответствие със самата същност на духовната власт – власт, която не се основава на човешки постижения или земни амбиции, а на верността към Божията заповед и на предаността към Неговото Царство.

Истинското отличие в християнството не се измерва с външни признания, а с вътрешната чистота на сърцето, смирение пред Божията воля и покаяние. Като пазители на светинята, духовните лидери на Църквата са длъжни да разпознават тези принципи и да вземат решения, които изразяват духовната истина, а не временното човешко желание за признание или власт. В този смисъл, Църквата не само защитава, но и активно изповядва, че истинската ценност на човека не се измерва с земни титли, а с вътрешната му връзка с Бога и готовността да бъде носител на Божията благодат в този свят.

Отмяната на орден би била не само акт на обективна и канонична правота, но и свидетелство за непреклонността на Църквата към духовните й основи. Църквата не може да бъде просто институция, която следва теченията на обществото, а трябва да бъде стълб и крепило на истината (1 Тим. 3:15), която не зависи от човешките слабости, а от неизменната Божия воля.

Тази позиция ще покаже, че Църквата няма да позволи свещените си символи да бъдат осквернявани от политическо или морално несъответствие, като същевременно изпрати ясно послание за важността на чистотата на сърцето и за непоклатимата връзка между духовните ценности и общественото поведение.

Лалю Метев, 17 април 2025 г.