Блогът на Лалю Метев :: Богохулството като политическа лексика

В последните десетилетия общественият дискурс претърпя мащабна ерозия – не само в езиково и нравствено, но и в богословско отношение. Отдавна вече езикът на политиката не се задоволява само с манипулации, той се опитва да приватизира и сакралното. В една културна среда, в която ерозията на ценностите се съчетава с ерозия на словото, дори богохулството престава да бъде разпознавано като престъпление спрямо светостта и се възприема като стилова фигура – пиар трик, метафора или „неудобен израз“.

Настоящият текст има за цел не просто да изобличи конкретен случай, а да предложи богословски и философски прочит на феномена на богохулството, когато то се превръща в инструмент на политическо самовъзвеличаване. Особено показателна в това отношение е аналогията, направена от действащ политик, приравняващ Христовите страдания със собствените си политически несгоди – в навечерието на Страстната седмица.

От „Кафене на ъгъла“ до амвона на парламента

„Не съди, за да не бъдеш съден“ – казано е в Евангелието. Но както всичко библейско в днешно време, и тази максима се ползва според случая: ту като универсален щит срещу всякаква критика, ту като изтъркано алиби за бездействие. Особено когато е време не за съдене, а за свидетелстване – за истина, за святост, за граници. Да, онези същите – моралните, които днес дори GPS-ите не могат да открият, щото не са отбелязани в Google Maps.

А какво се случи? Нищо особено, просто в навечерието на най-свещените дни от християнския календар, един политически вожд с навици на стендъп-комик реши да „осветли“ Великата сряда, като приравни страданията Христови с политическите си несгоди. И то не от амвона, а от парламентарната трибуна, макар разликата между двете у нас отдавна да е заличена. Това не бе просто „кофти изказване“, както се опита да го нарече един добронамерен, но крайно неразличаващ нюансите Митко. Това беше богохулство – но не онова от учебниците по догматика, а съвременно, опаковано в PR и самосъжаление, с нотка на улична манипулация и старозаветна самовъзвеличеност.

Защо е проблем това? Защото когато Христос бъде сведен до нещо между жертвен агнец и разпънат премиер в оставка, вече не става дума за религия, а за спектакъл. Христовият кръст – символ на върховна жертва и на изкупление – бе превърнат във фонов декор на политическо хленчене. И тогава не просто можем, а сме длъжни да говорим. Не с призиви за съд, а с ясно разграничаване на сакралното от вестникарското, на Божието от Бойковото.

А Митко? Той мило настоя, че не желае да съди, но после се обърка в опита да обясни защо все пак не му харесва казаното. Той е от онези млади души, които се лутат между езика на TikTok и парафразите от неделното училище. И ние не го съдим – напротив, стискаме му ръка. По неговото „не е готино“ се вижда, че поне още не е изгубил способността да усеща, че някъде има нещо свято. Просто не знае как да го назове. Засега.

Други, като Мария Тотова, реагираха рязко, призовавайки към „ограмотяване“. Добре, но нека не забравяме – духовната слепота не се лекува с Google Translate. Тук не става въпрос за правопис, а за прозрение.

А аз? Аз не съдя, аз съм просто буден свидетел. Когато Божието име се профанизира, когато Христос се превръща в аргумент за рейтингови битки, не можем да мълчим. Християнинът не е статист в пиеса, а съработник в Истината. И ако днес не кажем ясно кое е свято, утре ще го забравим.

Защото „неудобните изказвания“ са началото. След тях идват клипове с дъбстеп фон, в които разпятието се използва за политически мийм. А после ще ни кажат, че всичко е въпрос на лично мнение. Да, но и хулата е мнение. И точно срещу нея Иисус не мълчеше. Както и апостолите, които умираха не защото бяха агресивни, а защото отказаха да се съгласят, че Истината е просто гледна точка.

Политикът, който дръзва да се сравни с Христос, не е нито месия, нито мъченик. Той е просто самозабравил се субект, изпаднал в екзистенциална гротеска. Да го изобличиш не значи да го съдиш – значи да му напомниш, че над всяка власт стои Един, Който страда не за рейтинг, а за спасение.

И ако някой се чуди защо вдигаме шум – нека си представи, че някой си направи аналогия с починалия му баща по този начин. Ще каже ли пак, че е „неготино“, или ще потърси правото си на гняв?

В края на краищата, светостта не се защитава с лайкове и емотикони. Тя се защитава с глас. С думи. С позиция. И нека не ни упрекват, че сме твърде чувствителни. Ако обществото не запази чувствителността си към святото, утре няма да знае какво е ценност.

Теология на хулата: между хомилетиката и политическата реторика

В християнското богословие богохулството е едно от най-сериозните нарушения на отношението между човека и Бога. Св. Йоан Златоуст нарича хулата „зловонието на душата“, а св. Григорий Богослов подчертава, че „всяка дума срещу Духа – е духовна гибел“. Но съвременната хулителска реч рядко е открито богоотрицателна – тя по-често е хибридна, паразитна, използваща светото като инструмент за лична легитимация или за самосъжаление.

Таблица 1: Сравнение между класическо и съвременно богохулство

Критерий	Класическо богохулство	Съвременно богохулство
Обект	Самото Божие име	Христовите страдания, символи
Цел	Отхвърляне на Бога	Политическа употреба, жертвен имидж
Контекст	Антирелигиозна реч	Медийно-политически изказ
Формат	Явна хула	Привидно „невинна“ метафора

Когато политическото слово се осмелява да съотнесе конкретна лична или партийна съдба с Христовото изкупление, ние сме не просто свидетели на лош вкус. Това е подмяна. Христос е страдал за греховете на човечеството – не за парламентарен рейтинг. Разликата между амвона и трибуната не е формална, а онтологична: първият говори в присъствието на Тайнството, вторият – в услуга на властта.

Публичният дискурс и разрушаването на свещените ориентири

Защо този тип богохулство има силата да разклаща устоите на обществото? Защото то не просто поругава свещеното, а го профанизира. Размива границата между сакрално и светско, между литургия и шоу, между кръста и партийната реторика.

Библейската заповед „Не изговаряй напразно името Господне“ (Изх. 20:7) не се отнася само до клетви. Тя предупреждава срещу всяка злоупотреба с Божието име – включително употребата му в метафора, когато целта е не възвеличаването на Бога, а на егото.

Психо-социален ефект от подобни изказвания

Десакрализация: Трансформация на религиозното съзнание в медийно възприятие.
Релативизация: Подмяна на абсолютните истини с политически тропи.
Емоционална амбивалентност: Едновременно съчувствие и отвращение в реакцията на публиката.

Когато млад човек, като споменатия „Митко“, се лута между TikTok културата и неделното си религиозно възпитание, това не е негова вина. Това е резултат от общество, което е оставило светостта без защита. Защото ако няма критерий за свято, няма и ориентир за истина.

Свидетелство, а не съд: за отговорността на християнина

Често се чува: „Не съди, за да не бъдеш съден“ (Мат. 7:1). Но тази максима е злоупотребявана толкова често, че почти е загубила своята духовна плът. Християнинът е призван не да осъжда, а да свидетелства – за Истината, за Границата, за свещеното. В Евангелието виждаме, че Христос не мълчи, когато Божието име се поругава – Той изобличава. Апостолите – също. Те умират, защото отказват да приемат, че вярата е „личен избор“ или „една от гледните точки“.

Да се реагира срещу богохулството не е акт на нетолерантност, а на духовна хигиена. Обществото, което е изгубило чувствителността си към светостта, бавно се разлага – в нравствен, културен и дори политически план.

Христовото страдание не е метафора

Политикът, който дръзва да се сравни с Христос, не е нито мъченик, нито месия. Той е участник в спектакъл на самосъжалението. Когато реагираме срещу това – ние не го съдим, ние му напомняме, че има граници, които не се прекрачват. Граници между човешкото страдание и Божествената Жертва. Между пиар и Писание. Между реч и Слово.

И ако днес приемем с безразличие тази словесна профанация, утре ще се чудим защо младите не правят разлика между разпятието и реалити формата. Християнинът трябва да говори. Не с езика на омразата, а с езика на свидетелството. Не за да „накаже“, а за да напомни. Че Истината не е метафора. Че Христос не е сценарий. И че всяка дума има отговорност – особено когато излиза от трибуната.

Амин. Или, ако предпочитате по-профанизиран финал – „Сподели, ако още те боли за нещо свято“.

София, 18 април 2025 г.

Бележки под линия

Св. Йоан Златоуст, „Омилии върху Матей“.
Св. Григорий Богослов, „Петте богословски слова“.
Вж. също: Клайв Стейпълс Луис, „Писмата на Душевадеца“, където се разглежда как дяволът използва двусмислеността на думите за отдалечаване от вярата.

Използвана литература