Свободата на словото: право, подчинено на моралната отговорност

В съвременната демократична държава свободата на изразяване се възприема като основно човешко право, гарантирано както от Конституцията на Република България (чл. 39, ал. 1), така и от Европейската конвенция за правата на човека (чл. 10). Това право обаче не е неограничено. Същата конституционна разпоредба в ал. 2 постановява, че свободата на изразяване не може да се упражнява, ако накърнява правата и доброто име на другите, подбужда към насилие, омраза или дискриминация, включително на религиозна основа.

От тази перспектива се очертава ясен правен и етичен хоризонт: всяко слово, особено когато се изрича от публична фигура, носи последици не само юридически, но и морални и духовни. Свободата не съществува във вакуум – тя е неразривно свързана с отговорността пред Истината и пред ближния.

Религиозната вяра като обект на правна и морална защита

Българското законодателство не криминализира изрично богохулството – за разлика от правните системи на страни като Гърция, Полша или Австрия, където публичното оскверняване на религиозни символи подлежи на санкции. Въпреки това у нас действат правни норми, които индиректно защитават религиозните чувства и институции, включително чл. 162 и чл. 164 от Наказателния кодекс, както и принципите, закрепени в Закона за защита от дискриминация.

Освен правните рамки, религиозната вяра следва да бъде разглеждана и като цивилизационен конститутивен елемент на българската идентичност. В този смисъл, публичното осмиване на Спасителната мисия на Христос или иронизиране на сакралния език на вярата в институционална среда (напр. Народното събрание), следва да се тълкува не само като етичен дефицит, но и като форма на символично насилие – акт, който подкопава уважението към културните устои и духовните корени на обществото.

Свободата не е произвол, а отговорност пред Истината

Православната традиция не възприема свободата като автономия без граници, а я разбира като отговорност пред Логоса – Божествената истина, която е в основата на всяка истинска свобода. Апостол Павел ясно заявява:

„Всичко ми е позволено, но не всичко е полезно“ (1 Кор. 10:23).

Словото – особено когато се отнася до сакрални теми – не е просто комуникационен акт, а носи онтологично измерение: то участва в изграждането или разрушаването на духовната реалност. Затова и сквернословието, особено по адрес на Христос, не е само израз на лично мнение, а осквернение на образа Божий – както в другия, така и в самия говорещ.

Диагноза: от иронията към екзистенциалната празнота

Когато словото, предназначено да изразява почит, се използва за пародия или оскърбление, то разкрива по-дълбок духовен дефицит – екзистенциална празнота. В духа на Достоевски и Ницше можем да кажем: когато Бог е редуциран до обект на шега, човекът неизбежно се превръща в карикатура на самия себе си. Това е онтологична ерозия – заличаване на вертикалата в името на хоризонталната ирония.

Така езикът губи своята сакралност и се превръща в инструмент на неуважение, цинизъм и духовна инерция – симптоми на съвременната културна ентропия.

Ролята на институциите: между свидетелство и отговорност

В подобни случаи реакцията на Църквата и на гражданските институции не трябва да бъде нито гневна, нито санкционираща по дух, а нравствено отговорна и свидетелска. Църквата е „стълб и твърдина на истината“ (1 Тим. 3:15), призвана не да мълчи, а да възпитава. Не да осъжда, а да призовава към покаяние и вътрешно обновление.

Държавата, от своя страна, следва да гарантира не само формалното равенство на религиите, но и да съхранява културната и духовна цялост на нацията, като реагира адекватно при подбуждане към омраза, дискриминация или подигравка с вярата на мнозинството граждани.

Просвета вместо мъст, култура на уважение вместо репресия

Решението не е в рестрикции или репресии, а в изграждане на духовна чувствителност чрез образование, културен диалог и възпитание в уважение към сакралното. Въвеждането на системно и качествено религиозно образование в българските училища може да бъде основен инструмент за духовна хигиена на обществото и за съхраняване на културната приемственост.

Истинската свобода на словото не включва правото да рушим онова, което дава смисъл – напротив, тя изисква от нас висша мярка на отговорност, съзидание и почит към вярата на другия. Защото там, където Христос е изгонен от общественото съзнание, човекът също губи своя лик.

Лалю Метев, пр. юр., 18 април 2025 г.