Кръстопът на вярата и общественото слово

Изказването на другаря Бойко Борисов – бивш министър-председател и настоящ политически лидер – по повод страстите Христови предизвика бурни реакции в социалните мрежи и недоумение сред вярващите християни. Коментарът му, облечен в иронична стилистика и придружен с фразата „И изведнъж Исус се показал отгоре и казал ‘Ту-туу’“, поставя не само въпроса за личната култура и отношение на публичните фигури към вярата, но и подлага на изпитание зрелостта на обществения диалог, що се отнася до най-свещените истини на християнството.

Навременната позиция на Негово Светейшество Българския патриарх Даниил, в навечерието на Разпети петък, дадена на Велики четвъртък в отговор на инцидентен журналистически въпрос, е лаконична, но крие богословски и педагогически потенциал:

„Г-н Борисов не е богослов. Вие ми задавате един въпрос, аз ще ви задам друг. Има ли нужда от вероучение и предмет ‘Религия и православие’ в българското училище или няма?“

Този отговор — мек, рефлексивен, сякаш философски — на дело оставя една болезнена празнота: липсата на пастирска решителност и духовен укор в момент на публично оскверняване на Христовото име. Патриархът не използва случая, за да въздигне гласа си като пророк, нито да изобличи злото — той се отдръпва и задава риторичен въпрос.

Но днес не е време за реторика. Днес е Велики четвъртък, в прага на Разпети петък. Христос не задава въпроси от кръста – Той страда. И точно в този ден пастирите Му не трябва да философстват, а да бдят и плачат, да бранят и да изобличават. Мълчанието в лицето на хулата не е благост — то е безучастие, сродно на онова на Пилат.

Не можем да се задоволим с това, че Патриархът „не осъжда“, защото неговата роля не е да бъде просто добър човек. Той е поставен от Църквата да бъде „страж над стените на Йерусалим“, както казва пророк Исаия. И ако един политик се подиграва с Господа пред очите на народа, а архипастирят отговаря с въпрос за училищните програми, тогава не само обществото е болно. Болна е и духовната съвест на институцията, която трябва да бъде „стълб и крепило на истината“.

Защото не само светските лидери ще отговарят за думите си. И тези, които мълчат, когато трябва да говорят, ще бъдат съдени. Както предупреждава св. Йоан Златоуст:

„Не е достатъчно да не вършим злото – нужно е да изобличаваме онези, които го вършат, иначе ставаме съучастници.“

От реакция към рефлексия: Скритото послание на Патриарха

Отговорът на другаря Патриарх Даниил може да изглежда бегъл и дори уклончив на пръв поглед. Но неговата дълбочина се крие не в буквалността, а в недоизказаното. Това не е гневна реплика или морално осъждане, а пастирски въпрос, който връща топката към съвестта на обществото.

С това Патриархът повдига три теми:

1. Компетентност във вярата – Разграничение между светска популярност и духовна зрелост. Другаря Борисов не е богослов, следователно не може да говори за Христос с лекомислие, сякаш разказва анекдот в местна кръчма.

2. Необходимост от вероучение – Основният проблем не е в личността на говорещия, бил той и неук милиционер, а в липсата на системна религиозна просвета, която допуска подигравателното отношение към най-святото.

3. Проблемът не е индивидуален, а културен – Другаря Патриарх не укорява, а подтиква към размишление. Това е повик не към осъждане, а към образование.

Невежеството – съвременна болест на духа

Във времена, когато Христовото страдание се представя като комедиен епизод, сме изправени пред духовна катастрофа. Не просто защото Христос е оскърбен – Той приема и плесници, и подигравки – а защото човешката душа вече не разпознава трагичното в собствената си погибел. Св. Йоан Златоуст казва:

„Голямо е безумието на ония, които се подиграват със светите неща, защото те се смеят на самото свое осъждане.“ (Homilia in Mattheum, IX)

Невежеството не е просто интелектуална липса – то е нравствена и духовна слепота. Да не разбираш кръста на Христос не е безобидна шега, а трагедия на разума, отказал се от смирение.

Политическата реч и сакралното: може ли „Ту-туу“ да се изрече пред Разпятието?

Политическите лидери носят отговорност не само за решенията си, но и за думите си. Както е казал Господ:

„От всяка празна дума, която изрекат човеците, ще отговарят в деня на съда“ (Мат. 12:36).

А когато тази „празна дума“ засяга въплътения Бог, разпнатия и възкръсналия Спасител, тя става не просто неуместна – тя се превръща в хулителна, дори и изречена без зла умисъл. И тук, Патриархът, като архипастир, не повтаря думите на „Будители“ или гражданското негодувание, а повежда към покаяние чрез образователна грижа. Защото познаването на Христос е не само догматично знание, а и дело на възпитание – на душата, на речта, на съвестта.

Вероучението – лекарство срещу духовната амнезия

Реакцията на Патриарха откроява забравена истина: нуждата от системно, задълбочено и национално отговорно религиозно образование. Когато децата не бъдат научени кой е Христос, те стават възрастни, които не знаят пред кого стои обществото. Не случайно св. Филарет Московски казва:

„Без Христос знанието е опасно, а властта – гибелна. Без вяра дори най-ученият става като сляп човек сред мрака.“

Днешното подигравателно говорене за Господ Иисус Христос е пряко следствие от 75 години отдалечаване от православното възпитание. Ако се чудим защо един политик говори за Божието дело с езика на уличната шега – трябва да се запитаме защо ние сме допуснали той никога да не научи Евангелието.

В този ден – денят, в който Христос бе разпнат от кривосъдие и малодушие – си струва да попитаме: Къде е нашият Глас? Гласът на Църквата. Гласът на Правдата.

Лесно е да отмълчиш. Трудно е да понесеш тежестта на истината. Христос не хвърли камъни, но и не премълча лицемерието. Не призова за отмъщение, но изобличи фарисейството. Истинският пастир не се крие зад „дипломатичен“ тон, когато гласът на Бога бива хулен, а Кръстът поругаван.

„Не е грях само да говориш лъжа – грях е и да замълчиш истината, когато народът очаква глас.“
– св. Йоан Златоуст

Патриарх Даниил избра тишината – една сдържана, може би загрижена, но за мнозина – обезкуражаваща тишина. Вместо пророчески зов, чухме въпрос – неясен, мек, почти апатичен. Но времето не пита, времето гори. Обществото се тресе. Христовото име се хули от политици, които до вчера заклеймяваха Църквата, а днес лицемерно спекулират с нея. Трябва ли пастирът да мълчи? Или трябва да излезе с лице и да каже: „Не, не ви вярвам – не вярвайте и вие!“

Пастирската отговорност не е абстракция. Тя тежи. Особено когато самият патриарх произхожда от среди, които десетилетия наред обезкръвяваха църковния живот – и не само поради атеизъм, а поради пълно, съзнателно подчинение на един богоборчески режим. В този контекст, мълчанието му не е просто пастирска мъдрост, а може да се приеме и като продължение на старото услужливо безгласие, което навремето предаде духовенството, доносничеше срещу монаси и пастири, и се покланяше пред политически идоли.

Разбира се, прошката е възможна – но само след изповед. Мълчанието без изповед не е смирение, а укриване. Църквата не се нуждае от угодническа „миротворност“, а от слово с огън. Народът чака не „мъдро дистанциране“, а ясна нравствена позиция – такава, каквато дядо Михаил Доростолския и Червенски митрополит изрече в лицето на властта през 1943 г., когато защити българските евреи застанал редом със своите събратя от Св. Синод. Днес ние чакаме същото: глас срещу лъжата, глас в защита на Божия образ.

А ако патриархът не може или не иска да изрече този глас, поне нека не пречи на онези свещеници и миряни, които още го носят в сърцето си.

Покаяние чрез просвещение

Съвременното българско общество, макар и носещо върху себе си следите от хилядолетна християнска традиция, се оказва все по-неспособно да разпознава гласовете на сакралното в един свят, който все по-настойчиво се отказва от вертикалното измерение на битието. В този контекст изказването на другаря Бойко Борисов – независимо от неговия конкретен повод – не представлява единичен и изолиран инцидент, а е симптом на дълбока онтологична криза. То е глас не просто на индивидуална словесна невъздържаност, а на цивилизационен разпад, в който богохулството вече не предизвиква трепет, а насмешката над светинята се възприема като допустима реторическа фигура в политическото говорене.

Тази духовна девалвация, при която границите между святостта и баналността биват заличени, е преди всичко резултат от постепенното изпаряване на онова, което православната традиция нарича „страх Божий“ – не в смисъла на ужас, а като дълбоко благоговение пред тайнството на битието, пред Божието присъствие в историята и в личната съдба на човека. Когато публичната реч престане да уважава този хоризонт, това вече не е просто естетически или културен проблем, а израз на антропологична и еклесиологична амнезия – на забравата кой е човекът пред Бога и какво е обществото без духовен център.

В такъв контекст отговорът на Църквата не може да бъде емоционален, нито реактивен. Той трябва да бъде пастирски и профетически – като зов, отправен не само към отделния човек, но и към цялото общество, което се е отдалечило от своята духовна ос. Именно такъв бе и тонът на реакцията на Българския патриарх Даниил. Без да прибягва до директна конфронтация или моралистично осъждане, той насочи вниманието към онова, което липсва в културната и духовна тъкан на съвременна България: вероучението – като форма не само на познание, но и на преобразяване; като възпитание в чувствителност към словото, към нравствената отговорност, към сакралното.

Църквата, която се уповава на Евангелието, не търси възмездие, а изцеление. Покаянието – метаноята – е не просто акт на съжаление, а дълбоко вътрешно преобръщане на ума и сърцето, което може да бъде плод единствено на просвещение, изградено върху истината. В този смисъл вероучението не е „индоктринация“, както често се внушава в либералния дискурс, а съхранение на онова онтологично ядро, без което личността и обществото деградират до инструментализирани носители на безсмислена воля за власт.

Ето защо днешната криза на словото в публичното пространство е едновременно и криза на онова, което св. Григорий Богослов нарича „словото на разума“ – логосът, който води към Бога. Когато политици си позволяват да превръщат образа на Христос – въплътеното Слово – в обект на закачки, това свидетелства за отсъствието на духовна граматика, за неспособност да се различава тайна от тривиалност, истина от удобна ирония. Такива явления не се дължат просто на личен манталитет, а са рожба на една култура, зарастнала с циничните плевели на посттоталитарния атеизъм, където вярата е маргинализирана до фолклорен елемент или инструмент за политическо приспособяване.

Също така не е случайно, че днес риторическият и културният пейзаж се доминират от потомци на номенклатурни елити, за които вярата никога не е била жив опит, а често само външна украса. За тези фигури църковното отличие не е венец на духовно служение, а символичен капитал – орден, който легитимира социална власт, но не носи личен подвиг. И точно тук Църквата трябва да бъде особено внимателна, за да не се превърне в институция, която само и единствено узаконява псевдодуховни елити, а не свидетелства за Евангелието.

В този ред на мисли, самият акт на раздаване на високи църковни отличия на лица, демонстриращи духовна безпомощност или откровена профанация, представлява антиномия спрямо евангелския дух. Тези награди, когато не почиват върху истинско свидетелство за Христос, не са само неуместни – те са скандал за съвестта на Църквата. И тук идва необходимостта от не просто пастирска благост, а пастирска проницателност, която умее да различава не само между грях и покаяние, но и между фалшива ревност и автентично благочестие.

Истинската промяна – както и истинското покаяние – не идва чрез институционален натиск, а чрез дълбока образователна и духовна трансформация, включително и в средите на клира. Това е задача на поколения, не на медийни цикли. Просвещението, което Църквата трябва да възстанови, е не просто интелектуално усилие, а духовен подвиг. То изисква възпитание в онтологична отговорност, в изповедност, в жива връзка с Лицето на Христос – Спасителя, Който е „Пътят, Истината и Животът“.

Както ни напомня св. Силуан Атонски, „без покаяние няма мир за душата, няма благодат, няма истинско познание“. В този кратък, но боговдъхновен израз се съдържа цялата истина за духовното възраждане на човека: там, където отсъства метаноята – дълбоката, същностна промяна на сърцето и ума – няма възможност за автентичен вътрешен мир, нито за съпричастие в благодатния живот на Църквата, нито за достигане до пълнотата на познанието, което не е интелектуално натрупване, а живо участие в истината на Бога. И обратното – там, където просвещението се осъществява в духа на благодатта и истината, дори най-закоравялото, от светски шум оглушало и от грях помрачено сърце, може да се преобрази в духовен храм, обиталище на Светия Дух.

Църквата – като живо и действено Тяло Христово – не може да си позволи мълчание, когато светинята бива поругана. Тя не бива да бъде равнодушен свидетел, особено в случаи на явна словесна профанация, какъвто е и настоящият, когато публично слово, произнесено с държавническа отговорност, пренебрегва основни нравствени и духовни ориентири. Избраното мълчание от страна на предстоятеля на БПЦ в конкретната ситуация не може да бъде разчетено като израз на духовна премереност, ако в същото време то се възприема от обществото като съучастие в нравствения релативизъм. Защото Църквата има не само право, но и свещено задължение да изобличава, когато Христовото име е поругано и когато благоговението към Тайнствата се подменя с груба ирония или банализиране на свещеното.

И все пак, също толкова опасно е Църквата да изпадне в изкушението на законничеството – да отговаря със строгост и принуда там, където е необходима пастирска мъдрост и духовно различаване. Нейното истинско оръжие не е мечът на възмездието, а свидетелството на Кръста – кротко и мълчаливо, но всепроникващо; смирено, но преобразяващо. В духа на Христовата любов, Църквата не осъжда, а зове; не унижава, а въздига; не отвръща със симетрична агресия, а предлага път към вътрешно обновление. Това свидетелство е по-силно от всяко осъждане, защото е вкоренено в самото сърце на Евангелието – в Божията милост, която очаква не съвършени, а разкаянѝ сърца.

А дали подобно свидетелство ще бъде чуто в епоха на повсеместно разсейване, на духовна апатия и институционализирана профанация – това остава открит въпрос. Но едно е ясно: ако Църквата не се заеме с възраждането на духовната просвета, на нейно място ще се настани безразличието, а оттам – и безблагодатността. И тежестта на това безблагодатие ще падне не само върху настоящето, но и върху идните поколения.

София, 18 април 2025 г.
 

Библиография:

• Св. Филарет Московски. Слово за вярата и знанието. Москва, 1857.

• Св. Йоан Златоуст. Толкование на Евангелие от Матфея. Т. 1–2.

• Св. Григорий Богослов. Слова и писма. Православно издателство, 1997.

• Св. Василий Велики. За възпитанието на младите.

• Свето Евангелие според Матей.

• Медийна стенограма от изказването на Патриарх Даниил (17 април 2025 г.).