ОТГОВОРЪТ НА ПАТРИАРХА

Критическият анализ на позицията на патриарх Даниил, изразена в отговор на богохулния и сквернословен изказ на Бойко Борисов, изисква задълбочена и едновременно комплексна оценка. Подходът тук следва да съчетае вярата и разума, разграничавайки същностното от повърхностното, светото от профанното.

Отговорът на патриарх Даниил – между елегантно мълчание и реторичен уклон

В реакцията на Негово Светейшество патриарх Даниил по повод скандалните изказвания на политически лидер, не се откроява директна конфронтация, нито публично осъждане. Вместо това, той избира подход на обмислено пастирско въздържание, изразен чрез контравъпрос:

„Има ли нужда от вероучение и предмет ‘Религия и православие’ в българското училище или няма?“

Тази реплика представлява стратегически реторичен акт – сдържан, но дълбоко насочен. Подобен отговор може да се тълкува в духа на евангелската мъдрост, въплътена в думите на Христос:

„Бъдете мъдри като змиите и незлобливи като гълъбите“ (Мат. 10:16).

Патриархът избягва персонални квалификации, което съответства на традиционния аскетически и пастирски етос на Православната църква. В същото време той не неглижира сериозността на проблема. Вместо да се фокусира върху конкретния говорител, той пренасочва вниманието към по-дълбокото измерение – духовната неграмотност в съвременното общество.

Тази реакция може да се разбере като форма на богословска диалектика: външният повод за съблазън и подигравка с вярата е използван като възможност за призив към духовно пробуждане. Става ясно, че за патриарх Даниил истинският отговор на хулата не е шумната реплика, а дългосрочният ангажимент с възпитание във вярата и нравствеността чрез образованието.

Подобна позиция е типична за онова, което православната традиция нарича пастирска икономѝя – духовна разсъдителност, която преценява кога директната реакция е полезна и кога мълчанието или пренасочването на разговора служи на по-висша цел. В случая – възможността общественото съзнание да бъде пробудено не чрез морализаторство, а чрез екзистенциално поставяне на въпроса за нуждата от духовна просвета.

Така патриархът не просто отговаря – той възпитава. Не осъжда, а подтиква към размисъл. Това е едновременно тактика и педагогика, вписана в традицията на църковната мъдрост и грижа за душите. В този смисъл, отговорът му може да бъде определен като висша форма на пастирска реторика – деликатна, но съдържателна; сдържана, но силно ангажирана.

Контекст и същност на изказването на Бойко Борисов

Изказването на г-н Бойко Борисов в пленарната зала на българския парламент на Велика сряда, деня, в който Църквата си припомня предателството на Юда и началото на Христовите страдания, съдържа елементи на груб език, сквернословие и дори хулителен подтекст спрямо основни истини на християнската вяра. Формулировки като „вързали го на дървото“ и особено „сложи си пръста в която си искаш дупка, ама внимавай да не излезе от другата страна“ не само вулгаризират Евангелския разказ, но представляват акт на символично осквернение на Христовите рани – самата реалност на изкупителното страдание.

Съгласно Христологията на Църквата, второто лице на Света Троица – Иисус Христос – „се въплъти от Дух Свети и Мария Дева и стана човек“, за да изкупи човечеството чрез доброволно страдание и смърт на кръста. Раните Му са реални – физически и духовни – и са знак на Неговата съвършена любов и жертвено самоотдаване (срв. Йоан 20:27). Грубото им пародиране е не просто безвкусица, а богохулство – отричане на тайнството и обезценяване на жертвената реалност, която е в основата на християнската сотериология.

Св. Василий Велики пише, че „езикът е прага на сърцето“. Сквернословие от страна на обществен лидер, особено по отношение на светиня, не е само лична слабост, а и обществено деформиращ акт – внушение, че свещеното може да бъде принизено до пошлост. Това разрушава чувството за святост, което стои в основата на нравственото изграждане на личността. Когато Христос е обект на подигравка, самият център на християнската етика – любовта, смирението и прошката – се оказва под натиск.

Патриарх Даниил не коментира директно скандалното съдържание, а насочва вниманието към системен дефицит – липсата на религиозно образование. Той отговаря с въпрос: „Има ли нужда от вероучение и предмет ‘Религия и православие’ в българското училище?“ Това е риторичен ход, който трансформира скандала в по-дълбока критика на секуларната забрава. Липсата на вероучение създава поколение, което не познава свещеното и не може да различи светотатството от хумора.

Мислители като К. Ясперс, Г. Марсел и Достоевски посочват, че отношението на човека към страданието и смъртта е тест за неговата духовна зрялост. Екзистенциализмът признава границите на езика пред мистерията. Когато г-н Борисов се „шегува“ с раните на Христос, това не е просто езиково недоразумение, а проява на духовна затвореност спрямо тайната на страданието и смисъла. Сарказмът става начин за отричане на собствената крайност и уязвимост.

Достоевски пише в „Братя Карамазови“: „Ако Бог не съществува, всичко е позволено.“ Тази логика се превръща в обществена реалност, когато светото се използва за политически театър. Изказвания като горното не просто скандализират, а изпращат съобщение, че дори най-святото може да бъде опошлено за краткотрайни ефекти. Това е симптом на криза на значението – разпад на сакралния символен ред.

Църквата чете на Велика сряда евангелския разказ за жената, която излива миро върху Христос и е противопоставена на Иуда – този, който Му завижда и Го предава. Събитията от този ден говорят за избора между любов и предателство. В този контекст, думите на г-н Борисов звучат не просто като неуместна шега, а като духовна подмяна на благоговението с цинизъм – културен избор, в който политическата реч е лишена от отговорност пред Бога.

Догматично-богословски анализ на сквернословието

В контекста на православната догматика и каноничното предание, изказванията на Бойко Борисов в Народното събрание навлизат в територията на богохулството – понятие с изключителна духовна и нравствена тежест в православната традиция.

Богохулство, според светоотеческото учение, представлява всяко съзнателно слово или действие, което хули, омаловажава или извращава името, делото и личността на Бога, както и светините на вярата (вж. 2 Тим. 3:1–5). Това включва не само открито отрицание, но и подигравателна употреба на свещени образи и истини.

В разглеждания случай не става дума за неволно невежество или неуместна шега, а за съзнателна ирония спрямо самото Спасително дело на Иисус Христос, изказана публично, от трибуната на парламента – светилище на народното достойнство – и то в сакрален ден от Страстната седмица. Това утежнява не само естетическите и морални измерения на случилото се, но и въвежда въпроса в богословската сфера.

Такъв акт, поставен в литургично време и публичен контекст, придобива характера на „скандалон“ – съблазън, която засяга не само индивидуалната нравственост, а и църковното тяло като общност на вярата. В патристичната традиция подобни прояви не само пораждат съблазън, но изискват ясно разграничаване, църковен укор и – при съзнателно сторване – покайно оттегляне от обществената сцена.

Затова подобни действия не могат да бъдат третирани само като риторическо прегрешение или недопустим стил на изразяване. Те разкриват липса на духовно съзнание и неуважение към основни християнски истини, което налага както лична отговорност, така и обществено разграничаване в защита на вярата и светините ѝ.

Философска оценка: от пародия към празнота

От философска гледна точка, иронията, насочена към Божественото – особено когато е изразена в контекст на сакрална концентрация и обществена отговорност – свидетелства не просто за културна деградация, а за дълбока екзистенциална празнота. Тя маркира разпадане на онтологичния център на човешката личност, загуба на измерението на трансцендентното, което осмисля човешкото битие.

В духа на Фьодор Достоевски и Фридрих Ницше – два полюса на модерната философска чувствителност към проблема за Бога – може да се формулира следното: ако Бог се редуцира до обект на хумор, човекът сам става карикатура, лишена от дълбочина и същност. Иронията над Христос не е просто стилово прегрешение, а отражение на културен цинизъм, в който сакралното се обезсмисля, а светинята се подменя с гротеска.

В този контекст сквернословието се явява не само морално укоримо деяние, но и симптом на антропологическа ерозия: ликът Божий в човека – неговата духовна идентичност и призвание – бива изкривен, сведено до функция, до комично изображение, до архетипен клонинг, отразяващ повърхност, но не и дълбочина (вж. по-рано разработената концепция за „архетипа на клонинга“).

Вместо акт на свобода, иронията над вярата се превръща във форма на екзистенциален нихилизъм, в който нищо не е достатъчно свято, за да не бъде осмяно – и нищо не е достатъчно смислено, за да бъде защитено. Така човекът губи не само Бог, но и себе си.

Какво можеше — и трябваше — да бъде казано?

Като предстоятел на Българската православна църква, патриарх Даниил имаше пастирското и нравственото право да артикулира по-ясно и категорично следните принципни позиции:

Оскверняването на Христовото име в публичното пространство не е израз на „свобода на словото“, а симптом на морална девалвация и духовна слепота. Там, където светинята се принизява до предмет на груб хумор, словото престава да бъде средство за истина и се превръща в оръдие на духовен цинизъм.

Покаянието не е административен акт или формален жест, а вътрешен обрат – връщане към изначалното достойнство на човека като образ и подобие Божие. Само чрез съзнателно осъзнаване и покаяние може да се възстанови нарушеното духовно равновесие.

Всяка подигравка с християнската вяра е подигравка със самия български народ, защото Христос не е абстрактна догма, а живият център на неговата историческа и духовна идентичност. Отхвърлянето на Христовото име е отхвърляне на онова, което е градило съвестта, културата и надеждата на България през вековете.

Съхраняването на сакралното слово в публичния живот не е атавистичен ритуал, а екзистенциална необходимост. Времето изисква не мълчание, а смирена твърдост, не моралистично назидание, а духовна яснота, която да разграничава свободата от безотговорността и хумора от богохулството.

Пътят напред: не мъст, а възпитание

(Църквата като глас на лечение, памет и просветление)

Православната църква не е съдебна институция, а духовна майка и лечителка, чиято мисия не е да осъжда, а да изцелява човешките души. Но тя също така не може да остане безмълвна, когато Христовото име бива поругано в публичното и институционално пространство. Мълчанието в такива случаи се превръща не в проява на смирение, а в отказ от свидетелство, в прекъсване на апостолската мисия.

Следователно, отговорът на Църквата следва да бъде триизмерен – не репресивен, а възпитателен, съчетаващ пастирска чувствителност, образователна яснота и обществена отговорност:

Пастирски отговор – призив към покаяние

Църковната позиция трябва да призове към покаяние, не като формален акт или медийно извинение, а като вътрешен обрат на сърцето. Покаянието е не просто реакция, а път – път към възстановяване на духовната зрялост и отговорността пред Бога и обществото. Особено за онези, които носят власт, словото им има двойна тежест – и съответно двойна отговорност (вж. Лк. 12:48).

Образователен отговор – въвеждане на системно религиозно обучение

Случаи на богохулна реч в публичното пространство са симптом не само на индивидуален духовен проблем, но и на системна образователна липса. Липсата на елементарна религиозна култура у публични фигури разкрива необходимостта от въвеждане на пълноценно, задълбочено и ценностно насочено религиозно обучение в българските училища – не като инструмент на конфесионален контрол, а като форма на духовна и културна грамотност.

В контекста на плуралистично общество, именно православното учение може да предложи антропология на смисъла, в която човекът не е функция, а образ Божий. Без тази антропология се възпроизвеждат културни модели, в които свободата се тълкува като безотговорност, а иронията – като върховна форма на интелект.

Обществен отговор – възстановяване на сакралността на словото

Словото има сакрално измерение, особено когато е произнесено в институционална рамка и от лица с власт. В традицията на св. Григорий Богослов и св. Йоан Златоуст, словото е икона на Логоса – то има способността да изцелява или да наранява, да изгражда или да разрушава.

Следователно, Църквата е призвана да напомни, че езикът на властта не може да бъде вулгарен, нито безотговорен. Той трябва да бъде прозрачен пред Истината, а не неин пародиен двойник. Оттук следва и апелът към възстановяване на духовната отговорност на речта, особено сред онези, които представляват народа в институционалния живот.

Църквата: пророческият глас не наказва – той буди

Църквата не действа чрез репресии, нито чрез мъст. Нейната сила е в словото, което буди съвестта, отваря очите и призовава към вътрешна промяна. Пътят напред не минава през скандализиране, а през възпитание – възпитание в святостта на словото, в достойнството на човека, и в живата връзка между вяра и култура.

Както е казано в Писанието:

„Сърцето на мъдрия прави устата му мъдра, и на устните му придава знание“ (Притчи 16:23).

А Църквата – ако е вярна на своя Господ – не може да не бъде глас на тази мъдрост, дори когато тя звучи като укор.

Между пророческото слово и пастирската мъдрост

Патриарх Даниил избира пътя на иносказателната мъдрост, но в тази ситуация може би беше нужно и по-пророческо слово – не срещу личността, а срещу духа на кощунство, който превръща най-святото в хумористичен спектакъл.

Истинската прошка започва със съзнание за вина. А съзнанието за вина – със среща с Истината.

„Словото ви да бъде всякога с благодат, със сол подправено, за да знаете, как трябва да отговаряте всекиму.“ (Кол. 4:6)

В крайна сметка, изказването на г-н Борисов не може да бъде оправдано нито с хумористичен контекст, нито с невежество. То е симптоматично за духовната деградация на публичната реч и демонстрира спешната необходимост от възстановяване на сакралния код в българското образование и култура. Патриарх Даниил, чрез своя спокоен, но насочен отговор, подчертава нуждата от връщане към изворите на духовната грамотност – не само заради личното спасение, но и заради здравето на обществото.

Вероучението не е лукс, а антропологическа необходимост. Без него нацията ще се превърне в културно-политическа симулакрумна конструкция – „весел гроб“ без душа.

Лалю Метев, 18 април 2025 г.

В Европейския институт за религиозен мониторинг излизат сериозни слова относно съвременното Отсъствие на Бог в свещените празници, и бихте се напоили от това ангажирано отношение:

https://youtu/7PC0Smut1Cw?si=7qtJj_T2OT0KA5-L

Впрочем Ви стискам ръка за сериозността и думите, които от Вашия блог обиколиха България, защото политици и духовници (засега) си мълчат, изчислявайки какво ще загубят ако застанат зад Истината - че на Велика сряда слушахме едно надменно богохулство.