ВЪВЕЖДАНЕТО НА ПРЕДМЕТА „РЕЛИГИЯ  И ДОБРОДЕТЕЛИ“ В ДЪРЖАВНОТО УЧИЛИЩЕ

Темата за въвеждането на предмета „Религия“ в държавното училище отново провокира напрежение между различни културни и идеологически общности в България. В този контекст мненията на писателя Захари Карабашлиев, Явор Божанков и Кремена Кунева, както и изказването на реактивно натрапливият политически активист Кристиян Шкварек предлагат коренно различни подхода към въпроса, които си струва да бъдат разгледани не само в противопоставяне, но и в дълбочина – с внимание към основанията, страховете и идеологическите конструкции зад тях.

Позицията на Шкварек – реторика на противопоставянето

Кристиян Шкварек: „Бях поканен на провелата се вчера дискусия за предмета Религия от МОН, но въпреки това не възнамерявах да се изказвам, а да слушам. Смятах, че това е въпрос, който следва да се обсъжда предимно от родители и учители, поради което и не поисках думата през целия първи панел. През това време, обаче, се наслушах на изказване след изказване от всякакви хора, които повтарят една и съща несъстоятелна опорка – „Как ще обясним на децата противоречията между наука и религия? Няма ли да пострадат точните предмети?“

Опорка, основана на един тежко вкоренен и напълно развенчан от историците мит за противоречие между науката и християнството. Мит, който може да бъде рецитиран единствено от хора, чиито познания по история се основават на филми от Холивуд и Нетфликс, и които не са чели и ред за раждането на научния метод в ранномодерна Европа, за основите му в Summa Theologiae на Тома Аквински или De Augmentis Scientiarum на Френсис Бейкън. Аз имах огромната привилегия да уча всичко това в часовете по Религия в полското училище към посолството в София. От първи клас, изцяло конфесионално, при това от свещеници. И не само, че не ме обърна срещу науката и точните предмети, а ме накара да ги заобичам и приема като нещо, което също е част от историческото ми наследство като християнин и европеец.

И тъкмо като европеец желая България да се нареди до повечето европейски държави, в които предмет Религия се преподава. За разлика от страните в „Евразия“, в „БРИКС“, в Китай или Северна Корея, във всичко онова, от което уж тъкмо „проевропейските“ либерали искат да се отдалечаваме. А всъщност се оказва, че дълбоко в сърцето си „проевропейските“ либерали у нас презират основата на съвременната европейска цивилизация, смятат 95% от историята ѝ, има-няма 1400 от общо 1500 години, за грешка, за зло, за мрак. С което се нареждат и до комунистите, които иначе уж много мразят, и до всички други врагове на този континент, рецитиращи същите опорки срещу него. От другата страна сме хората, които не мразим Европа и нейната история, вяра и култура. В пълнота, а не само тази от последните няколко десетилетия. И изглежда ние ще трябва да ви „европеизираме“, по най-основния за тази цивилизация въпрос, дами и господа градски либерали, а не вие нас.“

Изказването на Кристиян Шкварек е пример за идеологически мотивирана интерпретация на съвременния дебат около религиозното образование. Аргументът му съдържа няколко ключови линии:

1. Развенчаване на „мита“ за конфликта между наука и религия – Шкварек твърди, че този конфликт е исторически неверен и е продукт на повърхностни популярни културни наративи. В подкрепа на това привежда примери от християнската философия и от историята на европейската наука.

2. Личен опит в католическото образование – той представя себе си като плод на система, в която конфесионалното обучение не само не е било в противоречие с научното знание, а дори е укрепвало уважението към него.

3. Идеологическо противопоставяне – според него онези, които се противопоставят на религиозното образование, всъщност мразят Европа, нейната история и културна традиция. Това противопоставяне достига до кулминацията си в лозунгоподобното „ние ще ви европеизираме“.

Анализ на аргументите

1. Историческата връзка между наука и религия – сложна, не еднозначна

Кристиян Шкварек има основание, когато подчертава ролята на християнството – особено в неговата западна, латинска традиция – за възникването и институционализирането на научното знание в Европа. Университетите от XII и XIII век, като тези в Болоня, Париж и Оксфорд, са създадени под егидата на Църквата и дълго време съчетават богословие, философия и природознание в една цялостна картина на света. Мислители като Тома Аквински (1225–1274) не само не противопоставят вярата и разума, но изграждат стройна система, в която разумът е способен да води към Бога. За Аквински философията (особено в аристотелова традиция) е „служителка“ на богословието – но не слугиня, а сътрудник.

По-късно, през XVII век, философи и учени като Френсис Бейкън (1561–1626) и Рене Декарт (1596–1650) прокарват идеята за систематично, емпирично и рационално изследване на природата, без изобщо да се отказват от християнската си вяра. Исак Нютон (1643–1727), може би най-емблематичният представител на научната революция, е дълбоко религиозен човек, който прекарва значителна част от живота си в изследване на Библията и теологични въпроси. Според него природата е книга, написана от Бога – и задачата на учения е да я „чете“ чрез наблюдение и математика.

От друга страна, да се твърди, че конфликтът между наука и религия е само „мит“, би било исторически некоректно. Историята познава и болезнени сблъсъци. Най-известният е случаят с Галилео Галилей (1564–1642), който, заради подкрепата си за хелиоцентричната теория на Коперник, е изправен пред Инквизицията и поставен под домашен арест. Макар и по-сложен от обикновената „учен срещу Църквата“ схема, този казус остава символ на напреженията между новото научно знание и установените религиозни авторитети.

Съвременността също познава нови форми на конфронтация – особено в културния контекст на Съединените щати. Там дебатите между еволюционисти и креационисти, както и опитите на някои щати да въведат "интелигентен дизайн" като алтернатива на дарвинизма в училищата, показват, че разломът между определени религиозни възгледи и съвременната наука продължава да съществува. Решението по делото Kitzmiller v. Dover Area School District (2005) например постанови, че интелигентният дизайн не е научна теория, а религиозно учение, и не може да се преподава в обществените училища в рамките на часовете по наука.

Отвъд конфликтите, обаче, има и множество съвременни учени и философи, които търсят точки на пресичане между вярата и разума. Физици като Джон Полкинхорн и Франк Типлър, или биохимикът Кенет Милър, са примери за това, че вярата в Бога и научната работа могат да съществуват не само паралелно, но и в плодотворен диалог. Философи като Чарлз Тейлър и Алвин Плантинга също се застъпват за съвместимост между религиозен мироглед и рационално мислене.

Следователно, връзката между наука и религия не може да бъде сведена нито до холивудски разказ за „мракобесна църква и героични учени“, нито до апологетично представяне на пълна хармония между двете. Истината е далеч по-нюансирана – тя е историческа траектория, белязана както от конфликти, така и от взаимно вдъхновение. И ако трябва да бъде резюмирана в едно изречение, то може би би звучало така: между вярата и разума винаги е имало напрежение – но и потенциал за диалог.

2. Личният опит – значим, но не универсализируем

Личният разказ на Кристиян Шкварек за положителния му опит с конфесионално образование в полското посолство е напълно валиден – и без съмнение искрен. Подобен опит може да бъде вдъхновяващ пример за индивидуалната стойност на религиозното възпитание. Но от този субективен разказ не следва автоматично заключение за приложимостта на подобен модел в цялата българска образователна система.

България има специфичен исторически и културен контекст, който съществено се различава от този на Полша. Страната ни е с православно мнозинство, но и с многоконфесионална структура – включваща мюсюлмани, католици, протестанти, арменци, евреи, както и нарастващ брой хора без религиозна принадлежност. Освен това българската история е белязана както от периоди на държавно поддържана църковност, така и от десетилетия на институционализиран атеизъм и контрол върху религията от страна на тоталитарната държава. Това създава сложна историческа памет, с която трябва да се борави внимателно.

Да се изведе общовалиден образователен принцип от един личен, макар и позитивен, пример е логическа грешка, известна като „анекдотично доказателство“. Подобен аргумент игнорира структурните, културните и социалните различия, които правят всяко общество уникално. Образователната политика не може да се изгражда върху индивидуални спомени или емоционални разкази, а върху широк консенсус, междукултурна чувствителност и задълбочен анализ на обществените нужди.

Следователно, макар личният опит да е ценен и често двигател на идеи, той не бива да се превръща в универсален шаблон. Политиките в сферата на образованието изискват не индивидуални възприятия, а структурна мисъл и отговорност към цялото общество.

3. Риториката на омразата – подмяна на дебата

Шкварек поставя в контекста на „истинските европейци“, които ценят християнското наследство, срещу „градските либерали“, които, според него, мразят Европа. Това обаче не представлява аргумент, а по-скоро риторическа манипулация, основана на създаването на фалшива дихотомия. В този контекст несъгласните с определена позиция се заклеймяват като предатели, комунисти или дори врагове на Европа. Тази стратегия не само че не допринася за истинския диалог, но също така манипулира общественото мнение чрез морална анатемизация, която заменя конструктивния дебат с обвинения и разделение. Така се стига до подмяна на същността на разговора – от размисъл и аргументация към емоционално натоварени яростни нападки, които изключват възможността за истински обмен на идеи.

Позицията на Захари Карабашлиев – вярата без посредници

Публично изразената позиция на писателя Захари Карабашлиев дава един тих, но много важен контрапункт:

„Аз съм вярващ. Точно затова не вярвам на всички тези политици, църковни служители и поръчкови лица, които кой знае защо изведнъж в един глас скочиха да предлагат изучаването на религия в държавните училища. Защото виждам плодовете на това, което са правили досега.“

Това е гласът на личната вяра, ненасилствена и свободна, която се противопоставя на институционализираната религиозност, особено когато тя се използва за политическо влияние. Карабашлиев поставя съществени въпроси: Какви са плодовете на тези, които настояват за религия в училище? Доказват ли чрез своя личен живот, действия и морал, че наистина са носители на автентично християнско послание?

С този подход писателят не отрича религията като такава, а подлага под съмнение нейната политическа употреба. По този начин той се доближава до християнския екзистенциализъм на Киркегор, който твърди, че вярата е въпрос на лична съвест и вътрешен избор, а не на обществено налагане или колективни норми. Карабашлиев открито поставя акцент върху разликата между истинската духовност и политическото манипулиране с религията, като така отстоява правото на всеки да избира вярата си извън институционален натиск.

Явор Божанков – заплаха от политическа употреба на религията

Позицията на Явор Божанков поставя важни въпроси, свързани с идеята за въвеждане на задължителен предмет „Религия“ в училище, като поставя акцент върху няколко ключови аспекта, които заслужават задълбочен анализ в контекста на нашето изложение по темата.

Проблемът с неяснотата и натовареността на учениците: Божанков изразява тревога относно увеличаването на натоварването на учениците, като подчертава, че сегашната образователна система не се справя с основни проблеми като функционалната неграмотност и липсата на гражданско образование. Въпросът, който поставя, е дали въвеждането на нов предмет, без ясна структура и цел, ще реши тези проблеми или ще ги задълбочи. Това поставя сериозна критика към концепцията за задължително религиозно образование, което може да се превърне в още едно натоварване за учениците, без да се адресират основните нужди на образователната система.

Неспособността на институциите да се грижат за духовното образование: Божанков изразява недоверие към институции като БПЦ и политическите лидери, които настояват за въвеждане на религиозно образование. Това недоверие се корени в историческата връзка между църквата и комунистическите структури, което е основен аргумент против политическата намеса в духовната сфера. В контекста на нашето изложение, този аргумент напомня на подмяната на религията с политическа риторика, която виждаме в позицията на Шкварек. Божанков сигнализира, че държавната религиозност, подкрепена от политическите власти, може да се използва за манипулация на общественото мнение и да създаде условия за институционализирана, а не лична вяра.

Противопоставяне на научните факти и религиозни догми: Божанков категорично отхвърля идеята религиозните догми да се преподават наравно с научните теории. Това е ключов момент в дебата, защото подчертава необходимостта да се запази светският характер на образованието. В контекста на Карабашлиев, който поставя под съмнение политическата употреба на религията, Божанков добавя още една важна перспектива – религиозните догми не могат да бъдат представяни като равностойни на научни факти в образованието, тъй като това би довело до отстъпление от принципите на светската държава.

Рискът от неподготвеност на образователната система: Критиката на Божанков относно неготовността на образователната система и подготовката на кадри за преподаването на религия в училищата също е съществена. Той поставя въпроса дали наистина има компетентност и капацитет в университетите и Министерството на образованието да осигурят качествено обучение по религия, което не да се превърне в просто инструмент за политическа манипулация.

Социологически изследвания и обществено мнение: Интересът към религиозното образование е по-голям сред възрастните и в малките населени места, докато младите хора в големите градове имат различна нагласа. Това отразява дълбоките социални и културни различия, които съществуват в България, и показва, че дебатът за религията в училището не е еднозначен, а е свързан със социалния контекст.

Въпроси относно идеята за задължителен предмет „Религия и добродетели“ в училище

Кремена Кунева, в контекста на дискусията по предложението за задължително въвеждане на предмет „Религия и добродетели“ в училищата, поставя редица важни въпроси, които не само обогатяват дебата, но и поставят на изпитание принципите на светската държава, както и правото на лична свобода и убеждения.

Конституционализмът и разделението на църквата и държавата: Кунева напомня за чл. 13 от Конституцията на България, който гарантира отделянето на религиозните институции от държавата. Поставяйки този въпрос, тя акцентира върху необходимостта държавата да не се намесва в религиозното възпитание на децата, а образованието да остане в рамките на светския характер, съобразен с принципите на конституционната уредба.

Призма на религията върху добродетелите: Кунева поставя сериозния въпрос защо добродетелите трябва да се преподават именно през религиозната призма, при положение че други учебни дисциплини като философия, литература и гражданско образование също могат да формират етични ценности. Това подчертава важността да се разграничат моралните и етични уроци от религиозната догматика, която може да стесни плуралистичния и многоконфесионален характер на съвременното общество.

Възможната стигматизация на деца от различни вероизповедания или атеисти: Въпросът за социалната интеграция на деца от различни религиозни и философски фонове е изключително важен. Кунева правилно поставя въпроса как ще се осигури защита срещу евентуална маргинализация на децата, които не споделят християнските възприятия или принадлежат към различни философски учения. Това е важен елемент в поддържането на социалната сплотеност и недопускането на разделение на обществото.

Липсата на реална нужда от нов религиозен предмет: Кунева поставя и въпроса за съществуването на предмета „Религия“ като избираем и относителния му интерес сред учениците. Това създава съмнение относно ефективността на новия предмет, като тя подчертава, че може би няма достатъчна обществена необходимост от такъв подход, като в същото време съществуват други форми на образование за морални ценности.

Свободната воля на родителите и учениците: Въпросът за правото на родителите да избират дали децата им да участват в такъв предмет е критичен за гарантиране на правото на лична свобода на мисъл, съвест и религия. Кунева акцентира на необходимостта от ясни правила относно това, как ще се зачита това право в контекста на новите образователни инициативи.

Плурализмът и доминиращото православие: Един от основните въпроси на Кунева е дали програмата ще бъде плуралистична и ще отразява разнообразието на българското общество, или ще бъде изградена в рамките на доминиращото православно християнство. Тази загриженост подчертава важността от създаване на образователна система, която е отворена към различията и уважава всички религиозни и философски убеждения.

Конфликтът между научното знание и религиозни интерпретации: Кунева изразява притеснение дали религиозният предмет ще се сблъска с научните теории, преподавани в училище, и дали това няма да доведе до сблъсък между научния подход и религиозните догми. Този въпрос акцентира на необходимостта за ясно разграничение между научни факти и религиозни учения, за да се избегне подмяна на академичните принципи.

Гражданското образование като алтернатива: Кунева предлага разширяване на предмета „Гражданско образование“ като по-подходяща алтернатива за преподаване на етика и морал, подчертавайки, че вместо да се въвеждат религиозни мотиви, трябва да се инвестира в развитието на светско образование, което да укрепи демократичните ценности и правата на човека.

Педагогическа подготовка и контрол: Въпросът за преподавателската подготовка и надзора над съдържанието на предмета е от съществено значение. Кунева поставя под въпрос дали ще се осигури преподаването на този предмет от квалифицирани педагози, а не от религиозни дейци, за да се предотврати идеологическа индоктринация на децата.

Обществено недоверие към институциите: Накрая, Кунева поставя въпроса за опасността, която създават подобни инициативи в условия на нарастващо недоверие към институциите. Тя предупреждава, че държавата може да създаде опасен прецедент, като се намесва в личната сфера на убежденията на гражданите, вместо да укрепва универсалните ценности.

Критична оценка

Шкварек предлага идеологическо разбиране на религията, представяйки я не просто като въпрос на вяра, а като политически инструмент за културна хомогенизация. Според него религията не е само духовна практика, а символ на цивилизационна принадлежност, което я превръща в оръжие за формиране на идентичност. Това води до няколко ключови последствия:

• Невъзможност да се признаят легитимни опасения относно задължителността на религията в образователната система, нейния конфесионален характер и потенциалната манипулация чрез образованието.

• Агресивна реторика, която отхвърля и демонизира всички, които се противопоставят на този подход.

• Подмяна на духовната същност на религията с политическа риторика, като се поставя акцент върху идентичността и властта, а не върху личната вяра.

От своя страна, Захари Карабашлиев напомня, че вярата, лишена от морални основи и личен пример, е празна и безсъщностна. Неговото недоверие към религиозната реторика, използвана от политици и институции, е израз на здравословен скептицизъм в духа на гражданското общество. Този скептицизъм припомня основните принципи на протестантската традиция, в която личната отговорност пред Бога е основата на истинската вяра, далеч от всякакви политически манипулации и обществени норми.

Явор Божанков същевременно поставя няколко важни и задълбочени критики към предложението за задължително религиозно образование, които подчертават рисковете от институционализиране на вярата и от политическа манипулация чрез образованието. Тези аргументи се свързват с нашето изложение, което разглежда как религията може да бъде инструмент за културна хомогенизация и как политическите и социални интереси могат да подменят истинската духовност.

Въпросите на Кремена Кунева са ясни и добре аргументирани, като поставят под съмнение необходимостта от въвеждане на задължителен религиозен предмет в училищата. Тя подчертава важността на съблюдаването на Конституцията, защита на правото на лична свобода и равенство пред закона, както и необходимостта от ясно разграничение между религия и образование. Специално внимание заслужават опасенията за потенциалната маргинализация на учениците, както и въпросите за качеството на преподаването и възможните конфликти с научните принципи.

Религията – личен път или държавна доктрина?

Религиозното образование може да има своето място в училището, но само ако то е доброволно избираемо, неконфесионално и съсредоточено върху културната грамотност, а не върху формирането на религиозна принадлежност. Религията като предмет трябва да представя не само християнството, но и исляма, будизма, юдаизма, атеизма – в контекста на знанието и разширяването на обхвата на културното разбиране, а не в контекста на покорството.

Европеизацията не означава просто да имитираме модели като Полша или Ватикана, а да защитим правото на съвест, свободата на вяра и плуралистичната демокрация – именно тези ценности, които направиха Европа дом на различни народи и истини.

В този контекст гласът на Захари Карабашлиев звучи по-европейски от реториката на Шкварек, която под булото на псевдоконсерватизма се стреми да обвърже религията с политическа идентичност. Карабашлиев е свободен в своето мнение, защото съзнава, че истинската вяра не трябва да бъде диктувана от външни институции или политики, а да бъде личен избор, основан на съвест и индивидуална отговорност. Божанков, подобно на Карабашлиев, настоява за личната вяра и скептицизъм към политическата употреба на религията в образователната система.

Кунева също поставя важни въпроси, които не само че създават ясна рамка за дебат, но и изискват задълбочен отговор, за да се осигури, че всяка образователна реформа ще отговори на нуждите на съвременното общество.

Личен коментар и оценка:

С присъщия ни сарказъм и скептицизъм напомняме за паралелната реалност, в която редом с културния и академичен дебат действа сянка от самоназначили се „експерти“ – тясно обвързани с религиозни институции и често водени от неособено благородни подбуди. Иронията ни не е просто стилистичен жест, а сигнал за тревога: рискът не е в самото религиозно образование, а в неговото подмолно овладяване от идеологически и институционални интереси, обслужвани от църковни администратори и послушни писачи на учебници – често в услуга на по-широка, зловеща геополитическа рамка, наричана неслучайно „Империята на злото“.

Изразените тук позиции – включително и нашата – са принос към нужния обществен разговор. Те призовават към религиозно образование, което стъпва върху разум, демократични ценности и етична отчетност. Образование не за внушаване на догми, а за културна ориентация, свобода на съвестта и изграждане на зрели, мислещи граждани.

В този контекст особено важен остава балансът между родителското право, потребностите на децата и светския характер на държавното образование – на фона на дълбоко ерозирало доверие към институциите.

Днес са нужни не кухи лозунги, а реална компетентност. Не реторика, а прозрачност. Не догма, а гражданска отговорност.

Лалю Метев, 25 април 2025 г.