Душата пее с четка: в защита на Константин Щъркелов

Прачичо Константин Щъркелов (1889–1961) обрисува себе си със смирена лаконичност, която само един истински гений може да си позволи:
„Никой не може да разбере радостта и ентусиазма, с който рисувам — дори сам не мога да се разбера! Рисувам като омагьосан и четката пее.”

Пее — както пее душата, когато се докосне до нещо, що надхвърля пределите на сетивното и се влива в мистичното. Това не е просто живопис, това е евхаристия на духа. Зрителят не гледа природата, той я съпреживява. Не се взира в багрите, а попада в пространство между световете, където вятърът носи шепота на Бога, а тишината говори повече от думите.

И точно тук, в това светилище на съзерцателната живопис, някой се осмелява да произнесе присъда: „фашист”. Да го лепне като етикет на един от най-светлите образи в историята на българското изкуство — човек, който бе лишен от правото си да твори, да излага, да говори — не от фашизма, а от комунистическия режим. Режим, който не прощаваше свободния дух.

Ако Константин Щъркелов е „фашист”, то нека и мен ме броят за такъв. Защото тогава думата е загубила своето значение и се е превърнала в бухалка, в клеймо, в инструмент за обезчовечаване.

Да си припомним думите на Борис Стругацки в едно забравено, но пророческо есе, публикувано през 1995 г. в Санкт Петербург:

„Мнозина си мислят, че знаят всичко за фашизма. Нали отдавна е известно, че фашизмът е черни есесовски униформи; речи, които звучат като лай на куче; опъната в римско приветствие ръка; свастика; черно-червени знамена; маршируващи колони; хора-скелети зад ограда от бодлива тел... А всъщност фашизмът е нещо просто. Нещо повече – той дори е нещо съвсем просто! Фашизмът е диктатура на националистите. Диктатура плюс национализъм. Това е всичко. А всичко останало – тайната полиция, лагерите, кладите от горящи книги, войната – израства от това отровно зърно, както смъртта от раковите клетки.”

Но в творчеството на Щъркелов няма отрова. Има светлина. Няма омраза. Има благоговение. Няма пропаганда. Има молитва.

Ако четката му е била оръжие, то тя е била оръжие на милостта. Ако е воювал — то е било с пошлостта, със забравата, със злото, което заглушава вътрешния глас на човека.

Константин Щъркелов бе не просто художник. Той бе пророк на светлината. Човек, който е видял невидимото и го е предал с багри така, че векове наред ще го четем не с очи, а със сърце.

Да го наречеш „фашист” е не само кощунство — това е грях срещу Истината. И ако някой ден трябва да отговаряме за думите и делата си пред Вечността, нека не забравяме, че едно от имената на Истината е също и Красота. А нейните свидетели заслужават не порицание, а благодарност.

Лалю Метев, 29 април 2025 г.

Лалю Василев Метев (р. 20 октомври 1968 г., София) е български юрист по образование, публицист по перо и генеалог по призвание. Автор е на редица изследвания, посветени на историческата памет, културната идентичност и духовното наследство на България. Потомък по кръв на рода на художника Константин Щъркелов, той съчетава правната прецизност с дълбок усет към словото — слово, което носи не само аргумент, но и молитва, не само логика, но и съвест. Погледът му към света е поглед на човек, за когото в сърцевината на правото стои не буквата, а моралният импулс, а в сърцевината на изкуството — не техниката, а духът. Живее и твори на границата между историята и съвремието, между чувството за дълг и правото на глас — с вяра, че Истината и Красотата имат общ произход.