Г-н Асен Генов наскоро сподели коментар, посветен на отговор на Доналд Тръмп за Крим, в който се опитва да защити значението на контекста, фактите и въпросите, които (български) медии задават. Целта, разбира се, е благородна – да се подтикне към критично мислене. Но има граници, отвъд които реториката става самодоволен резонанс на непълноценни преценки, отдалечени от сложността и трагизма на реалността.

Фактите без разпятие са куха фактология

Цитирането на Тръмп без дори бегъл опит за морална, историческа или екзистенциална преценка на казаното от него, е не само журналистическа небрежност – това е и симптом на по-дълбока криза: способността да различаваме цинизма от реализъм, а повърхностната хронология от духовната отговорност на всяко човешко слово. Когато президент на велика сила с лека ръка отписва анексия на чужда територия, журналистът не може да бъде просто предавател на „контекст“. Той трябва да бъде и съвест. Иначе журналистиката се превръща в рецитал на политически баналности.

Контекстът не е оправдание – той е кръст

Не можем да се крием зад формули като „важно е какви въпроси се задават“. Важното е от какъв морален хоризонт ги задаваме. Защото не всеки въпрос е прозрение. Понякога въпросите издават нравствена умора, друг път – опасна амнезия. Днес, когато Украйна изживява Голгота в името на своето битие, въпросът дали Зеленски ще „се откаже“ от Крим, без да се постави в контекста на международното право, човешкото страдание и историческата справедливост, е като да питаме Христос на кръста: „А няма ли да слезеш просто, за да спестиш болката?“

Информираното мнение не е подвластно на ехо-камерата

Г-н Генов, понякога не е нужно да имаме мнение по всяка тема. Особено когато то не носи светлина, а сянка. Не всичко, което звучи „рационално“ в публичното пространство, е и разумно в дълбокия философски смисъл. Не всичко, което е „факт“, е истина. Истината е свещена. А свещеното не търпи лесни изказвания. Самочувствието е лош водач, когато диалогът се изражда в монолог, захранван от самодоволство. Истинският мислител не отстоява всяко мнение – той избира кога да говори, но още по-внимателно избира кога да замълчи.

Съвестта на нацията не се формира само чрез цитати, а чрез съпричастие

Затова вие, г-н Генов, макар и с добро намерение, изпадате в онази илюзия, че всичко може да се предаде чрез „факт“ и „контекст“, без метафизичен и морален ориентир. Но когато става дума за война, за страдание, за заграбени съдби и земи, се изисква не просто точност, а състрадание. Не просто журналистика, а пророческо слово. Не просто въпрос, а отговорност.
 

Когато заглавията на медиите загатват: „Среща в Рим. Зеленски и Тръмп разговарят за мир сред гробове на папи“, неволно се поражда усещането, че сме свидетели не просто на дипломатическа визита, а на символично погребение — не на мира, а на съвестта. Покойните папи, чиито саркофази са застинали свидетели на векове духовна борба срещу тиранията, днес мълчаливо напомнят, че истинският мир не се гради върху каптулацията на правдата, нито върху геополитическа амнезия.

Сцената, разиграла се в катедралата „Свети Петър“ – сърцето на католическия свят, бе не просто поклонение пред тялото на покойния папа Франциск, а метафизическа среща на духове, символи и съдби. Там – в сянката на възвишената куполна арка на Микеланджело, под взора на светци и мъченици – се срещнаха Доналд Тръмп и Володимир Зеленски. Един американски държавник в сянка и един украински президент в огъня на войната. И двамата – в позата на мълчаливи поклонници, отдали чест не само на човек, но и на институция, чийто авторитет черпи сила не от земната власт, а от небесната.

Това бе перихоретичен момент – онтологично взаимопроникване между политическото и сакралното. Не просто среща, а съд на съвестта. Паметник на онова, което християнството пази още от Гетсимания: че в моменти на историческо изпитание, делото на човека трябва да се отнася до вечността, а не само до удобството на настоящето.

Макрон – френският президент – направи опит да се приближи до сцената. Но Тръмп го отклони с категоричните думи: „Това е важно. Не трябва да си тук.“ Една на пръв поглед проста фраза, но наситена с ясно послание: че когато се решава съдбата на народи, сцената не е за любопитни наблюдатели, нито за дипломация от суета. Това бе жест на дълбоко осъзнаване на историческата тежест на момента – миг, в който политическото коленичи пред трансцендентното.

А какво се случва в България? В тишината между мълчанието на институциите и суетнята на задкулисието, се долавя тягостен шепот – не на молитва, а на страх. Опити за среща с представители на американската политическа династия се прикриват като „протоколни визити“, но целта е прозрачна: легитимация чрез заобикаляне на справедливостта. Някои източници дори твърдят, че се е търсил личен контакт с Тръмп-младши – не като държавнически жест, а като молба за милост от санкционирани фигури.

Но когато властта се използва за лична защита, а не за обществена отговорност, Бог се оттегля. А с Него – и истинските съюзници, и Историята. Защото в този свят, както казва Св. Августин, има два града: Градът Божи и градът на човека. Единият се гради чрез любов към Бога чак до себезабрава. Другият – чрез любов към себе си чак до забрава на Бога.

„Свети Петър“ не е просто катедрала. Тя е образ на вътрешния храм – съвестта. Там се разпознават лъжата и истина, суетата и вярата. И в този контекст поклонението не беше протокол. Беше изповед. Не на думи, а чрез тишина, която говори по-силно от всяка реч.

В този тъжен контекст, реакцията на Асен Генов — който се стреми да постави всичко в рамките на „контекстуална точност“ — не е просто журналистически жест. Това е симптом. Симптом за едно все по-ширещо се интелектуално обезкръвяване, при което фактът се издига в култ, за сметка на смисъла. А когато смисълът отсъства, фактите се превръщат в зловещ параван за безразличие.

Контекстът не е само обяснителна рамка. Той е отговорност. И когато се използва, за да омаловажи или релативизира истини от морален и екзистенциален порядък, той вече не е инструмент на просветлението, а на моралната абдикация.

Истината не е технически детайл, не е игра с хронологии и цитати, не е и постфактум ревизия на предходни администрации. Истината е живо събитие. Истината има лице — и в случая това е лицето на украинската майка, останала без дом; на разпнатия върху телено заграждение глас на човешкото достойнство.

Крим не е просто „спорен регион“. Крим е символ. Символ на насилие, което не само разкъсва граници, но и пробожда самата идея за справедлив световен ред. Да се приеме, че „Крим ще остане руски“, както заявява Тръмп, не е геополитически реализъм, а нравствен нихилизъм. Това не е анализ, това е съучастие.

И ако някой настоява за „факти“, нека се върне към декларацията на държавния секретар Майк Помпео от 25 юли 2018 г., в която категорично се подчертава:

„Съединените щати потвърждават като политика отказа си да признаят претенциите на Кремъл за суверенитет върху територия, завзета със сила в нарушение на международното право.“

Да се отнасяш към анексията като към вече „свършен факт“, който просто трябва да бъде „приет“, е все едно да се поклониш пред Каин и да наречеш това „възпитание в братство“. Това не е дипломатическа прагматика, а цивилизационно отстъпление.

Асен Генов в опита си да постави акцента върху коректността на въпросите и цитирането, пропуска трагичното: че понякога самото мълчание пред злото е вече злосторство. Не всички въпроси са неутрални. Някои носят товара на историята. Други — болката на предателството.

Тук не става дума за „контекст“. Става дума за съвест. За границата между информираност и инфантилизъм. Между критическа мисъл и морална амнезия. Между свобода на словото и свобода от отговорност.

Да се водят разговори за мир сред гробовете на папите не е просто дипломатически парадокс — това е духовно предупреждение. Под земята лежат онези, които са свидетелствали за Истината с цената на живота си. А над земята днес се водят преговори, които легитимират силата, а не правото. Това не е мир. Това е фарс. Това е „Pax Putina“ — мир без справедливост, ред без душа.

Истинската журналистика не е безстрастна. Тя не е безразличен съдия на безброй версии. Тя е съвест. Тя е бдителност, която знае кога „балансът“ се е превърнал в маска на цинизма. Кога „контекстът“ е станал новото име на капитулацията.

Свободата не е да наричаш всичко „мнение“. Свободата е да защитаваш истината, когато тя е най-слаба. Да я изричаш, дори когато светът се е научил да я преглъща.

И да, Крим не е само украински.
В определен исторически план той е и български.
И нека това бъде нашият последен въпрос към вас, г-н Генов:
Когато отказваме на един народ като нашия правото на собствена памет, не анексираме ли и собствената си съвест?

Лалю Метев, 29 април 2025 г.