С нарастващото влияние на държавата върху Българската православна църква, ние ставаме свидетели на дълбоко тревожни процеси, които все повече изкривяват самата същност на Църквата. Това, което би трябвало да бъде място на духовна свобода, светлина и истина, се трансформира в институционално срастване с политическата власт. Църквата, от орган на вярата и духовно обновление, все по-често се утвърждава като орган на политическа и социална манипулация, каквато е и за съжаление, тенденцията, копираща модела на Московската патриаршия. Това сливане на светската и духовната власт, което исторически носи името „цезаропапизъм“, не само че се приема, но и се легитимира. Днес то не се възприема като опасност за свободата на вероизповеданието и автономията на Църквата, а като нещо обичайно, което не поражда обществено недоволство или истинска съпротива.

Самото явление на цезаропапизма обаче е не просто формална промяна в структурата на Църквата, а дълбоко морално и духовно предателство към самата същност на християнската вяра. Христос, Който е рекъл „Цезаревото – на Цезаря, а Божието – на Бога“ (Мат. 22:21), не е оставил място за компромис между двата свята. Държавата и Църквата, всеки със своето призвание, трябва да съществуват в свои автономни сфери, за да бъде запазена истинската свобода и да се защити целостта на духовния живот.

За съжаление, както често се случва в съвременното българско общество, всичко това се случва с безропотно примирение. Политическата власт, изпаднала в криза на легитимността, се обръща към Църквата не като към стълб на моралността и вярата, а като към инструмент за укрепване на своето влияние. Възможността за истинска духовна независимост, за същинска пастирска грижа, оставя място на административния контрол и политическото угодничество.

Какво по-болезнено доказателство за тази изкривена симбиоза между държавата и Църквата от събитията, които наблюдаваме днес? Същото това сливане на светската власт с духовността, което има за цел да направи Църквата не център на вярата, а инструмент за пропаганда и идеологическо насаждане на авторитарни идеи, сякаш всичко, което обвързва християнството с Царството Божие, е излишно и неудобно за настоящето време. Религиозното образование, което би трябвало да бъде обогатяване на духовния живот на обществото, все по-често се изражда в религиозна идеология, използвана за манипулация на ума и сърцата на младите.

Съвсем показателно е и възраждането на изкушението за създаване на религиозни идентичности, които нямат нищо общо с Христос, но са тясно свързани с националистическите и политическите амбиции на властта. Въпреки това, тук трябва да поставим важния въпрос – в каква степен българската Църква е способна да устои на изкушението да бъде изтъргувана за политически облаги, и по този начин да предаде своята духовна чистота? Въпрос, който е болен и актуален и за съвременната българска Църква, и за всеки, който се чувства съпричастен към нейното бъдеще.

Погледнете историята, за да разберем по-добре съвременните опасности и да осъзнаем реалността, в която живеем. Въпреки че митрополит Михаил Доростолски и Червенски беше поставен в сложни и бурни исторически условия, той успя да запази неизменните принципи на вярата и да води Българската православна църква през най-трудните и тежки моменти на комунистическа и политическа репресия. В една епоха, в която държавният контрол над религиозните институции бе не само непоклатим, но и насилствено налаган, митрополит Михаил бе стожер на духовна интегритетност и свещеното право на Църквата да съществува и да се развива извън рамките на светската власт.

Тогава, когато всяка отклоняваща се от държавната линия мисъл биваше посрещана с репресии и санкции, митрополит Михаил стоеше като светъл пример на духовно устояване. Той съумя да съчетае пастирската грижа с неизбежността на социалистическата реалност, като не се поддаде на компромиси, които можеха да засегнат чистотата на вярата и свещената автономия на Църквата. Неговата способност да маневрира между двата свята – на вярата и на политическата репресия – е поразителна, защото той не се отказа от своето призвание, дори когато задачата му изглеждаше почти невъзможна.

Днес, в контекста на съвременната ситуация, можем да усетим какви опасности крие евентуалната девалвация на духовните принципи, когато те са поставени под натиск, не само от външния свят, но и от вътрешни фактори. За съжаление, съвременната Църква често изпитва разколебания в своята идентичност и мисия. Наблюдаваме не само разочароваща липса на принципност, но и тенденция за приобщаване към светските интереси и компромиси, които заплашват самата същност на вярата. Когато пред духовния водач и пастир стои изборът дали да съхрани чистотата на учението и вярата или да се поддаде на удобството на света, историята на митрополит Михаил трябва да ни служи като мъдър и неопровержим ориентир.

Той не бе само духовен водач, той бе и символ на съпротива срещу натиска на силите, които искаха да изкривят същността на Църквата. В неговата ръка не бе острото перо на официалната политика, а силата на вярата, водеща към спасение. Тази духовна независимост, тази отдаденост на Божията истина и свещеното послание на Христос, не само че го правят пример за подражание, но и за търсене на светлината в тъмнините на съвременните съмнения и противоречия.

Днес, когато Църквата се изправя пред предизвикателството да съхрани своята автентичност и духовна чистота в условията на глобализирани интереси и заплахи, образът на митрополит Михаил остава неизменно актуален. Неговият пример ни напомня, че истинската свобода на Църквата не може да бъде компрометирана от временно преходни политически и социални сили, защото тя е изградена върху основата на Божията вечна истина. И както той е устоявал на външния натиск с любов, така и ние днес сме призвани да застанем крепко на вярата и да не позволим на никакви съвременни влияния да подкопаят същността на Църквата, като място на истински духовен живот и спасение.

Срещу този пример днес наблюдаваме своята слабост и безсилие. Ние се страхуваме да бъдем истински католици на духовността, като се опитваме да си обясним, че политическата власт е способна да осигури „мир и благоденствие“ на Църквата. Но истинският мир и благоденствие се намират в сърцето на Църквата, не в нейната връзка с властта. Когато Църквата престане да бъде стълб на истината и светлина, когато изостави своята мисия да води хората към спасението, тя не само че се превръща в институция, но и поставя под въпрос самата си легитимност.

Днес, както и през времето на митрополит Михаил, ние сме изправени пред избор – да бъдем верни на истината или да служим на земните амбиции. Християнството не е система от лозунги и политически декларации. То е личен опит, лична среща със Христос. Ако не отстояваме това, ние не само че ще изгубим свободата си, но и ще загубим самата същност на вярата.

Изправени сме пред голямото предизвикателство да изберем пътя на чистата, непорочна вяра, която не се съюзява с компромисите на съвременния свят, а остава вярна на Христос и Неговата истина. Ще позволим ли светлината на вярата да изгрее в нашите сърца, за да може светът около нас да бъде осветен от нея? Това е въпросът, на който трябва да отговорим днес.

Свободата на вярата и критичното мислене

Някои от нас, вземайки примера от позицията на Ренета Трифонова, които са родени и израснали по времето на социализма, може би все още не съзнават напълно какво точно е настъпило в съвременната ни Църква. Младите хора днес са израснали в свят, в който свобода на мисленето и изразяването на мнение не само че са възможни, но се очакват като нещо естествено. За разлика от времето, когато партията беше майка-кърмилница, а обществото беше подложено на строг контрол, те живеят в света на свободата. И тази свобода не само дава право на мнение, но и събужда въпроси и предизвикателства, когато се срещнат нетипични или непозволени прояви в Църквата.

Въпросът не е само в изразяването на мнение, а в отношението към него. Когато младите, с откритите си умове, задават въпроси или критикуват съществуващи практики в Църквата, те не го правят от желание за конфликт. Те го правят, защото са запознати със същността на християнската вяра – свобода, диалог и търсене на истината. Ако тези критики се игнорират или, още по-лошо, се обиждат със загриженост за „грантоедство“, то това е не само признак на липса на култура на дебат, но и на непознаване на основите на църковната общност. Истинската Църква не е тоталитарна институция, а съборна, в която всеки член има право да изразява своята вяра и съмнения, за да вървим към общата истина.

Не трябва да забравяме, че в Църквата, както и в историята на Първия и Втория вселенски събор, съществува елемент на диалог и спор между свети отци и учители. Именно тези спорове, основани на любов и уважение към истината, са довели до утвърждаването на основните догмати на християнството. Какво се случва сега? Днес изглежда, че всяка различна позиция – дори и да е обоснована теологически и духовно – бива бързо подложена на осъждане. И ако не можем да опровергаем дадено мнение с истината, започваме да прибягваме към обиди и яростни нападки, обвинявайки го в разни грехове или дори в нелоялност. Това е заплаха за самата същност на Църквата.

Не можем да се съгласим, че епископът или митрополитът е нещо като партиен лидер. Напротив, той трябва да бъде духовен пастир, който води с любов и смирение, а не с авторитарен стил на управление. Това, което правим в Църквата, не трябва да прилича на партийни маневри, където „вождът“ е прав, независимо от ситуацията. Както виждаме в примера на Доростолския и червенски митрополит Михаил, един истински духовен водач е този, който е близо до хората, който ги чува и се вслушва в тях. Това е човекът, който не се страхува да бъде обект на критика, защото знае, че в истинското съборно тяло на Църквата всеки глас има значение. И този глас може да бъде и критичен, но винаги в дух на любов и взаимно уважение.

Задълбочаването на процеса на „партизанщината“ и изолация на различните мнения не е само морална неадекватност, а заплаха за самата съборност на Църквата. Както показва примерът на митрополит Михаил, който винаги е бил пример за почит и уважение към духовната свобода на хората, така и в съвременния контекст трябва да се припомня, че Църквата не е властова структура, а живо тяло на вярата. Духовният водач трябва да бъде воден от духа на скромност и отвореност, а не да живее под прикритие на страха и авторитаризма.

Това ни води до основния въпрос: какво правим днес, когато се намираме в съборната структура на Църквата? Ако ние, като християни, не можем да изразяваме своето мнение с любов и уважение към другите, тогава не можем да претендираме за духовна зрелост. Да си вярващ не означава да се съгласяваш с всичко, а да търсиш истината с отворено сърце и разум.

Ние не сме тук, за да строим поредните човешки империи. Нашето призвание е да се стремим към богоуподобяване, към живот по Божия образ. Днес, когато култът към личността е отминал, трябва да помним, че единствено Христос е Вождът на Църквата. Нашата задача е да следваме Неговия път, а не да поставяме пред Него идоли от лични амбиции. Нека се върнем към същностното – да се върнем към любовта, истината и свободата, които са корените на всяка истинска духовност.

Когато живеем в съборното съзнание на Църквата, в която всеки е призван да допринася със своята уникалност, когато се слушаме и разбираме, тогава наистина живеем по Божия образ. И тази свобода, без страх и без външен натиск, ще ни изведе към святото единство, към светлината на Христос.

Лалю Метев, 29 април 2025 г.