Отказът на Доналд Тръмп-младши да приеме каквато и да било среща с представители на българската власт, въпреки упоритите и нескрити опити от тяхна страна, не е просто дипломатически жест. Това е знамение – акт, който разкрива не само политическо отношение, но и дълбока нравствена присъда. То е отказ не от контакт, а от съучастие. Не от диалог, а от легитимация на лъжа, скрита зад фасадата на институционална форма.

Този мълчалив, но красноречив жест, се превърна в огледало – не само за моралното състояние на управляващите, но и за една по-дълбока екзистенциална криза. В него няма гняв, няма презрение, а нещо по-страшно: отсъствие. Отсъствие на доверие. Отсъствие на уважение. Отсъствие на духовна общност.

В лицето на една държава, родена от мъченици, просветители и светци, днес стои посткомунистически привид – без дух, без визия, без покаяние. Отказът на Тръмп-младши е вид политическа апофатика – отказът като най-висшата форма на свидетелство. Не с думи, а с дистанция. Не с гняв, а с мълчание, което тежи повече от всяка декларация.

Защо? Защото срещу него стоят не държавници, а слуги на собствената си безпътица. Не носители на национално достойнство, а чиновници на една парализирана система, която се страхува не от провал, а от Истината.

И тук настъпва онова, което св. Григорий Богослов нарича „божествена ирония“ – в момент, в който България отчаяно търси външно одобрение, получава символичен отказ. А този отказ звучи като пророчество. Когато народните водачи не търсят правда, но удобство – правдата ще ги отмине. Когато властта изостави Истината, Истината ще я забрави.

В този акт – отказът на един млад политически наследник да се срещне с бездушната форма на българската държавност – се съдържа духовна диагноза. Това е момент, в който Бог проговаря не чрез гръм, а чрез отдръпване. Не чрез гняв, а чрез тишина.

Какво остава? Покаяние. Не като ритуал, а като преобръщане на сърцето. Като екзистенциално завръщане към смисъла на властта: да служи на Истината, а не на страха. Да брани достойнството, а не комфорта. Да припомни, че дори най-скромният жест на морална последователност тежи повече от хиляда думи.

В Белград – печено прасенце с президента Вучич. В Будапеща – съдържателна среща с външния министър Петер Сиярто. А в София – мълчание. Празнота. Пълна липса на контакт. Отказ не просто от разговор, а от самото присъствие. Дори от жеста на учтивост. Вместо да се срещне с който и да било от управляващите в България, Доналд Тръмп-младши позира редом до румънския политик Виктор Понта. Символите са изговорени без думи: там, където няма уважение към народа, не може да има и уважение от чуждестранните партньори.

Това не е просто дипломатическа студенина – това е осъзната политическа и нравствена дистанция. Време е да разчетем посланието, закодирано в това отсъствие: в една страна, където истината е системно подменяна със симулации, и държавността е подчинена на оцеляването на бивши зависимости, дори мълчанието отвън придобива пророческа тежест.

Поканата към Тръмп-младши е дошла по линия на крипто-компанията Nexo – проект със спорна слава и биография, в която се вплитат бивши кадри на ДС, лични съдружества с фигури от обкръжението на Бойко Борисов, и сенки от дълбоката държава. Тяхната амбиция е била ясна: да получат бърз международен кредит чрез един образ – образ, който да служи за легитимация. Но образът не се появи. Нито в резиденция „Бояна“, нито в каквато и да било официална рамка. Отговорът от американска страна е бил пределно ясен, лаконичен, но непоколебим: „Не.“

Но това „Не“ не е просто отказ. То е като отдръпването на Божията благодат, когато Храмът се изпълни с търговци. Не с гняв, а с тишина. Не с обвинения, а с отсъствие. Защото някои ситуации не заслужават дори разобличение – те трябва да бъдат оставени на собствената си безпътица.

В традицията на християнската екзегеза отсъствието на Божественото присъствие често е най-дълбоката форма на съд. Така и тук – отсъствието на политическо присъствие е огледало за състоянието на нашата собствена политическа душа. Липсва онова, което е истинско: достойнството, прозрачността, самоуважението. И затова и отговорът е лишен от всякаква форма: липсва лице, защото отсъства съвест.

В крайна сметка, това не е скандал. Това е диагноза. Духовна. Политическа. Екзистенциална. Един вид съд, в който присъдата не е произнесена с думи, а с отдръпване. А за този, който все още има очи, остава последната и най-важна възможност: да се вгледа в себе си. И да разбере, че поканата към Истината никога не минава през сделка – тя изисква покаяние.

В свят, в който нормите често се подменят с удобства, а институциите – с фасадни механизми за оцеляване на елити, санкцията може да се окаже не просто политически инструмент, а пророчески акт. Такъв е случаят с България – страна с хилядолетна душа и разпнат дух, в която справедливостта не просто е погазена, а системно е превърната в карикатура на самата себе си. Страна, в която властта – както персонално, така и структурно – е изградена не около закона, а около навика за безнаказаност. Корупцията тук не е изключение, а метафизика на управлението; не е деформация, а идеология.

Затова и онези, които я въплъщават – политически аватари на един разложен преход – не могат да бъдат партньори. Нито за САЩ, нито за която и да било цивилизована държава, която още пази представата, че властта има не само легален, но и морален фундамент.

В този контекст включването на Делян Пеевски и Владислав Горанов в глобалния списък „Магнитски“ не е акт на политическа мимикрия или инструментална геополитика. Това не е резултат от донос или конюнктурен натиск, а висша форма на международна етична хигиена – знак, че отвъд националните граници има морална граница. И когато тя бъде прекрачена, отговорът не идва под формата на скандал, а под формата на присъда.

Тази санкция не е „чужд натиск“, а един от малкото останали жестове на световната съвест. И тя носи в себе си онзи вид тиха категоричност, с която Бог говори на Содом не чрез гръм, а чрез отсъствие на праведници.

За да бъде разбрана дълбочината на тази мярка, тя трябва да бъде поставена в контекст. Унгарският случай, при който съветник на Орбан бе временно включен, а после освободен от списъка, е структурно различен. Там става дума за стратегия. Тук – за съд. Там санкцията подлежи на преразглеждане. Тук тя е диагноза. Разликата не е просто юридическа, тя е онтологична – защото касае самата същност на човешката отговорност пред Истината.

А в тази плоскост санкцията престава да бъде политически инструмент и се превръща в морална летва – изпитание, което едни ще посрещнат с покаяние, а други – с ожесточение. И докато вторите трупат обвинения и създават паралелни реалности, първите ще разберат, че в света, в който всичко се размива, само висшата правда има силата да очертае граници между човешкото и безчовечното.

Избягването на всякакъв официален контакт с управляващите в България не е просто дипломатически жест или политическа маневра. Това е мълчалива, но безпогрешно ясна нравствена присъда – акт на съвест, който прозвучава като камбана над поругания смисъл на държавността. Това е осъждане от дистанция, каквото някога пророк Илия произнесе от уединението на пещерата си срещу развратеното царуване на Ахав. Не като бунт на политически противник, а като глас на Истината, която не може да бъде поканена на масата на лъжата.

В този жест няма омраза. Има само отговорност. Има тиха, но величествена вярност към една по-висока реалност, в която не всички врати са за отваряне и не всяка власт е за уважение. Там, където царства безчестието, почтеният човек не сяда на трапезата. И точно това се случи пред очите ни – един външен човек ни показа отвън онова, което отвътре вече не виждаме: че сме се обезчовечили до степен на непоканимост.

Но този отказ е и огледало – в него ние виждаме не тяхното високомерие, а нашето падение. Не техния избор, а нашата невъзможност да бъдем избирани. Това не е провал на външната политика. Това е катастрофа на вътрешния морал.

България няма нужда само от нови политици. Тя има нужда от нова духовна география – от възстановяване на светилищата на съвестта. От хора, които не търгуват с Истината, не се срамуват от Доброто и не превръщат нацията си в заложник на собственото си падение.

Не са нужни нови преговори, а ново покаяние. Не поредно извинение, а радикално преосмисляне. Защото без него всичко останало е шум, който само времето ще заглуши.

И когато – ако – в бъдеще дойде отново световен лидер и потърси в нас признаци на достойнство, нека този път да го намери. Нека светлината, която сме забравили, да го посрещне.

Защото онзи, който игнорира светлината, не просто остава в мрака – той се превръща в част от него. А народ, който свикне с тъмнината, престава да различава кога някой го подминава – и защо.

„Работна среща“, казват от пресцентъра на милиционер-комунистическата хунта. Но думите, както и хората, понякога биват употребени не за да открият истината, а за да я прикрият. И колкото по-смирено се употребяват, толкова по-силно крещи безмълвният ѝ отказ да се яви.

Ако тази среща бе действително „работна“, то тя бе работа не по изграждане на доверие, а по затлачване на срам. Работа по изглаждане на лицето пред външния свят, докато отвътре душата на държавата продължава да се руши. Работа на онези, които вместо да стоят изправени пред светлината, клякат пред сенките – с надеждата, че някой ще ги осветли от съжаление, а не от уважение.

Срамът не може да бъде избягнат с усмивки. Истината не може да бъде измолена с наведена глава. Истината е като огън – или ще те очисти, или ще те изгори. Но няма да те пожали.

Нима не разбрахме вече: човек може да падне много пъти, но падението не е най-страшното. Страшно е, когато паднеш и започнеш да се чувстваш удобно там – на колене, пред идоли, пред съмнения, пред собствения си страх от справедливост.

В този спектакъл на политическа принизеност и морална амнезия, дори и да се появи Тръмп-младши, дори и да се стиснат ръце, не може да се стисне доверие. То не се дава. То се заслужава. И не чрез ритуали, а чрез разкаяние. Не чрез снимки, а чрез съвест.

Истината ще излезе наяве – да, както сам казва г-н Борисов. Но тя не идва, когато я каним, а когато вече е дошла да съди. И тогава не се броят ръкостисканията, а белезите от бездействие. Не се слушат прессъобщенията, а сълзите на народа.

И не е менискусът този, който боли най-много от клякането. Най-много боли, когато душата се е научила да коленичи и вече не си спомня какво е да ходиш изправен

Едно политическо изобличение от последния момент:
ПРОВАЛЪТ И МОРАЛНИЯТ КРАХ НА ГЕРБ НА КОНГРЕСА НА ЕНП

На 28 април 2025 г. в кулоарите на Конгреса на Европейската народна партия (ЕНП) във Валенсия станахме свидетели на не просто политическо отхвърляне, а на символичен акт на нравствена санкция – акт, който по своето съдържание излиза извън границите на конюнктурната дипломация и придобива измеренията на цивилизационен отказ от политическо съучастие с морално компрометирани субекти. Именно в този контекст следва да бъде разчетено непредлагането – и съответно неприемането – на Мария Габриел за заместник-председател на ЕНП.

След шумните уверения от страна на др. Бойко Борисов, излъчени демонстративно в ефир, че неговата фаворитка „ще бъде избрана“, настъпи тягостното мълчание на фактите. Избрана не беше. И то не просто защото не е достатъчно компетентна или разпознаваема в европейския контекст – нещо, което също може да се дискутира – а защото политическата марка ГЕРБ, в чиято сянка се позиционира Габриел, е днес обвързана с фигурата на Делян Пеевски, санкциониран по глобалния закон „Магнитски“ заради корупция в особено големи размери.

ЕНП – политическото семейство, което иначе слави стабилността и лоялността на властовите си членове – този път взе решение, продиктувано не от математиката на гласовете, а от метафизиката на отговорността. Фактът, че ГЕРБ – за първи път от 2009 г. насам – остана без представител в ръководството на ЕНП, показва ясно: Европа може да търпи компромиси, но не и съучастие в корупция. Дори когато това би било прагматично удобно.

Мария Габриел не бе избрана не защото няма подходяща биография, а защото политическият ѝ паспорт е издаден от администрацията на човек, който открито се коалира с Пеевски и който не проявява срам да нарича това „предвидимо проевропейско партньорство“. Това е цинизмът, от който ЕНП очевидно се дистанцира – и то ясно и недвусмислено.

Поведението на ген. инж. д-р Борисов в случая е не само политическо, но и дълбоко екзистенциално свидетелство за морална безпътица. Да наречеш Делян Пеевски „предвидим партньор“, докато неговата партия е обект на санкции от САЩ и Обнови Европа, означава не просто да манипулираш политическата реалност, а да се опиташ да я изнасилиш. Това е гностическият грях на властолюбието – опит да се претвори лъжата в истина чрез повторение и медийно затъмнение.

А че цензура има – в това никой не може да се съмнява. Националните телевизии мълчат. Нито БНТ, нито bTV, нито NOVA намират за нужно да информират за този съществен отказ на Европа да легитимира политиката на др. Борисов. Мълчанието им не е технически пропуск, а идеологическа колаборация – нова форма на съвременна автоцензура, сродна с онази по времето на др. Тодор Живков, когато неудобното просто „не съществуваше“.

Изглежда, че политическата арогантност у нас днес се е въздигнала в нов култ – култ към безотчетната власт, който няма нужда от истина, защото сам си я създава. Но всяка лъжа е обречена на разпад, когато бъде осветена от Истината – онази с главна буква, пред която всички „стратегии за стабилност“ и „конструктивни партньорства“ се разкриват в своята банална пошлост.

Гласът на Валенсия бе ясен: Европа не иска да участва в българската политическа трагикомедия, в която лъжата се превръща в национална доктрина, а аморалността – в норма. И този глас трябва да бъде чут – не заради Мария Габриел, а заради самите нас. Защото докато приемаме Пеевски като „предвидим“, не можем да очакваме, че Европа ще приеме нас като достойни.

Лалю Метев, 30 април 2025 г.