Геополитика на паметта, идеологията и символния капитал на войната

Историята на имената на град Волгоград – Царицын, Сталинград и Волгоград – не е просто хронология, а откровение. Тя е пулсът на една държава, разкриващ смяната на епистеми, идеологически режими и геополитически амбиции. С последното преименуване – този път не на самия град, а на неговото летище – Русия за пореден път демонстрира стратегическото си овладяване на историческото минало с цел легитимация на съвременното.

„Епистема“ не е просто знание, а режим на възможностите за знание – скритата мрежа от допускания, категории, йерархии и езикови структури, чрез които обществото конструира реалността и определя кое е „истинно“, „научно“, „приемливо“ или „рационално“.

Историко-географска дълбочина и трансформация на символа

Царицын (1589–1925) — основан като отбранителна крепост по югоизточната граница на Московското царство, Царицын се превръща в оживен търговски и военен център, служещ като опорна точка в колонизационния и цивилизационен напредък на руската държава към Кавказ и Централна Азия.

Сталинград (1925–1961) — названието на града се превръща в емблема на сталинисткия култ към личността. Това е време, в което политиката и топонимията се преплитат в мощен инструмент на държавна пропаганда. Битката при Сталинград (1942–1943) се оказва едно от най-бруталните, но и митотворчески събития на XX век – кръстопът между страдание и национален възторг. Тук градът престава да бъде географско място и се превръща в сакрален обект – в олтар на победата и смъртта.

Волгоград (от 1961 г.) — в контекста на десталинизацията под Никита Хрушчов, градът получава ново име – неутрално, географско, „изчистено“ от идеологическата тежест на сталинизма. Тази смяна е опит да се върне човешкото в историята, да се отстъпи от култа към абсолютната власт. Подобна е и съдбата на българския „град Сталин“, преименуван на Варна – опит за изтриване на преживе издигнати паметници, включително неподминало и такива имена като това на приснопаметния митрополит Симеон Варненски и Преславски (чието име от катедралния ;ентрален за града площад е заличено, а преживе издигнатият му от признателното гражданство паметник в Морската градина – разрушен), заличени под натиска на идеологически рефлекс.

Идеологическа реставрация и политическо инженерство

С подписания от руския президент Владимир Путин указ за преименуване на международното летище във Волгоград на „Сталинград“ — по настояване на руски военнослужещи, ангажирани във войната в Украйна — се официализира не просто акт на мемориализация, а дълбока интервенция в полето на историческото съзнание и символната власт. Формалният мотив — „увековечаване на победата на съветския народ във Великата отечествена война“ — прикрива по-дълбоки пластове на държавно-идеологическо реконструиране на миналото, в услуга на настоящето.

Историята като инструмент на легитимация

Преименуването на летището представлява крайна форма на т.нар. наративна геополитика — стратегия, при която историческата памет се превръща в ресурс за съвременна политическа мобилизация. То служи на три ясно идентифицируеми цели:

Реабилитация на сталинисткия символен капитал — „Сталинград“ се въздига отново като свещен наративен маркер, отъждествяващ държавна сила, жертвоготовност и победа. Името става мост между сталинисткото минало и авторитарното настояще.

Форсиране на исторически аналогии — чрез реториката на „денацификацията“, използвана както по отношение на Германия от 40-те, така и спрямо Украйна днес, се изгражда псевдоисторическа приемственост. Враговете на Русия са представени като съвременни фашисти, а руските войници — като техни безвременни победители.

Сакрализация на политическото насилие — когато историческата победа се проектира върху настояща военна агресия, границата между памет и пропаганда изчезва. Тогава паметта престава да бъде пространство за почит и се превръща в оръжие на легитимация.

Сакрализация на насилието и онтология на паметта

Можем ли да възкресяваме имената на места, напоени с кръв, болка и човешко страдание, без това да налага морална и онтологическа отговорност? Преименуването на международното летище във Волгоград в „Сталинград“ надхвърля границите на обикновен възпоменателен жест. То представлява едновременно парарелигиозен и политико-метафизичен акт, чрез който държавната власт узурпира колективното право на обществото да скърби, да помни и — най-вече — да съди. Историята тук не просто се припомня: тя се рекодира, сакрализира и вписва в идеологическия корпус на нова държавна легитимация.

„Сталинград“ в този контекст престава да бъде само географско название — той се превръща в топос на идеологическа трансмисия, зареден с онтологическа амбивалентност: между героизма и ужаса, между мъченичеството и милитаризма, между националната жертва и имперската претенция. Това е наименование, в което държавната власт не просто назовава, а създава реалност чрез акта на именуване — перформативна литургия на насилието, при която самата памет се превръща в инструмент на символен контрол.

Когато един политически режим възкресява име, натоварено с историческа травма, без да признае нейната цена, той не отдава почит — той иззема значението. Преименуването на летището на „Сталинград“ не е нито реставрация на миналото, нито културен поклон пред героизма. То е акт на политическа сакрализация, в който държавната власт канонизира не толкова мъртвите, колкото собственото си настоящо насилие. В този акт паметта престава да бъде катарзисен процес — тя се подменя с ритуализирана митология, обслужваща геополитически амбиции.

Налице е дълбока подмяна: от трагическо възпоменание към триумфален култ. Историята се ритуализира, страданието се превръща в сакрум, а жертвата — в политически тотем. Така възниква онова, което може да бъде описано като идеологическа теология на победата, при която историческата истина е подчинена на държавната телеология.

В случая, държавната телеология е теоретично основание за сакрализация на властта. Тя е остър философски въпрос, защото засяга как виждаме ролята на държавата – като инструмент за поддържане на ред или като проводник на по-висша, често идеологически натоварена, цел.

Използването на „Сталинград“ в съвременен политически контекст поражда неизбежния въпрос: допустимо ли е едно място, белязано от апокалиптични страдания и безпримерен героизъм, да бъде превърнато в символично оръжие на нова война? Тази трансформация на името в метафизичен код, в който спасението и насилието са неразделно свързани, нарушава сакралния ред на паметта. Тя извършва не просто историческа интерпретация, а онтологическа подмяна на смисъла на самата жертва.

Тук имаме работа с етически инфаркт — мястото, в което паметта за мъртвите е заменена от лозунг за живите, в услуга на властта. Символът „Сталинград“ е натоварен с такава доза амбивалентност, че в него жертвата и палачът се сливат в един метаисторически разказ, в който саможертвата е вписана в логиката на доминацията. Това е не просто опасна интерпретация — това е екзистенциална манипулация, при която човекът се превръща в средство за реализиране на историческа необходимост, формулирана от властта.

Името „Сталинград“ днес е повече от исторически знак — то е място на символно напрежение между паметта и забравата, между почитта и инструментализацията. Да се говори отново за „Сталинград“ в условията на нова война е не само политически акт, но и дълбоко богословски въпрос: Може ли да има възкресение без покаяние? Ако историята бъде употребена без истина, тя престава да бъде учителка — и се превръща в идол. А идолите, както знаем, изискват жертви.

Паметта като отговорност

Историческата памет не бива да се разглежда като пасивен склад на факти или архаичен архив на забравени събития. Тя е жива етическа тъкан, вплетена в съзнанието на общностите, която едновременно съхранява страданието и призовава към отговорност. Паметта е духовен орган на разпознаване на доброто и злото, свидетелство за човешкия предел и възможност за покаяние. В този контекст символичното възкресяване на името „Сталинград“ — особено в момент на съвременна военна агресия — не е просто административно решение или акт на историческо припомняне. То представлява дълбоко проблематично онтологическо действие: изтръгване на името от неговата трагична автентичност и неговото ритуализиране в служба на нова идеологическа телеология.

Да използваш „Сталинград“ не като място на човешко страдание и нечовешка храброст, а като триумфален символ в съвременен военен контекст, означава да извършиш повторно насилие над самата памет. Това е акт на екзистенциална злоупотреба, при който историята не служи на истината, а на властта. Историята, когато бъде сведена до средство на пропаганда, престава да бъде „учителка на народите“ (magistra vitae) и се превръща в техен съдник — безмилостен, суров, служещ на логиката на силата, а не на правдата. Така историята се отклонява от пътя на моралното съзнание и се подчинява на реториката на неизбежността, на апологетиката на „историческата необходимост“, която обезценява жертвата и възвеличава победата като самоцел.

Онтологията на имената и отговорността на словото

Имената не са неутрални знаци. В християнската и философската традиция името е носител на същност, на памет и отговорност. Да назовеш нещо — особено в контекста на исторически травми — означава да призовеш духовната реалност, вписана в него. Имената носят гласовете на мъртвите, следите на страданието, невидимите белези на жертвоприношението. Затова актът на преименуване никога не е просто символичен — той е онтологически, сакрален, и следователно — морално отговорен.

Когато дадено име бъде произнесено отново в политически контекст, в който същият тип насилие е активно и легитимирано, това не е акт на възпоменание, а ритуал на забравата. Да наречеш летище „Сталинград“ в момент на военна агресия не е акт на преклонение пред миналото, а акт на символна инструментализация, в който мъртвите отново биват употребени — не като свидетели на трагедия, а като оръдия на политически мит.

Така историческата истина се заменя с идеологическа литургия, в която героизмът се отделя от страданието, а победата се представя като самоценна, без морален контекст. Това не е почит, а подмяна, в която се губи самата етическа субстанция на историята.

Паметта като сакрален дълг

В условията на възобновена военна агресия и глобална морална криза, призивът към историческа памет не може да бъде редуциран до риторичен жест или административна процедура. Той следва да бъде разбран като активно нравствено усилие, като покаян жест на човешкото съзнание, отворено към страданието на другия и готово да признае собствената си историческа вина. Това е призив към метаноя — духовно обръщане, което не просто помни, а се покайва; не възвеличава, а състрадава; не инструментализира, а съзижда мостове на истина и помирение.

В този контекст, възстановяването на името „Сталинград“ — чрез преименуване на международното летище във Волгоград — не може да бъде оценено като невинна форма на възпоменателна култура или историческа рехабилитация. Напротив, този акт представлява форма на символно-политическо инженерство, при което паметта се лишава от своя трагически регистър и се мобилизира като инструмент за сакрализация на съвременното насилие. Възраждането на „Сталинград“ не е покана към съзерцание, а към конфронтация; не почит към жертвите, а употреба на тяхната смърт за нова идеологическа конструкция.

От жертвен символ към идеологическо оръжие

Името „Сталинград“ исторически е натоварено с амбивалентност. От една страна, то е свързано с безпримерен героизъм, саможертва и човешка устойчивост срещу фашистката агресия. От друга страна, то носи печата на сталинисткия терор, репресии и култ към личността. След 1961 г., когато градът е преименуван на Волгоград, този акт е бил символично дистанциране от една кървава диктатура. Възстановяването на старото име днес, в контекста на съвременна агресивна военна политика, представлява не просто рехабилитация на сталинистката епоха, а реставрация на логиката на насилието като добродетел, на войната като легитимна историческа необходимост.

Тук се поражда дълбок богословско-философски проблем: паметта е свещена не защото утвърждава величието, а защото освещава страданието. Когато тя бъде изтръгната от своя етически и онтологичен контекст, когато бъде употребена за политическа легитимация на нова война, тя престава да бъде памет в истинския смисъл и се превръща в ритуализирана амнезия. Така се осъществява това, което Пол Рикьор нарича „насилие над паметта“ — подмяна на живото свидетелство със символната реплика, лишена от морална автентичност.

Между паметта и манипулацията

Днешният Волгоград не е просто географска реалност. Той се е превърнал в символен кръстопът между историческата истина и политическата манипулация. Преименуването на летището в „Сталинград“ не носи в себе си покаяние, а претенция; не е свидетелство за почит към мъртвите, а за мобилизация на живите в нова идеологическа битка. В този смисъл, ние сме изправени не пред възстановяване на историята, а пред предефиниране на бъдещето — такова, в което имената вече не означават истина, а воля за власт, по израза на Ницше.

Историята, когато бъде превърната в оръжие, не убива врага — тя убива истината. Историята, когато престане да бъде пространство на критическо съзнание и се подчинява на логиката на геополитическа мобилизация, престава да бъде „учителка на живота“ и се превръща в негов изкусен фалшификатор. Във времена като днешните, когато реториките на войната отново добиват сакрален статус, всяко име, всяка дата, всяка символика трябва да бъде подложена на етическа херменевтика — изискване за истина, състрадание и покаяние.

Без истина няма памет, а без памет — няма човечност

Сталинград не е трофей на победителите. Той е гробище на съвестта, където се срещат крайностите на човешката жертвоготовност и бездната на човешкото страдание. Да се използва това име днес без дълбоко критично осъзнаване на неговата амбивалентност е акт на екзистенциална безотговорност, която рискува да ни лиши не само от историческа истина, но и от самата способност да помним с достойнство.

Истината е условието за всяка автентична памет. А паметта е условието за всяка възможна човечност. Да забравим това — означава да повторим историята не като урок, а като трагедия.

Паметта като свидетелство: случаят с митрополит Симеон

Сред множеството културни и исторически артефакти, чрез които една нация изразява своята идентичност и историческа чувствителност, паметниците играят ролята на въплътена памет – не само като знаци на почит, но и като сакрални маркери на колективната съвест. В този контекст особено значим е фактът, че в модерната история на България има само два случая, при които е издигнат паметник на обществена фигура приживе – на народния поет Иван Вазов през 1921 г. и на митрополит Симеон Варненски и Преславски през 1930 г. И в двата случая мястото е град Варна – духовен и културен център, който по онова време символизира не просто почит, а жив култ към словото и духа, възприеман като стожер на българската културна и еклесиална идентичност.

Особено показателен е случаят с митрополит Симеон (1840–1937) – една от най-ярките фигури на Българската православна църква след Освобождението. Паметникът му не е просто знак на уважение към неговата дългогодишна архипастирска дейност, а свидетелство за мястото на Църквата в сърцевината на българската духовност, при това във време, когато нацията търси устоите си между традицията и модерността.

Тази културна констелация обаче е драматично нарушена през 1962 г., когато, в рамките на тоталитарния културно-политически курс на комунистическата власт, започва поголовно унищожаване на паметници, посветени на духовници и религиозни дейци. Това е част от по-широка стратегия на идейно-политическо прочистване на публичното пространство, при която религията и Църквата са обявени за архаичен остатък от „буржоазното минало“. Унищожен е и паметникът на митрополит Симеон, а заедно с него са премахнати от галерии, музеи и обществени сгради портрети, икони, скулптури и всякакви художествени изображения, свързани с духовни лица. Това не е просто акт на вандализъм – това е символично екзекутиране на паметта, съпоставимо с ритуално изличаване на свещеното от културната матрица на нацията.

Подобна политика носи отпечатъка на държавна телеология, в която историята се подчинява не на истина, а на идеологически предначертана цел: създаване на „нов човек“ и нова социалистическа духовност, освободена от „метафизичните илюзии“ на религията. В тази парадигма Църквата не е събеседник, а враг; не носител на истина, а реликт на минало, което трябва да бъде изтрито. Това е и причината, поради която религиозната памет става първа жертва на политическата амнезия.

Ала паметта, когато е автентична, не умира с разрушаването на камъка. Тя продължава да живее като вътрешна истина – като тайнство на съвестта, която отказва да бъде подчинена. Унищожаването на паметника на митрополит Симеон не успява да заличи духовното му присъствие – напротив, то го радикализира като икона на съпротивата срещу забравата, и като мълчалив упрек към всяка власт, която се опитва да пренаписва миналото в името на бъдеще, лишено от истина.

Затова възстановяването на такива паметници не бива да се разбира само като акт на историческа справедливост, а преди всичко като покайно свидетелство – за съзнанието, че всяка забравена жертва, всяко разрушено име, всяка премълчана истина са рани в тялото на общата ни човечност.

Между духовната приемственост и идеологическата подмяна

В навечерието на знаковите чествания, посветени на 1160 години от Покръстването на българския народ и 1170 години от създаването на българската писменост, следва да се припомни и осмисли историческата съдба на едно от най-емблематичните публични пространства във Варна — площадът пред катедралния храм „Успение Богородично“. Той не е просто градоустройствена единица, а жива сцена на памет, свидетел на духовни тържества, граждански пориви и политически трансформации. Именно затова неговата ономастика (наименувателна история) следва да бъде обект на критически анализ, свободен от идеологически клишета и конюнктурни натрапвания.

След построяването на сградата на Варненската митрополия през 1902 г., пространството пред катедралата се утвърждава като средище на литургичен живот, военни паради, обществени шествия и културни събития. С премахването на старите търговски дюкяни край Градската градина е прокарана новата улица „Митрополска“, която логично маркира пространствената връзка между Църквата и обществото.

През 1910 г., непосредствено срещу Митрополията, е построена една от първите спортни сгради в страната — Юнашкият салон — символ на националната воля за физическо и духовно възраждане. На 16 февруари 1935 г., по повод 95-годишнината от рождението на митрополит Симеон (по предложение на местната власт и с одобрението на обществеността), площадът официално получава неговото име — в чест на един от най-изтъкнатите български архиереи, защитник на националната църковна самостойност и просветителска мисия.

След 9 септември 1944 г., с установяването на комунистическата власт и под натиска на тоталитарната пропаганда, историческото име е премахнато и заменено с „Варненска комуна“ — термин, натоварен с догматични конотации и насочен към заличаване на всяка връзка с християнското минало на народа. Това наименование остава до 1992 г., когато — в контекста на демократичните преобразувания — се възстановява справедливо името „Митрополит Симеон“. В началото на XXI век обаче, отново без обществен дебат и при отсъствие на критическа чувствителност, площадът е преименуван на „Св. св. Кирил и Методий“. Макар и достойно само по себе си, това наименование нарушава историческата и символна логика на топонимията, като изтрива от публичната памет личността на митрополит Симеон и връзката му с конкретното място.

Хибридните механизми на идеологическо вмешателство

В този контекст на подменена памет и символна колонизация, трябва с особено внимание да се наблюдава възраждащата се идеологическа агресия на съвременната Руска федерация, в частност чрез действия като преименуването на международното летище във Волгоград на „Сталинград“. Този акт не е неутрално реставриране на историческа топонимия, а откровен опит за реабилитация на една престъпна тоталитарна парадигма, въплътена в култа към Йосиф Сталин — архитект на масовия терор, ГУЛАГ, системната декултуризация и геноцида над десетки милиони.

Възраждането на „Сталинград“ като символ не служи на паметта, а на манипулацията: то цели реинтерпретация на историята в духа на неоимпериална политика и културен реваншизъм. В този процес България, като член на Европейския съюз и наследник на хилядолетна християнска традиция, е обект на особено опасни внушения — чрез „меката сила“ на историческите симулакри, които целят да подменят идентичност чрез символи.

Сталинизмът не е освободителна сила, а цивилизационна травма. България трябва категорично да отстоява критичната си памет и да се съпротивлява на всякакви форми на културно инженерство, прикрити под формата на „историческа почит“. Подобна реторика обслужва стратегията на хибридна война — онази, при която паметта се подменя, истината се омаловажава, а духовните основи на народите се ерозират отвътре.

Паметта не е реликва — тя е морален и духовен ангажимент

Честванията във Варна, Плиска и Шумен не са само възпоменания на славно минало. Те са категорично свидетелство за живата идентичност на един народ, който носи в сърцето си апостолската благодат на християнството и културната мисия на словото. В този смисъл, българският народ е не само исторически субект, но и носител на екзистенциален завет — да съхранява, осмисля и предава Истината отвъд поколенията и идеологиите.

Затова и възстановяването на изконното наименование „Митрополит Симеон“ за централния площад пред катедралата във Варна не е просто акт на градска справедливост, а жест на духовна отговорност. То би било ясен знак, че България не приема подмяната — нито на имената, нито на историята, нито на свободата. Време е да се върнем към автентичната памет — не защото тя е удобна, а защото тя е праведна.

Лалю Метев, 30 април 2025 г.

Лалю Метев е български правист, публицист и общественик, роден на 20 октомври 1968 г. в София. Магистър е по право, като професионалната му и изследователска дейност се развива в полето на правната теория, историческата философия, политическата семиотика и паметта като инструмент на властта. Неговите текстове често съчетават правен, етичен и историко-философски анализ, обединени от стремеж към дълбоко разбиране на символните механизми, чрез които обществата легитимират власт, изграждат идентичност и преработват травматичното минало. Лалю Метев е член на няколко изследователски и родословни сдружения, включително Клуба на потомците на офицерския корпус на Царство България „Един завет“ и Българската генеалогична федерация. Автор е на редица публикации в български и международни научни издания, които засягат теми като сакрализацията на политическото насилие, „наративната геополитика“ и употребата на паметта като идеологически ресурс. В есето си „Геополитика на паметта, идеологията и символния капитал на войната“ Лалю Метев анализира трансформациите на името на град Волгоград (Царицын – Сталинград – Волгоград) като огледало на дълбоки епистемни, идеологически и геополитически премествания в руската и световна история. С характерната за автора плътност на езика и философска острота, текстът разгръща критически размисъл върху връзката между паметта и властта, между символа и насилието, между историята и нейната съвременна инструментализация.