Патриархът, свободата и бесовете: Български хроники между амвон и айфон

В страна, в която свободата често се измерва не с избора, а с илюзията за избор – на канали, партии и пастири – патриарх Даниил проговори. Но не като пророк на пустинята, а като глас от ехо-камерата на една стара (и нова) епоха. С достойнството на архиерей и риториката на възрожденски рупор, той заяви: „Господ ни е създал по Свой образ и подобие.“ При което мнозина се огледаха – не в тайнствата, а в селфи-режима на предната камера.

Така започна една словесна литургия, в която свободата бе преформулирана като функция на религиозната принадлежност, а моралът – като монопол на вярата. „Свободен ли е човек, който мрази?“ – попита Патриархът. И отговорът, макар и неизречен, се прокрадна като полутон: „Свободен е, ако мрази когото трябва.“

Бог, Отечество и геополитика

В проповедта, навръх Националният ни празник, пропита едновременно с канонична увереност и геополитическа носталгия, патриарх Даниил отдаде дължимото на Царя Освободител и „над 100 000 руски воини“. Оттук не беше далеч до извода, че свободата ни не е дар Божи, а политическа вноска с лихва. Тук религиозната благодарност се сля с външнополитическата лоялност, а духовната памет – с ретроспективния дълг.

Но страданието, както знаем от древните мистерии и съвременните избори, е универсална валута. Един страда за идеали, друг – за кауза, трети – от изобилие на свободно време. И ето, свободата у нас се превърна не в пространство за избор, а в арена на предрешени идентичности: православен или „бесовски“, морален или „развратен“, добродетелен или „либерал“.

Между Великден и великденския маркетинг

Докато патриарх Даниил тълкуваше с достойнство духа на 3 март и отдаваше почит на жертвите за свободата, други гласове се опитаха да яхнат вълната на великденската символика – но не с благоговение, а с агитационна находчивост.

На Велика сряда, в кулоарите на парламента, Бойко Борисов, често представящ се като вярващ човек, изложи своя трактовка на Страстната седмица. Според него, Христос пострадал така: „тръни му забили в главата“, „вързали го на дървото“, после всички го предали, но Иисус „се показал отгоре и казал: Ту-тууу“. А на Тома Неверни, продължи Борисов, рекъл: „Сложи си пръста в която си искаш дупка, ама внимавай да не излезе от другата страна“.

Изправен пред този фриволен, дори карикатурен прочит на централното събитие в християнската вяра, българският патриарх запази благ тон и отбеляза само: „Г-н Борисов не е богослов“.

Същевременно, в официално великденско послание, депутатът Делян Пеевски увери българите, че Христос възкръснал, „за да ни вдъхне вяра в една стабилна, сигурна и европейска България“. Така Възкресението – тази безкрайно дълбока и мистична истина на вярата – бе принизено до лозунг, изтъркан от злоупотреба.

Фразите кънтяха кухо – не като камбани от храм, а като ехото на предизборен клип.

Обратно в класната стая

Истинската битка обаче не се водеше нито на амвона, нито в парламента. Тя беше в класната стая. Именно там Патриархът видя новите еретици – онези, които не желаят „Добродетели и религия“ в училище. Според него, те са морални наследници на онези, които някога „хулеха Ленин и Георги Димитров“. Тук ереста премина през трансформация: от политическа към метафизична. Новата анатема се изрича в името на „доброто“ – но само ако е подпечатано с печата на вярата.

Така добродетелта се превърна в институционален инструмент, а духовността – в учебен предмет. Както едно време „научният атеизъм“ се преподаваше като държавна норма, днес „религиозният монизъм“ се връща, макар и в нова опаковка. Това не е възраждане на вярата, а римейк на контрола – този път с икона в ръка.

Доброто: Божие или човешко?

Проектът „Добродетели и религия“ бе представен като европейска практика. Действително, в редица европейски държави има религиозно образование. Но то е доброволно, плуралистично и често паралелно с етика, логика, философия. У нас, обаче, се внушава, че моралът е възможен само чрез Бог. Това поставя сериозен въпрос: има ли място за атеиста в моралния ландшафт на нацията? И ако доброто е възможно само чрез Бога, тогава какво казваме на онези, които вярват в човешкото като мяра на доброто?

Тук църквата се изправя пред класическия въпрос на Достоевски: „Ако няма Бог, всичко ли е позволено?“ Но модерността му отвръща: „Ако всичко е позволено само от името на Бог – къде остава свободната съвест?“

Амвонът, айфонът и бесовете

Когато протестите срещу задължителното вероучение набъбнаха, Патриархът произнесе онова, което ще остане като епитафия на съвременния обществен диалог: „Бесовете са се развилнели.“ Какво точно значи това? Че протестиращите са обладани? Или че съмненията са дяволско дело?

В този възглас се събира цялата драма на църква, която отказва да бъде изслушана, освен когато говори. Диалогът е възможен само ако първо се съгласим с нея. В противен случай – ние сме бесовете.

Но когато църквата започне да говори с езика на разделението, тя забравя същността на Евангелието. Христос никога не анатемосва търсещите. Не нарича „бесове“ онези, които питат. Не изключва съмнението, а го приема като начало на вярата.

Свободата като тишина

Истинската духовност не се налага със закон. Не се измерва с проценти на одобрение, нито с обхвата на учебната програма. Истинската духовност идва в тишината на съвестта и свободата на избора. Не в това дали ще се изучава Бог в училище, а дали Бог се открива в човека.

Днес амвонът гледа към парламента, а айфонът – към амвона. Между двете стои един народ, който все още търси своето вътрешно причастие – не задължително религиозно, но неизменно екзистенциално. И ако има бесове, то те са онези, които ни карат да вярваме, че добродетелта е възможна само под надзор.

А свободата? Тя не е да избираш между религия и безверие, а между принуда и истина. И само тогава тя ще бъде отпечатана не по образ и подобие, а по съвест и отговорност.

Лалю Метев, 6 май 2025 г.

Лалю Василев Метев (р. 20 октомври 1968, София) е български юрист, публицист и хуманист, познат с проникновените си анализи на религиозни, морални и обществени явления. Автор е на текстове, които често преплитат правото с философията, богословието с политиката и миналото с дигиталната епоха. В своите есета Лалю Метев не се бои да задава неудобни въпроси и да поставя под съмнение наложени истини – както светски, така и духовни. Творчеството му се движи на ръба между ангажираността и съзерцанието, между амвона и айфона, между свободата и нейното отражение.