Религия, лицемерие и квазитрадиции в посттоталитарната публичност

Темата за религията в образованието далеч не е нова, нито лишена от сериозни обществени и културни последствия. Тя действа като лакмус за дълбоки цивилизационни напрежения: между традиция и модерност, между лична вяра и институционализирана идеология, между свободата на съвестта и политическия морализъм, използван като инструмент за влияние. Казусът с публичните позиции на Кристиян Шкварек и Пламен Пламенов Мирянов, представяни в медийното и онлайн пространство като „консервативна“ защита на религиозното образование, е особено показателен за това как религията често се превръща в реторически щит за властови и корпоративни интереси, вместо да бъде автентичен път към духовното и трансцендентното.

В този контекст анализът на изказванията на Шкварек и Мирянов във връзка с инициативата на МОН за въвеждане на свободно избираем предмет „Религия“ в училище разкрива редица проблематични аспекти. Критическият прочит на тяхната реторика повдига въпроси за легитимността на тяхното присъствие в публичния дебат и за реалните мотиви зад защитата на религиозното образование. Често се наблюдава подмяна на автентичния духовен дебат с псевдоконсервативен патос, който симулира културна и морална загриженост, но на практика обслужва интересите на посттоталитарните и параполитически елити.

Този феномен – характерен за посткомунистическите общества – показва как консервативната реторика може да бъде инструментализирана за възпроизводство на властови структури чрез псевдорелигиозен дискурс. Вместо да насърчава свободен и критичен диалог за ролята на религията в съвременното образование, дебатът често се свежда до шумни кампании, водени от фигури, чиято легитимност и експертиза са съмнителни, а мотивите – политически и икономически обвързани.

В крайна сметка, инициативата на МОН за въвеждане на предмет „Религия“ и активното участие на подобни публични фигури илюстрират тенденцията към концептуална подмяна на дебата – замяна на истинския сблъсък на идеи с повърхностен, риторичен консерватизъм, който не решава, а задълбочава обществените противоречия.

Между комсомолската стилистика и културния кич

Кристиян Шкварек, често позициониран като говорител на „консервативната“ вълна, използва реторика, която по същество напомня на комсомолската агитация – директна, антагонистична и насочена към мобилизация, а не към диалог. Твърдението му, че опонентите на предмета „Религия“ са продължители на „марксистката линия от XIX и XX век“, представлява не само историческа, но и логическа подмяна. Парадоксално, именно настояването за идеологически заредено религиозно обучение – представяно като „изконна ценност“ – възпроизвежда модела на марксистко-ленинската образователна традиция, която Шкварек формално отрича, но по същество възражда в нова опаковка.

Реториката му черпи вдъхновение не от християнската традиция на смирение и вътрешно търсене, а от воинствения език на културните войни, характерен за крайнодесните среди в Америка и Европа. В този дискурс вярата се редуцира до инструмент за социална мобилизация и разделение, а не остава пространство за личен духовен опит и съзерцание.

Пламен Пламенов Мирянов, представян като лице на патриотично-християнската култура, всъщност е свързан с корпоративни интереси и елитарни бизнес кръгове. Присъствието му на официални форуми по покана на МОН, без яснота за неговата експертиза, е симптоматично за модела на „показна духовност“, в която патриотизмът и вярата се превръщат във фасада на институционализирано лицемерие.

Позициите на Шкварек и Мирянов се позовават на необходимостта от „духовно възраждане“ и „възстановяване на религиозната грамотност“ след десетилетия „задължителен атеизъм“. На повърхността това изглежда като искрена тревога за загубената сакралност, но в същността си представлява политическа религия в смисъла на Ерик Фогелин – проект за въвеждане на религиозна форма, лишена от истинско съдържание, но удобна за идеологическа мобилизация.

Мирянов, известен най-вече със семейните си връзки с елитарния строителен бизнес, трудно може да бъде възприет като морален стожер на християнските добродетели. Шкварек, от своя страна, е продукт на изкуствено култивирана „младоконсервативна“ платформа, толерирана от посттоталитарни кръгове и белязана от популизъм, но не и от органична духовна автентичност. Това, което двамата предлагат, не е призив към духовно пробуждане, а секуларен спектакъл, облечен в одеждите на благочестие.

Какво означава да говорим за „религия“ в училище?

Темата за преподаването на „религия“ в училище изисква внимателно разглеждане на нейния смисъл и място в образователната система. В християнската традиция вярата не се възприема като обикновен учебен предмет, сравним с математика или география, а като дълбок, вътрешен и съкровен път – via mystica – към Бога. Свети отци и мистици като св. Йоан Лествичник, св. Симеон Нови Богослов, св. Тереза Авилска и св. Йоан от Кръста подчертават, че истинското познание за Бога е плод на личен опит, духовна борба и аскеза, а не на външно наложена образователна програма.

Въвеждането на предмет „Религия“ не е по същество нито положително, нито отрицателно явление – всичко зависи от духа, с който се преподава. Ако предметът се ограничи до формално, информационно знание за религиите по света, той няма да отрази живата вяра и духовния опит. Обратно, ако бъде използван като средство за налагане на конкретна религиозна доктрина, това би означавало нова форма на духовно насилие, противоречаща на принципа за свобода на съвестта, утвърден както в християнската традиция, така и в светските демократични конституции.

Религията, в своя автентичен и екзистенциален смисъл, както я описват философи и богослови като Киркегор, Бердяев и Достоевски, е дълбоко лично събитие – „скок в Абсолюта“, акт на доверие, преминаващ през съмнение, страдание и вътрешна трансформация. Тя не е идеологема, която може да бъде инсталирана с административно решение в класната стая, нито е подходяща за преподаване от държавни служители, обучени да я възприемат като формален учебен предмет.

Истинската вяра не може да бъде възпитавана чрез корпоративни или политически интереси, нито чрез риторика, която репрезентира неоконсервативен национализъм, какъвто често се асоциира с фигури като Кристиян Шкварек. Богословието изисква апофатично смирение пред тайната на Битието, а не театрални изяви и политически лозунги.

В този смисъл, въпросът за религията в училище не е просто образователен, а дълбоко духовен и философски. Той изисква уважение към личния опит на вярата и ясна граница между знанието и вярата, между образованието и проповядването. Само така религията може да бъде представена като източник на духовна дълбочина, а не като инструмент за политическа или идеологическа манипулация.

За лъжата, общността и вярата

Темата за преподаването на „религия“ в училище изисква дълбоко разбиране на същността на вярата и нейното място в човешкия живот. Християнската традиция, представена от мислители като Сьорен Киркегор, Габриел Марсел и Пол Тилих, разглежда вярата не като обикновен учебен предмет, а като личен, мистичен път – via mystica – към Бога. Тя е вътрешно преживяване, плод на духовна борба, съмнение и трансформация, а не просто знание, което може да се предаде чрез формални уроци.

Карл Барт категорично отхвърля смесването на вярата с национализма и културното християнство, където религията служи не на Бога, а на държавата и „духа на времето“. Тази критика е особено актуална днес, когато религията често се използва като инструмент за политически и социален контрол, а не като път към духовна свобода и истинско богопознание.

Действията на фигури като Кристиян Шкварек и Пламен Мирянов илюстрират тази опасна тенденция – те не са религиозни мислители, а пропагандатори, които използват религиозния език без неговия дух и дълбочина. Това е форма на духовно лицемерие, което Христос нарича „фарисейство“ – външна показност без вътрешна истинност.

Православната традиция поставя свободата на съвестта в основата на личната връзка с Бога. Христос не налага вярата със сила и не я превръща в задължителен предмет в училище. Вярата е акт на любов и свободен избор, утвърден още в първите векове на Църквата, дори пред лицето на имперски натиск.

Идеята, че децата могат да бъдат „възпитани правилно“ чрез административно въведени часове по религия, без да се отчита реалното състояние на енориите, липсата на подготвени духовници, изоставените храмове и корупцията в част от висшето духовенство, е не само нереалистична, но и кощунствена. Това е концепция за казармена църква – аналог на „военното християнство“, което наблюдаваме в авторитарни режими като тези на Путин и Орбан, а не път към истинско духовно пробуждане и богопознание.

В този смисъл, религията в училище не бива да бъде инструмент за политическа или административна манипулация, а трябва да се основава на уважение към личния духовен опит и свободата на съвестта. Само така тя може да бъде източник на истинска духовна дълбочина и морална ориентация, а не средство за контрол и лицемерие.

Свободата и нейният враг

Проблемът не е дали децата ще учат религия, а дали обществото изобщо разбира разликата между свобода и принуда. Протестът, насрочен за 15 май, не е срещу религията като такава, а срещу начина, по който инициативата за въвеждане на предмет „Религия“ се налага институционално и едностранно, без истинско плуралистично обсъждане и представяне на различни мнения. Общественото обсъждане, на което присъстваше Пламен Мирянов, бе затворено и доминирано от поддръжници на идеята – ситуация, която е недопустима в демократично общество, претендиращо за прозрачност и равнопоставеност.

Тезите на Кристиян Шкварек рисуват карикатурно разделение на обществото на „комунистически либерали“ и „истински християнски традиционалисти“, което е както исторически неточно, така и философски несъстоятелно. Традиционализмът, ако не е жив и вкоренен в общностния живот, а се изчерпва с лозунги, се превръща в карго култ – празна форма без съдържание. Освен това именно по време на комунистическия режим Църквата беше силно обвързана с държавата чрез агентурни мрежи и манипулации – практики, които днешните „консервативни“ среди продължават под формата на нови властови хибридни механизми.

Когато уж антикомунистически фигури като Шкварек възпроизвеждат аргументите на комунистическата номенклатура – централизирано налагане на норми, контрол върху образованието, подозрение към различното и презрение към индивидуалните права – те всъщност създават нова форма на идеологическо насилие, която подкопава основите на свободното и демократично общество.

Религия или идеология?

Случаят с Кристиян Шкварек и Пламен Мирянов е ярък пример за дълбоката подмяна на понятия в българския обществен дискурс. Това, което се представя като религиозно възраждане, всъщност е ренесанс на идеологически конформизъм, облечен в псевдоконсервативна реторика и използван за политическа мобилизация.

Истинската вяра не се нуждае от фасади или показни шествия на благочестие. Християнството е кръст, а не лозунг. Както казва Достоевски: „Не можеш да накараш сърцето да вярва със сила.“ Вярата е дълбоко лично и свободно решение, а не държавен или административен избор.

Ако държавата наистина иска духовно възраждане, тя трябва да осигури свобода на Църквата да съществува и да благовести, да подкрепя реалния енориен живот и културните инициативи, без да ги контролира или ръководи. Необходимо е ясно разграничение между политическата власт и религиозната институция, а не позволяване на фигури като Шкварек и Мирянов да се представят като водачи на религиозната реформа, когато те всъщност репрезентират корпоративни и политически интереси.

Този феномен е част от по-широкия контекст на културните войни, в които религията често се използва като инструмент за политическа и идеологическа борба, а не като път към духовна дълбочина и лична трансформация. В този смисъл, религията не бива да бъде превръщана в идеология, а трябва да остане пространство за свобода, търсене и автентично духовно преживяване.

Вяра без любов е шумяща мед

Вярата без смирение се превръща в идол, религията без свобода – във фарисейство, а моралът без саможертва – в лицемерие. Казусът с Кристиян Шкварек и Пламен Мирянов разкрива едно тревожно явление: опит религията да бъде превърната в брандирана услуга, а вярата – в платформа за консервативен маркетинг. Това не е възраждане на християнството, а неговото карикатуризиране, лишено от дълбочина и духовна искреност.

Ако обществото наистина търси не формална религия, а живия Бог, то трябва първо да започне с покаяние и вътрешна промяна, а не с пропаганда и повърхностни лозунги. Вярата е призив към любов и смирение, а не към показна демонстрация и политическа инструментализация.

Нека не позволим на идеолозите – било от ляво, било от дясно – да експлоатират вярата за своя изгода. Защото Църквата и училището не трябва да бъдат разделяни и противопоставяни – трябва да бъдат защитавани.

Лалю Метев, 6 май 2025 г.

Лалю Василев Метев е български юрист, изследовател и хуманист, роден на 20 октомври 1968 г. в град София. Завършил е право и притежава юридическа правоспособност. Изследователските му интереси от десетилетия са съсредоточени върху философията на религията, херменевтиката и историята на идеите. Автор е на редица публицистични и научнопопулярни текстове, в които разглежда напрежението между религиозната традиция и съвременния секуларен ред, както и проявленията на духовност, морал и лицемерие в посттоталитарните общества. Лалю Метев е активен член на културни и родолюбиви организации, участващи в дебатите за националната идентичност и ценностната основа на обществения живот в България. В своите анализи съчетава критическа проницателност с дълбоко уважение към трансцендентното, търсейки автентичното ядро на религиозното съзнание отвъд неговите политически и идеологически изопачавания.