Критически анализ на Словото на Българския патриарх Даниил
в Деня на храбростта – 6 май 2025 г.

(със задълбочени богословски, философски и екзистенциални разсъждения,
придружено с контекстуална оценка на поведението му)

Контекстът на словото и съмненията около патриаршеското мълчание

Словото на Негово Светейшество Българския патриарх Даниил, произнесено по случай Деня на храбростта и празника на Българската армия, прозвуча в атмосфера на натрупващо се напрежение и смут – не само в светския, но и в църковния живот на нацията. То бе изречено в контекста на нарастващи съмнения и тревожни гласове от страна на духовници, богослови, общественици и вярващи, които поставят под въпрос автентичността, духовната целеустременост и дори църковната лоялност на предстоятеля на Българската православна църква.

Наред с външната тишина прозвуча и вътрешната – тишина, която в богословски план не винаги означава съзерцателност или молитвеност, а понякога – укриване, колебание и отсъствие на пророчески дух. Христовият пастир, призван да бъде „страж на стената“ (Иез. 33:7), не може да си позволи лукса на политическа двусмисленост или дипломатическа неутралност, когато народът му се нуждае от ясно слово – било то в утеха, било то в изобличение.

Подозренията, че патриарх Даниил съзнателно е избягнал освещаването на бойните знамена на Българската армия – поради възприятието им като „натовски“ и следователно „враждебни към Москва“ – надхвърлят обичайния коментар относно литургичния ред или дипломатическата сдържаност. Те поставят остро въпроса: чия е вярността на българския патриарх – към Христос и поверения му народ, или към чужди геополитически центрове на влияние, които подменят духа на свободата с идеологическа васалност?

Тази криза на доверието се задълбочава от вече установен модел на поведение. Прецедентът с отказа на Негово Светейшество лично да произнесе словото по повод 100-годишнината от атентата в храма „Св. Неделя“ – едно от най-чудовищните политически престъпления срещу Църквата и нацията – бе възприет от мнозина като не просто пастирска небрежност, а форма на историческа амнезия и бягство от отговорност. Във време, когато нацията се нуждае от ясно разграничение между светлината и тъмнината, мълчанието не е добродетел – то може да бъде съучастие.

Христовото пастирство е не просто административна функция или литургичен декор. То е кръст – „ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, нека вдигне кръста си и Ме последва“ (Мат. 16:24). В този смисъл, мълчанието на патриарха не е просто отсъствие на думи, а липса на жертвен дух. Една Църква, която мълчи в момента на криза, отказва да бъде „сол на земята“ и „светлина на света“ (Мат. 5:13–14).

Оттук и екзистенциалният въпрос, който стои пред българското църковно съзнание: може ли институцията, която би трябвало да бъде живият глас на Христос в историята, да продължи да мълчи, когато духовните знамена са нападнати, когато истината се подменя с конюнктура, и когато народът, както някога в пустинята, пита: „С нас ли е Бог, или не?“ (Изх. 17:7)?

Истинският патриарх не е този, който балансира между земното и небесното, а този, който с цялото си същество посочва Небето – дори с цената на земната си сигурност. Истинският предстоятел не се страхува да бъде сам в истината, защото знае, че „истината ще ви направи свободни“ (Йоан 8:32) – а не поданици на поредния Вавилон.

Анализ на словото: Златни фрази върху пясъчна основа

На пръв поглед словото на Негово Светейшество, произнесено по случай Деня на храбростта и празника на Българската армия, е безупречно – реторично балансирано, богословски обосновано, с внимателно подбрани цитати от Свещеното Писание и църковната традиция. Споменаването на Възкресението Христово, Христовата жертвена любов (Йоан 15:13), и историческия принос на армията за националната съдба, създава впечатление за сериозност и дълбочина. Но когато се вслушаме не в звученето, а в премълчаното; не в думите, а в делата – се откриват фрапиращи празноти.

1. Липса на реална пастирска ангажираност: думите без въплъщение

Истинското пастирско слово не е академичен трактат, нито дипломатическо послание. То е въплъщение – „и Словото стана плът и живя между нас“ (Йоан 1:14). Когато пастирът говори, той трябва да стои сред овците – с раните, с тревогите, с надеждите им. В случая обаче словото е безопасно, дистанцирано, обтекаемо – то не носи болка, не съдържа сълза, не предизвиква катарзис. То е съставено, но не е изстрадано.

Формалното възвеличаване на армията, на „защитата на отечеството“ и на добродетелите, които уж вдъхновяват българския войник, звучи като словесен дим, прикриващ липсата на реален ангажимент. В епоха на нравствено разпадане, в която българският войник страда от усещане за безполезност, от служба, превърната в администрация, и от липса на стратегически смисъл – едно автентично слово би трябвало да му вдъхне не само уважение, но и надежда, посока, еклисиологично осмисляне на жертвата. Нищо от това не се случва. Словото стои, но не води.

А къде е споменът за онези, които са отдали живота си не само на фронта, но и в невидимата духовна битка – свещеници, офицери, монаси и вярващи, които са платили с кръвта си свободата, която днес – парадоксално – отбелязваме с държавни фанфари и литургична формалност? Нима паметта им е „несъвместима“ с текущата геополитическа линия?

2. Каноническо противоречие и богословски когнитивен дисонанс

Словото говори за „водоосвещение“ и „благославяне на бойните знамена“ – символи на духовното присъствие в телесния свят, на Божието благословение над делото на човека, когато то е в служба на истината и справедливостта. Но именно този акт на благословение отсъства. И тук се разгръща онова, което в богословската традиция може да се нарече лъжеиконичност – привидност на святост, без нейната същност.

Когато се изговаря истина, без да бъде приложена, тя се превръща в лицемерие. Светите Отци говорят неведнъж за онези, които „проповядват добродетел, но живеят в грях“ – тук обаче не става дума за личен грях, а за институционален компромис. Думите възхваляват благословението, но делото отказва да го извърши. Тялото на Църквата – чрез патриарха – се отдръпва, присядайки не върху канона, а върху удобството на политическата неутралност. Това не е „съборност“, а фрагментация на съвестта.

Така се ражда богословски когнитивен дисонанс – разрив между казаното и направеното. Това е особено опасно за Църквата, защото тя не е организация на думи, а Тяло Христово, в което всеки жест, всяко слово и всяко мълчание има сакрален заряд.

Когато патриархът говори за освещаването на знамената, но не ги благославя – той не просто отстъпва от традиция. Той руши литургичната цялост, в която словото и делото са едно: „вярвам, затова и говоря“ (2 Кор. 4:13) – но също и „който върши истината, дохожда към светлината“ (Йоан 3:21).

Църква на присъствието или на жеста?

Словото, изказано от Църквата, трябва да бъде не просто слово за Христос, а слово в Христос. То трябва да бъде изречено в пълно съзнание за отговорността пред народа и пред Неговия Владика – не заради моментна полза, а заради вечността. Патриархът не е мениджър на консенсуси, а пазител на истината. Ако Христос е Камъкът, върху който е основана Църквата, то всяко слово, изградено върху страх, дипломатичност и колебание, е построено върху пясък – и „когато завее вятърът и дойдат водите, голям ще бъде падежът му“ (Мат. 7:27).

Следователно, критиката към това слово не е каприз или политическа интрига, а апел към онова, което липсва: присъствие. Защото там, където словото звучи без свидетелство, то не преобразява – то просто заглъхва. И Църквата рискува да се превърне от ekklesia – събрание на призваните – в институция на отсъстващите.

Проблемът с изтеглянето на личността

1. Къде е лицето на пастиря?

Св. Йоан Златоуст подчертава, че пастирът трябва да бъде преди всичко жив пример на саможертва и да бъде в първите редици на всички изпитания, не зад изкусно написани слова или зад задължения, прехвърлени на други. За него пастирството не е просто издигане на глас, а съвършенство в делата и жертвите. Както пише в своето богословие: „Наемникът бяга, защото не го е грижа за овцете“ (Йоан 10:13). В контекста на църковния живот това означава, че когато духовният водач се дистанцира от истинските болки и страдания на своите вярващи, и избягва да поеме личната отговорност за важни събития или символични актове, той не само че застрашава своето служение, но и подкопава самата автентичност на пастирската си мисия. Патриархът, като предстоятел на Църквата, трябва да се явява като символ на съпричастност и лидер, който не се крие зад компромиси и външни „посредници“, а се изправя пред онези, които той води към светлината.

Неговото отсъствие от тези важни моменти – като благославянето на знамената или поминалите жертви на комунизма – не само отслабва връзката между него и народа, но и поставя въпрос за неговата духовна честност и искреност. Пастирът не трябва да бъде посланик на политическата игра, а страж на духовността, който стои със своето лице пред Бога и пред хората, независимо от обстоятелствата.

2. Бягство от екзистенциалния избор

Философският екзистенциализъм – от Сьорен Киркегор до Карл Ясперс – разглежда съществуването като процес на вземане на решения, които формират личността и нейното бъдеще. Според екзистенциалистите, човек не може да бъде себе си без да се поставя в ситуация на избор, който, дори да е болезнен, е необходим за осъществяването на автентичността. Когато човек не избира, той не съществува в истинската си същност – той е просто съществуващ, но не и жив, не и действителен.

Тази философска перспектива е особено важна в контекста на пастирската роля. Християнският пастир не може да бъде технократ на словото, който само леко наднича през идеологични и политически рамки, избягвайки трудните и болезнени избори. Пастирът е призван не просто да говори, а да свидетелства чрез своето присъствие, чрез действията си, които понякога изискват открито конфронтиране с реалността, дори ако това включва противоречие със световни сили. Такава позиция не е само въпрос на личен избор, а на духовна честност, която изисква от пастира да бъде готов да понесе тежестта на своето служение, дори когато това е неудобно или противоречиво.

Както Христос показва в своето земно служение, Неговото присъствие и действие в света е свързано със страдание и саможертва, а не с дипломатично лавиране или отдръпване. Пастирът, следвайки Христовия пример, трябва да бъде готов да „излезе от световните удобства и изкушения“ и да се постави в реалността на духовния живот, дори когато това го поставя в конфликт с властите или обществени норми. Християнският пастир не е политик – той е мъченик на истината и носител на Христовата светлина, която изисква не просто вербално изразяване на идеали, а личен ангажимент за тях.

Примери от християнската традиция и история на Църквата ни показват, че великите пастири не са тези, които избягват конфликта, а тези, които се поставят в сърцето на него, носейки жертвата, която е необходимо да понесат. Това включва всички велики свети мъже и жени, които са показали чрез своите действия, че вярата не е пасивно слово, а активно присъствие в света, понякога дори с цената на живота.

3. Присъствието на пастира като екзистенциален избор

Когато пастирът се отказва от това да бъде лице на Църквата, той не само че избягва важни духовни избори, но и не приема екзистенциалната си отговорност пред Бога и пред хората. Въпросът, който всеки християнски водач трябва да си зададе, не е какво „удобно“ решение да вземе, а как да поеме своя кръст и да свидетелства за Христос с всичките си действия, без страх от света.

В християнството, всеки избор е тежък, защото той не води към удобства, а към саможертва. Изборът за пастира не е избор между това да бъде популярен или непопулярен, а изборът да бъде верен на своята същност като Божий служител. И това изисква не само словото, а и смелостта да бъде лице на вярата, дори когато всичко около него изисква да се скрие зад удобни политически или социални позиции.

Действията на пастира говорят много повече от думите. Във всяко служение той има възможността да избира дали ще бъде „вдън земя“ – далеч от своето стадо, или ще бъде в първите редици на духовната битка, която е изправена пред него.

Политическо и църковно тълкуване на уклончивостта

1. Руската сянка върху отказа от освещаване

Отказът на патриарх Даниил да извърши тържественото освещаване на знамената, което е символичен акт на духовна подкрепа и национално единство, породи сериозни въпроси в православните среди. Някои църковни и обществени гласове предполагат, че този акт на уклончивост не е просто пастирска преценка, а резултат от по-дълбоки геополитически лоялности, насочени към Москва. Ако тези обвинения имат основание, то отказът да се осветят знамената би могъл да бъде интерпретиран като част от опасната ерозия на автокефалността на Българската православна църква. Възможно е този акт да бъде политически мотивиран, насочен към задоволяване на интересите на руската патриаршия, което би поставило под въпрос не само независимостта на Българската църква, но и самата основа на нейната духовна и канонична автономия.

Автокефалността на една църква не е просто юридическо признание, а дълбоко духовно осъзнаване на свободата и отговорността, които тя носи. Подобни действия, които показват отклонение от каноничните норми под влияние на външни политически фактори, водят до размиване на границите между религия и политика. Това застрашава не само автономията на БПЦ, но и доверие в нейната способност да бъде независим духовен водач на своя народ, а не подчинен на външни импулси. Създаването на такива прецеденти предизвиква съмнения в автентичността на пастирската й мисия и нейното истинско служение на Бога и на вярващите, а не на чужди държавни интереси.

2. Измамната литургична логика

Аргументът, изтъкнат от патриарх Даниил, че водосветът е бил извършен „твърде рано“ и следователно не е съобразен с каноничните изисквания, е не само канонически слабо обоснован, но и напълно неверен от гледна точка на историческата и богослужебната практика на Българската православна църква. Известно е, че покойният патриарх Неофит години наред започваше тържествата с водосвет в ранните часове на деня, след което последва литургия. Тази традиция, основана на практиката и каноничното разбиране, не само че не противоречи на каноните, но и е основна част от православното богослужебно време, което не е фиксирано до минута, а носи в себе си хармония и гъвкавост в служението на свещенослужителите.

Така аргументите на Даниил се явяват не само канонично невярни, но и морално съмнителни. Може би те не са просто неоснователни, а дори демонстративен отказ, облечен в канонична оправдателна логика, което в крайна сметка поставя под съмнение самата искреност на действията му. За Църквата и нейното пастирско служение е от съществено значение не само какво се изрича, но и какво се прави. Ако действията са в разрез с духа на истината и със същността на свещенодействието, тогава всяка ритуална претенция може да бъде разглеждана като лицемерие.

Това поведение не е просто въпрос на литургична или канонична прецизност, а на духовно и морално предизвикателство. Пастирът е призван да бъде открит и смел в своите решения, особено когато това касае съществени въпроси, като паметта на жертвите на комунизма или националната идентичност. Неговото поведение трябва да бъде безкомпромисно и достойно за доверието на народа, който му е поверил своето духовно водителство. В случая с отказа от водосвета, очевидно се наблюдава уклончиво поведение, което не само вреди на моралната основа на пастирската роля, но и хвърля сянка върху истинността и искреността на църковната власт.

Заключение: Криза на автентичността

Словото на патриарх Даниил на 6 май 2025 г. може да бъде описано не като живо слово, родено от дълбокото пастирско съзнание и от непосредствената среща с действителността, а като риторична фасада, която не носи в себе си истинската същност на Църквата. То е по-скоро символична декларация, отколкото откровение на Божията истина. Не е проблем само формата на изказа, а това, което липсва зад словото: не се усеща истинският дух на Църквата – тялото, свидетелството, жертвата и истината, които би трябвало да се излъчват от пастирското служение. Патриархът изглежда като церемониален администратор, а не като мъченически пастир, който е готов да се противопостави на всяка форма на зло, независимо от геополитическата му ориентация – било от изток, било от запад. Тази уклончивост и липса на смелост да застане срещу всичко, което застрашава духа на свободата и истината, подкопават самата основа на пастирската мисия и поставят под въпрос автентичността на духовното ръководство, което той е призван да осъществява.

Църквата в днешно време се намира в критичен момент, когато народът, армията и дори самото духовенство очакват от своите водители не просто словесни декларации, а истински живо свидетелстване на съвестта, която е неподкупна и не манипулирана от външни сили. Тази съвест трябва да бъде чиста от страх, от дипломатични компромиси, и от всякакви усилия за замазване на болезнените истини с красиви думи и празни обещания. Хората очакват от Църквата да бъде не само носител на духовните истини, но и страж на паметта и свободата. Патриархът трябва да бъде не само стълб на словото, но и несломим страж на духа – духовен водач, който не се бои да стои срещу потисничеството и неправдата, каквито и да са те. Неговата роля не е само да говори, а да свидетелства с живота си, да води с пример и да бъде истински пастир за своя народ.

Екзистенциалната криза, през която преминава не само БПЦ, но и цялото българско общество, е свързана с липсата на автентичност в духовното ръководство. В свят, който често предпочита компромиси и половинчати решения, хората търсят истински водачи, които да не се поддават на външен натиск и да свидетелстват за истината дори когато това изисква лична жертва. Патриархът, като духовен глава на БПЦ, трябва да бъде това, което народът очаква: стълб на правдата и символ на неподкупна духовна свобода, който не е изкривен от политически интереси или страх от геополитическо влияние.

„Бъдете трезвени, бдете!“ (1 Петр. 5:8) – този апостолски призив не е само за войската, но и за архиереите и всички, които се намират в ръководни позиции в Църквата. Това е призив към духовната будност и ангажираност към истината. Трезвостта и бдителността изискват да се гледа и към настоящето, и към бъдещето, като се разпознават истинските заплахи и се възприемат действия, които съответстват на християнската вяра и морални устои. Бъдността на архиереите не трябва да се ограничава само до външните ритуали и тържествени обреди, а да се простира в истинската отговорност към хората, които им вярват. Това не е просто въпрос на църковни формалности, а на автентичност в пастирската мисия, която изисква лична жертва и постоянен стремеж към духовната истина, дори когато тя поставя под въпрос комфортни и удобни възприятия.

В крайна сметка, този кризис на автентичност не се отнася само до институционални и канонични въпроси, но и до самото съществуване на Църквата като жива общност. Без автентичност на съвестта и без истинско свидетелстване на вярата, всяка форма на ритуал или публично изказване ще бъде просто външна фасада, лишена от дълбокото присъствие на Божията истина и на духовната смелост, която прави пастирите истински водачи в този свят.

Лалю Метев, 7 май 2025 г.

Лалю Василев Метев е български хуманист, общественик и публицист, известен със своето задълбочено разглеждане на религиозни, философски и етически въпроси в контекста на съвременния свят. Роден на 20 октомври 1968 г. в София, той завършва право, но впоследствие се насочва основно към изследвания в областта на генеалогията, философията и богословието. Неговите научни изследвания обхващат широк спектър от теми, включително българската история, както и съвременни проблеми, свързани с моралната и етичната отговорност на различни институции, включително Църквата. Метев се отличава с аналитичен подход към религиозни и социални явления, като често изследва теми с историческо и екзистенциално значение. Той е известен със своите дълбоки разсъждения по актуални въпроси, като кризата в духовните институции и ролята на духовните лидери в съвременното общество. Неговите критични анализи, включително на събития от духовния и религиозния живот, се отличават с искрено изискване за по-голяма откритост и отговорност от страна на духовенството. Особено важни за него са автентичността и жертвата в пастирското служение, които той поставя като основни компоненти на истинското Христово водителство. Освен това, Лалю Метев повдига важни въпроси относно социалната и политическата ангажираност на Църквата, като се противопоставя на всяка форма на двусмисленост и пасивност в моменти на криза. Той неуморно призовава за по-силна и активна роля на Църквата в обществото и подчертава нуждата от лична отговорност и действия от страна на духовните водачи. През последните години Метев редовно се изказва по въпроси, свързани с духовността, моралността и социалната отговорност на институциите, често в контекста на ключови събития за България и православната вяра. Неговите позиции намират отклик сред тези, които търсят ясни, открити и дълбоки послания от страна на религиозните лидери в България.