Словото на Патриарх Даниил: Теологичен анализ и обществен контекст

На 6 май 2025 г., в контекста на традиционния военен парад по случай Деня на храбростта и празника на Българската армия, Негово Светейшество Българският патриарх Даниил произнесе публично слово, в което приведе един от най-въздействащите стихове от Евангелието според Йоан: „Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели“ (Йоан 15:13). Цитатът бе използван като богословска рамка за осмисляне на жертвоготовността и патриотичното служение на българските военнослужещи.

Тази интерпретация — в която Христовата жертва се поставя в аналогия с военната саможертва — предизвика широк обществен и богословски резонанс. Основен въпрос, поставен в последвалия дебат, е доколко е легитимно да се прилага евангелският израз на божествената любов към контексти, свързани със структурирано насилие, държавен суверенитет и военна сила. Напрежението между евангелското послание и политическо-военната реалност става особено остро, когато се използва сакралният език на вярата, за да се придаде метафизична легитимност на действия, които носят в себе си потенциала за разрушение, убийство и омраза.

В православната традиция доброволната жертва, както е засвидетелствана в живота и смъртта на светите мъченици, никога не се извършва чрез упражняване на насилие над другия, а напротив — чрез отказ от насилие, дори с цената на собственото страдание. Тъкмо в това се състои радикалността на Христовата любов: в отказа да бъде унищожен дори врагът, в отказа от реципрочност на злото.

Св. Максим Изповедник подчертава, че истинската добродетел е „обезоръжена от страстите“, и че любовта — като богоуподобяваща сила — не търси своето, не се стреми към доминация, а се проявява в kenosis, тоест в доброволното себеунижение в името на другия. От тази гледна точка, разпятието е не просто историческа смърт, а екзистенциален жест на безкрайна свобода от властта на омразата и страха.

Когато свещените текстове се използват за оправдание на военни действия, те биват подчинени на херменевтична манипулация, при която смисълът им се прекроява в съответствие с логиката на държавната идеология или военната необходимост. Това поражда морална амбивалентност, при която любовта — върховна добродетел в християнската антропология — бива трансформирана в категория на насилствена саможертва, често трудно различима от агресия.

Съвременната философска етика, особено в светлината на трагичния опит на XX век, подчертава необходимостта от херменевтична бдителност и отговорност: да четем библейските текстове не като лозунги, а като нравствени предизвикателства, призоваващи към съвест, свобода и лична отговорност — не към легитимация на насилието, а към жертвената любов, насочена дори към врага.

Следователно, свързването на този евангелски стих с реалността на войната изисква изключителна богословска и нравствена прецизност. Преосмислянето на жертвата в светлината на Христовата жертва предполага не просто физическа смърт в защита на някого, а участие в спасителната логика на любовта, която не убива, а преобразява света чрез милост и помирение. В този дух Патриарховото слово не бива да се разглежда изолирано, а в контекста на църковното свидетелство, което в лицето на мъчениците и изповедниците винаги е било свидетелство на кротост, а не на триумфализъм.

Богословски аспекти

Цитираният стих от Евангелието според Йоан – „Никой няма по-голяма любов от тая – да положи душата си за приятелите си“ (Йоан 15:13) – представлява ключов момент от прощалната реч на Господ Иисус Христос към Неговите ученици. Тази реч, богата на сотириологично и еклесиологично съдържание, разкрива дълбоките основания на богочовешката любов, която се проявява в акта на доброволна саможертва. В този контекст Христос говори не само като Месия и Учител, но и като „добрият Пастир“ (Йоан 10:11), Който „полага душата Си за овцете“.

Св. Йоан Златоуст и св. Григорий Двоеслов, двама от най-изтъкнатите тълкуватели на Свещеното Писание в източната и западната патристика, разгръщат дълбоко богословско разбиране за тази жертвена любов. Те подчертават, че Христовото себеотдаване е не само образец на съвършена любов, но и антитеза на всяка егоистична форма на човешко съществуване. Любовта, която Христос разкрива, е абсолютно безусловна – тя обхваща не само приятелите, но и враговете (срв. Мат. 5:44), не само достойните, но и немощните, не само праведните, но и грешните (Рим. 5:8).

В светлината на този богословски хоризонт възниква въпросът: допустимо ли е аналогичното прилагане на този стих към реалности като военната служба и участието в бойни действия? Безспорно, саможертвата в името на ближния се утвърждава от Църквата като израз на върховна любов и добродетел. Въпреки това, тя следва да бъде разграничена от участието в насилствени действия, които водят до отнемане на човешки живот – дори когато това става в контекста на война.

Православната богословска традиция подхожда с изключителна предпазливост към въпроса за войната. Макар Църквата да благославя воини, когато те действат в защита на народа и в контекста на справедлива отбрана, тя никога не оправдава войната като морално добро. Тя я приема като трагична последица от грехопадналото състояние на света – като „порочно неизбежно зло“, според израза на някои от отците. Св. Василий Велики, например, препоръчва дори на воини, участвали в сражения, определен период на въздържание от св. Причастие, макар и да не ги отлъчва от Църквата – знак за етичната амбивалентност на тяхното дело.

Следователно, макар че военната саможертва може да се разглежда като акт на доблест и дълг, тя не бива механично да се отъждествява с Христовата любов и жертва. Христос полага душата Си, но не за да убие, а за да съживи; не за да победи с оръжие, а за да преобрази с кръстната любов. Именно затова Църквата призовава към мир, помирение и ненасилие, а не към героизация на войната. Истинският подвиг се осъществява не само на бойното поле, а в сърцето, което избира любовта пред омразата, прошката пред отмъщението и живота пред смъртта.

Философски и екзистенциални размишления

Тенденцията на човека да оправдава насилието чрез позоваване на висши идеали – било то религиозни, национални или етически – представлява дълбоко антропологично и философско предизвикателство. Философи като Хана Арент и Еманюел Левинас разглеждат тази склонност в контекста на радикалното размиване на границата между етичния дълг и идеологическия фанатизъм.

Арент въвежда понятието „баналност на злото“ (banality of evil), с което обозначава парадоксалната реалност, при която злото не винаги се извършва от фанатично зли личности, а често от обикновени хора, отказали се от способността за критично мислене. В анализа ѝ на процеса срещу Айхман тя показва как именно отказът от морална рефлексия – подчиняването на заповеди и бюрократични механизми – може да доведе до ужасяващи последици. Това поражда екзистенциалния въпрос: до каква степен индивидът носи отговорност, когато се е подчинил на „висш дълг“, но в нарушение на универсалния морален закон?

От своя страна, Левинас поставя акцент върху лицето на Другия (le visage de l’Autre) като източник на етичната повеля. За него първичният морален импулс не произтича от абстрактни норми или идеологически конструкции, а от срещата с конкретния човек – уязвим, страдащ, незаменим. Насилието – дори когато е рационализирано като „справедливо“ – винаги е нарушение на тази първична отговорност към Другия.

В този философски и етически хоризонт, използването на библейски текстове като аргумент в подкрепа на военни действия поражда сериозни проблеми. Такъв подход рискува да доведе до морална амбивалентност, при която словото, призвано да вдъхновява към мир и милосърдие, се превръща в инструмент за легитимация на разрушение. Това подкопава фундаментални християнски добродетели като състрадание, прошка и любов към врага – добродетели, които Христос не само проповядва, но и въплъщава чрез собствената Си жертва на кръста.

Следователно, философската и богословска отговорност днес изисква категоричен отказ от всяка форма на сакрализация на насилието. Истинската духовност не абсолютизира войната, а призовава към трансценденция на омразата чрез състрадание; към преодоляване на враждебността чрез прошка; към отказ от принуда в името на свободната любов. В противен случай, както предупреждава Арент, рискуваме не само да банализираме злото, но и да профанираме самото свещено.

Историко-политически и геостратегически контекст

Публичните изявления на Негово Светейшество Патриарх Даниил следва да бъдат разглеждани не само в рамките на вътрешноцърковния дискурс, но и в по-широкия контекст на съвременните геополитически напрежения, които намират отражение и в православното пространство. В последното десетилетие се наблюдава отчетлива тенденция към засилване на влиянието на Московската патриаршия върху православните църкви в Източна и Югоизточна Европа. Това влияние се упражнява не само чрез богословски и канонически аргументи, но и посредством мрежа от неофициални канали, включително подкрепа за определени духовници, медийни кампании и дипломатически инициативи с ясно изразен геостратегически заряд.

В този контекст, отношенията между Българската православна църква (БПЦ) и Руската православна църква (РПЦ) придобиват особено значение. Историческите, културни и духовни връзки между двете църкви са безспорни, но те не могат да бъдат използвани като инструмент за подриване на каноничната, институционална и духовна автономия на БПЦ. Опасенията относно евентуално външно влияние не са абстрактни, а намират израз и в официални политически позиции. В този смисъл, изявлението на президента Румен Радев, че всяко посегателство върху единството на Българската православна църква представлява заплаха за националната сигурност и суверенитет, отразява осъзнаването на ролята на БПЦ като духовен стълб на българската идентичност и гарант на историческата приемственост.

Сложната симбиоза между църковна юрисдикция и геополитическа стратегия изисква прецизен анализ, особено в условията на глобална нестабилност, военни конфликти и идеологически поляризации. Православието, от своя страна, е призвано не да се превръща в геополитически инструмент, а да остане пророчески глас на мира, духовната независимост и нравствения интегритет. Изправена пред това предизвикателство, Българската православна църква е призвана да отстоява своето каноническо достойнство и пастирска мисия – не в сянката на външни сили, а в светлината на Евангелието и в служба на българския народ.

Заключение

Изказването на Негово Светейшество Патриарх Даниил поражда редица съществени въпроси, свързани с херменевтиката на свещените текстове и тяхното значение в контекста на съвременните социокултурни и политически реалности. Подобни публични слова изискват не само пастирско състрадание и духовна чувствителност, но и задълбочен богословски анализ, способен да разграничи автентичното християнско свидетелство от реторики, които могат да се превърнат в средство за легитимация на насилие.

Не сме изненадани — и все пак шокът остава. Доживяхме деня, в който от името на Българския патриарх — духовен глава на поместната ни църква — се проповядва моралната ерес на Московския патриарх Кирил (Гундяев), според която думите на Христос „Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели“ (Йоан 15:13) се отнасят „с особена сила“ до саможертвата на „нашето христолюбиво и родолюбиво войнство“. Това бе заявено не къде да е, а по време на Гергьовския парад и освещаването на бойните знамена на Българската армия – церемония, на която думите на Евангелието прозвучаха не като благовестие, а като военен лозунг.

Не знаем кое е по-смущаващо – богословската недалновидност или духовната безотговорност, проявена в този акт. Подмяната на Христовото слово, което призовава към лична саможертва в името на любовта, с апология на организираното насилие, граничи с богохулство. Още по-притеснително е ехото, с което тези думи бяха посрещнати от среди в българското духовенство и сред част от миряните с афинитет към руския политически и религиозен дискурс — като че ли църквата може да служи едновременно на Бога и на имперски интереси.

Очевидно за мнозина православни русофили в България не е обичайна практика да се четат нито Светите отци, които предлагат еднозначно тълкувание на въпросните евангелски думи, нито дори самото Евангелие. Това невежество, гарнирано с идеологическа ревност, е опасна смес, която не само изкривява християнското учение, но и го прави услужливо оръдие в ръцете на светски проекти, лишени от благодат и истина.

Православната църква, като пазителка на апостолската традиция и носителка на Евангелието на мира, е призвана да бъде пророчески глас на милосърдие, помирение и духовна трезвост в свят, раздиран от конфликти, идеологически противопоставяния и морална амбивалентност. В този смисъл, всяка употреба на богословски категории и библейски цитати, особено по теми, засягащи живота, смъртта, войната и националната идентичност, следва да бъде извършвана с дълбока отговорност, духовна мъдрост и с оглед на целостта на евангелското послание.

Ролята на духовните водачи не е да се пригаждат към политически конюнктури или националистически импулси, а да напомнят за висшето призвание на Църквата – да бъде Тяло Христово, свидетелстващо за Божието царство, където любовта, прошката и истината имат върховен приоритет. В този дух е от изключително значение пастирите на Църквата да бъдат гласове на духовно различаване и нравствена яснота, които насърчават единството, насаждат мир и вдъхновяват народа към живот, съзвучен с благодатта и истината на Христос.

Лалю Метев, 8 май 2025 г.

7 май 2025 г. – Руски свещеник обвини противниците на войната, че носят духа на антихриста

В Руската православна църква осъдиха руснаците, които желаят мир. Тези, които жадуват за мир и сигурност, притежават духа на антихриста. „Те си мислят, че са велики християни, а всъщност в тях действа духът на антихриста“, заяви руският протоиерей Андрей Ткачев. Той обясни, че противниците на войната „искат мир заради греха“. По думите на Андрей Ткачев, повечето хора искат мир, за да могат да грешат. За грях той определя желанието да се пътува, да се пие, яде и печели пари. „В тях действа духът на антихриста. Страхлив, малодушен, плътски дух на антихриста, който иска мир не за Бога, а мир за греха. Дайте ми мирен живот, за да продължа да греша. И не ми пречете да живея. Не ми пречете да пътувам по целия свят. Не ми пречете да пия, ям, печеля пари. И да греша. Затова ми е нужен мир. Дайте ми го. Това е мирът на антихриста“, каза Ткачев. Той добави още, че мир и спокойствие ще има само преди Второто пришествие на Христос и по времето на антихриста.