ПРЕДЪВКВАНЕ НА СТАРИ МИТОВЕ

Темата, повдигната от македонист като Копейкин – „Какво празнуваме на 9 май?“ – отваря широко поле за критически размисъл. Самото ѝ задаване в контекста на неговото послание съдържа внушение: че честването на 9 май е спорно, подлежащо на преосмисляне и, вероятно, носи сянка на дълбоко вкоренено историческо лицемерие. Подобна реторика е характерна за популисткия стил на Костадинов – тя търси поляризация, като подменя сложността на историческите събития със символни противопоставяния, дословно следващи линията на Кремъл.

А всъщност – на 9 май не празнуваме войната, а паметта. Не победата сама по себе си, а уроците на историята. Празнуваме края на най-унищожителния конфликт в човешката история, с надеждата той никога да не се повтори. Празнуваме възможността Европа – някога раздирана от национализъм и омраза – да се преобрази в пространство на мир, сътрудничество и обща съдба. Не „чужда“ Европа – а нашата Европа, в която България влезе със свободната си воля и с ясна историческа перспектива.

Да, 9 май е многопластова дата. И именно затова тя не трябва да бъде превръщана в инструмент на идеологическа манипулация. Ако вярваме, че историята е учител, тогава дължим на миналото не нови митове, а честна памет. Не лозунги, а разбиране.

Истинският патриотизъм не се измерва в това колко силно заклеймяваме „другите“, а в способността ни да съпреживяваме болката на всички загинали, да уважаваме сложността на миналото и да изграждаме общото си бъдеще върху основите на памет, отговорност и мир.

Темата, подета от македониста Костадинов – „Какво празнуваме на 9 май?“ – изглежда като въпрос, но е всъщност реторическа провокация. В нея прозира познатото внушение: че честването на тази дата е нелегитимно, натоварено с чужди внушения и нужно на преосмисляне. Подобен подход е типичен за политическия му стил – фасадна критика, зад която прозира добре разпознаваемата стратегия на идеологическа подмяна. Историята се редуцира до лозунг, фактите – до удобна интерпретация, а сложните уроци на миналото – до поредната възможност за разделение.

Това не е невинно любопитство, а риторика, която в синхрон с кремълската пропаганда цели едно: да ерозира общата историческа памет на Европа и да внуши, че „победената“ България няма място сред демократичните нации, които помнят с болка, а не с триумф, края на най-опустошителната война в човешката история.

Истината е проста – на 9 май не честваме отдавна вече рухнали чужди империи, а паднали хора; не власт, а уроци; не разделение, а възможността за мир. И ако някой наистина държи уроците на историята да не се забравят – нека започне от себе си и спре да ги пренаписва по чужда диктовка.

Паметта за Деня на победата като морален ориентир за настоящето

На 8 май 1945 г. влиза в сила безусловната капитулация на нацистка Германия — събитие, което бележи края на Втората световна война в Европа и поставя основите на следвоенния ред. Датата остава в европейската и световната памет като Ден на победата — ден на освобождение от злото на тоталитарната идеология, но и на почит към безмерната цена на тази победа.

80 години по-късно, Великобритания отдава заслужено уважение към жертвата и подвига на онези, които защитиха свободата. Британският крал Чарлз III, заедно с членове на кралското семейство, ще участва в тържествен военен парад, който ще открие четиридневните възпоменателни събития. Участието на украински военни в тези церемонии е повече от символично — то е морален жест и израз на солидарност с народ, който и днес защитава правото си на съществуване срещу агресия.

Премиерът Киър Стармър съвсем точно посочи, че това е момент на национално единство — време не само за възпоменание, но и за преосмисляне на отговорността, с която свободата ни задължава.

Историята пази и един по-човешки, но дълбоко значим епизод от този ден: младата принцеса Елизабет и нейната сестра Маргарет, смесили се с ликуващата тълпа по улиците на Лондон — единственият път в дългия ѝ живот, когато бъдещата кралица успява да изживее духа на народа, неразпозната. Един жест, който олицетворява връзката между институцията и гражданите, между символите на властта и живия народен порив към свобода и радост.

Днес, когато в Европа отново се води война, паметта за 1945 г. е не просто историческо възпоменание — тя е предупреждение, но и вдъхновение. Да отбелязваме Деня на победата означава не да се отдаваме на тържествуване, а да поемем ангажимент: за мир, за разум и за непримиримост към всяка форма на тирания.

Миналото ни говори. Днес е наш ред да го чуем – и да отстояваме свободата с чест и отговорност.

Лалю Метев, 9 май 2025 г.

Лалю Василев Метев е юрист, обществен коментатор и публицист, чийто текстове съчетават правна чувствителност, историческа памет и морална аналитичност. Магистър по право, той често излиза извън пределите на юридическото, за да се вгледа в по-дълбоките основания на гражданската съвест, политическата реторика и съвременната криза на историческото съзнание. В есетата си Метев търси не декларативни истини, а отговорност – пред миналото, пред жертвите на историята, пред паметта като нравствен ориентир. Пише с ясно изразена позиция, но без фанатизъм; с патос, но и с вътрешна дисциплина на мисълта. Вярва, че свободата не е даденост, а дълг – и че именно честното разбиране на историята е първата крачка към нейното достойно бъдеще.