Дебатът за вероучението: Културна полемика или цивилизационна битка?

Съвременният дебат за мястото на вероучението в българското училище не е просто културна полемика. Този дебат е истинска цивилизационна битка, водена на терен, където идеите се явяват оръжия, а разликите в позициите отразяват дълбоки философски и социални пропасти. Все по-често ставаме свидетели на ситуации, в които самозвани морални авторитети и публицисти, възползвайки се от публичната си видимост, подменят същинските въпроси с повърхностни аргументи, често изтъквани с цинична реторика и манипулации. Един от най-ярките примери за такова поведение е текстът на Иван Стамболов, който в социалните мрежи саркастично се присмива както на позицията на Теодора Димова, така и на мнението на Захари Карабашлиев за необходимостта от духовно образование и включването на вероучение в училищата. Настоящият анализ има за цел да покаже защо подобна позиция не е само погрешна, но и дълбоко вредна за културното и духовно здраве на нацията.

Текстът на Иван Стамболов е наситен с остър сарказъм, реторично напрежение и агресивна публицистика, което е типично за неговия стил. Въпреки това, проблемът не се състои само в реторичната му агресия, а в дълбоката идеологическа манипулация, която стои зад него. Стамболов подминава същинските въпроси, като вместо да обсъди основните предимства на духовното образование, той се фокусира върху повърхностни и дори изкривени аргументи. Тази манипулативна реторика е не само интелектуално несъстоятелна, но и вредна за обществото, защото пренебрегва основополагащи принципи на етично и духовно възпитание, които са изключително важни за здравото развитие на личността и обществото като цяло.

Когато разглеждаме обществото в неговото духовно измерение, изключването на вероучението от училищата е не просто пренебрегване на религиозни ценности, но и загуба на самата културна идентичност. Защото християнството, като съществена част от българската история и култура, е не само религия, а основа на моралните и етични принципи, върху които са изградени съвременните институции и общество. Подобно изключване не е само педагогическо решение, а акт, който поставя под въпрос самата същност на нашето общество и неговите бъдещи поколения.

Защо този въпрос е толкова важен? Защото вероучението не е просто предмет на обучение – то е процес на формиране на личността. Чрез включването на духовно образование в училищата, не само че даваме възможност на децата да се запознаят с християнските ценности и тяхната историческа роля, но и създаваме условия за израстване на морални и етично осъзнати граждани. В противен случай, ние лишаваме бъдещите поколения от възможността да изградят своето разбиране за добро и зло, за праведност и неправда, както и от способността да правят избори, които не са само прагматични, а и морални.

Отказът от духовност и вярвания, които са в основата на националната ни идентичност, не е просто философски пропуск, а е стратегическо подкопаване на същността на обществото. Историята показва, че народите, които губят своята духовна основа, рано или късно изпадат в нравствен и културен упадък. Отричането на духовните ценности и отказът от тяхното преподаване в училищата не само води до социална фрагментация, но и прави по-трудно формирането на устойчиви етични модели в съвременното общество.

Затова дебатът за вероучението не е просто спор за мястото на религията в образованието, а въпрос за бъдещето на България като духовна и културна нация. Отговорността ни като общество е да поставим духовността и етиката в основата на образователната система, за да гарантираме, че следващите поколения ще бъдат не само образовани, но и морално стабилни и устойчиви личности, които ще продължат да изграждат нацията върху солидни духовни основи. В противен случай рискуваме да изгубим тази нишка, която свързва миналото, настоящето и бъдещето, а с това – и същността на нашето културно и духовно наследство.

Вероучението като екзистенциален, а не идеологически въпрос

Когато настояваме за включването на вероучение в българската образователна система, не защитаваме възстановяването на теократичен ред или конфесионално индоктриниране. Напротив, настояваме за възстановяване на духовната основа, върху която се изгражда разбирането за човека като свободна, отговорна и устойчива личност. Това е въпрос на възвръщане на онези аксиоми и морални принципи, които ни позволяват да разпознаваме човешкото съществуване не като просто социална конструкция, а като дълбока екзистенциална реалност. В основата на християнската педагогика стои стремежът към изграждането на вътрешен морален компас – не чрез външна принуда, а чрез лично осъзнаване и съзнателно преосмисляне на своите действия.

Когато едно дете бъде лишено от езика на метафизиката – от понятията за грях, прошка, спасение и жертва – то може да бъде формирано като социален индивид, но не и като цялостна личност. Възпитанието, което не се опира на тези основни метафизични категории, може да доведе до физическо и умствено развитие, но не и до истинска духовна зрялост. Това не е абстрактно философско твърдение, а живата социална реалност, която вече наблюдаваме около себе си. Обществото, лишено от духовната същност на човека, започва да носи своята цена: агресия, отчуждение, екзистенциална празнота, цинизъм към смисъла и отчаяние от липсата на вътрешен ориентир. В резултат на това, много млади хора се сблъскват с дълбока вътрешна пустота, която не намира изход в ежедневния свят на материалните и социални изкушения.

Твърдението, че децата не могат да възприемат понятия като грешка или духовна отговорност, е не само интелектуален песимизъм, но и отказ от човека като духовен субект. Когато изключваме възможността за духовно възпитание, ние всъщност отричаме човека в неговата цялост – като същество, което има способността да носи вина, да се покае и да се преобрази. Това е фундаментално антропологическо изкривяване, което лишава човешкото съществуване от неговата истинска ценност – възможността за духовна трансформация и вътрешен растеж.

Екзистенциалната природа на християнското учение не е просто доктрина, а жива реалност, която прониква в самата същност на човешката личност. Без разбирането за грях и покаяние, човекът е като кора, без ядро – социално приспособен, но не дълбоко свързан със своето вътрешно „аз“. Християнската духовност предлага отговори на най-дълбоките въпроси на човешкото съществуване: Какво е смисълът на живота? Какво ни прави хора? Как да понесем своите слабости и да се изправим след паденията си?

Възпитаването на децата чрез вероучение не е просто обучение в религиозни принципи, а възможност за създаване на личности, които не само че разбират света около себе си, но и усещат своята дълбока връзка с него – връзка, основана на духовността и съзнанието за трансцендентно. Човекът, който е в състояние да осъзнае своето духовно съществуване, има силата да носи отговорност не само пред себе си, но и пред обществото. Именно това прави възпитанието във вярата екзистенциално необходимо за формирането на личността, която ще може да преодолее трудностите на съвременния свят със смирение, мъдрост и дълбок морален интегритет.

Затова защитата на вероучението в училищата не е просто политически въпрос, а морална и философска отговорност – отговорност, която носим за бъдещето на нашето общество и на неговите поколения. Отричайки духовността като основа на възпитанието, ние не просто изключваме една част от образованието, а лишаваме обществото от възможността да се върне към своите корени, да осъзнае своята същност и да изгради устойчиви и достойни поколения, способни да се справят със съвременните екзистенциални предизвикателства.

Богомилството – симптом на криза, а не модел за следване

В критичния си отговор към поддръжниците на вероучението, Иван Стамболов открито се възмущава от опита на Захари Карабашлиев да постави въпроса за отсъствието на богомилството от религиозното образование. Този въпрос, дори и да не е подходил богословски с необходимата прецизност и дълбочина, изисква внимание и сериозно обмисляне, а не повърхностна ирония. Стамболов изглежда пренебрегва, че зад този въпрос не стои просто академичен интерес, а опит за разбиране на историческите и духовни форми на търсене на истина, които са формирали българската религиозна и културна идентичност през вековете.

Да, богомилството е ерес – но ерес не в смисъла на абсурдна или безсмислена идеология, а като израз на духовен бунт. Тази ерес не е просто предизвикателство срещу църковната институция, а по-скоро реакция на религиозна формализация и социална несправедливост, които в онази епоха задушаваха свободата на духа и истинското търсене на Божествената светлина. Защо тогава да отричаме правото на учениците да познават тази част от историята? Ако изключим богомилството от учебния процес, не просто ще премахнем една еретична идеология, а ще заличим онези мигове в човешката история, когато духът, изгубен в търсенето на смисъл, е открил алтернативни пътища, макар и по тъмни и опасни пътеки.

Изучаването на богомилството е не само богословски въпрос, а и педагогически акт, който има за цел да възпитава способността за различаване между истината и заблудата. В контекста на православното учение, което изрично отхвърля дуалистичните идеи на богомилите, този процес на учене е не само вникване в историческата реалност, но и вникване в самата същност на човешката екзистенция – тя е изпълнена с въпроси за смисъла, за светлината и тъмнината, за търсенето на Бога и за паденията, които неминуемо следват, когато се отклоняваме от Него.

Не трябва да се допуска богомилството да бъде романтизирано като анархистично движение на освобождение от всякакви окови. То не е модел за следване, а предупредителен знак за духовни кризи и опити за намиране на изход в моменти на религиозен и социален упадък. Зад всяко такова движение стои дълбока духовна болка, вкоренена в усещането за несправедливост и невъзможност за интегриране в установените религиозни структури. Това е духовната криза, която води до отчаяни търсения, макар и понякога да водят към заблуждения. Богомилството трябва да се разглежда като един от многото етапи в развитието на българския духовен и исторически пейзаж – етап, който предлага ценни уроци за разпознаване на крехкостта на човешката вяра, но и за опасността от воденето на духовни търсения извън пределите на истината.

Изучаването на богомилството в контекста на православното учение е начин за формиране на критическо религиозно мислене. Това е възпитание в способността да разпознаваме какви идеи могат да водят към истината, а кои – към заблуда. То не е задача да поддържаме и възхваляваме тези, които са се отклонили от установената вяра, а да учим бъдещите поколения как да разберат и усетят опасността от всяко отклонение, което води към духовно разкъсване и социална дезинтеграция.

Богомилството е симптом на духовна криза, не модел за подражание. То е зов за възраждане на истинската вяра, но през погледа на едно общество, което е изгубило връзката си със своите дълбоки корени. Да се учим от тази част от историята е задължително не за да я повторим, а за да разпознаем къде се крие истинската опасност за съвременния човек – в отсъствието на истинска духовна интеграция, в заблудата, че можем да строим нашето общество върху фалшиви основи. Възпитаването в духовна отговорност и критическо мислене е единственият път към бъдеще, което да бъде истински духовно, а не просто социално изградено.

Интелектуалният цинизъм не е алтернатива на духовното търсене

Иван Стамболов се представя като стожер на разума, като ироничен защитник на „либералния нихилизъм“ срещу религиозните стремежи в обществото. Но зад тази самодоволна позиция на културен критик прозира не интелектуалната зрялост, а по-скоро едно дълбоко вкоренено отчуждение от духовността. Въпреки че декларира рационализъм, неговата позиция издава не търсене на истина, а цинична подигравка с онази част от обществото, която все още смята, че духовността има значение. Неговото отношение не просто не разбира, а се изсмива от необходимостта на човека да се обръща към вярата като средство за преодоляване на вътрешните конфликти и житейските изпитания.

Тази болезнена очевидност е най-ярко изразена в отношението му към писателите Теодора Димова и Захари Карабашлиев – двама творци, които безспорно са част от съвременната духовна култура. Те, в своето творческо усилие, не само търсят да разберат, но и се опитват да въведат духовни елементи в образованието и в културата. Въпреки това, Стамболов не намира нищо стойностно в тези усилия, а ги посреща с ирония и сарказъм. Тази ирония не е плод на интелектуален спор, а по-скоро на морално снизхождение, което подменя истинския аргумент със саркастични забележки.

Иронията, използвана от Стамболов, е индикатор не за дълбочината на неговите идеи, а за повърхностността на отношението му към духовния свят. Вярата за него изглежда не само ненужна, но и обект на присмех, а духовното търсене – неразумно и наивно. Тази позиция, на първо място, е опасна, защото отрича основното човешко стремеж – да се търси, да се изпитва и да се възприема смисълът извън физическото и материално. Да поставиш духовността в категорията на „ненужно“, „фалшиво“ или „безсмислено“ е да подцениш самото естество на човешката същност. Човекът не е просто рационален индивид, той е същество, изпълнено със съмнения, надежди, болка и търсене на истина. Отричането на този аспект от неговото съществуване е не само интелектуално бедно, но и екзистенциално опасно.

Истинската интелектуална отговорност не се състои в това да заклеймяваш, а да се опиташ да разбереш, да почувстваш и да осмислиш. Нито разума, нито вярата трябва да бъдат възприемани като противоположни сили. Истинският интелектуален подвиг е в това да се мисли през вярата и да се чувства през разума. Това означава да бъдем способни да говорим за духовността не като някакъв абстрактен идеал, а като нещо, което е част от същността на човека, нещо, което му дава смисъл и посока в хаоса на съвременния свят.

Не трябва да подценяваме важността на духовното търсене. Точно както съвременният свят се нуждае от интелектуални усилия, така и той не може да съществува без духовната съпричастност. Цинизмът и подигравката не са ефективни пътища към постигането на разширено и просветлено разбиране. Напротив, те са пътища към духовно бездействие, към избягване на въпросите, които най-дълбоко засягат човешката същност.

Истинската интелектуална добродетел се състои в това да свидетелстваме за възможността за преображение и просветление. Да търсим не само да разберем света, но и да го усетим в дълбочина. Да говорим с смирение, а не с гордост – защото само в смиреното отношение можем да възприемем вътрешния свят на другия и да уважаваме неговото търсене на истината. Интелектуалната добродетел не е в отричането на духовното, а в неговото признаване и издигане до висотите на разума и разискването.

Не трябва да забравяме, че духовността не е само възможност, тя е необходимост за съществуването на човека като свободна и отговорна личност. Вярата не е алтернатива на разума – тя е негово допълнение. Възможността да живеем в хармония с вътрешната си същност и света около нас изисква не само логика, но и дълбочина на чувствата, които извира само от истинската духовност. Цинизмът може да се присмее на тази истина, но не може да я прогони – тя винаги ще намира пътя си в човешката същност.

Защо нацията има нужда от вероучение – и защо това не е капан на миналото, а шанс за бъдещето

Възможно е за някои да изглежда, че връщането към вероучението в образователната система е крачка назад, към „тъмното Средновековие“, както често се изтъква от определени критици. Но тази интерпретация е не само неточна, а и дълбоко погрешна. Включването на духовни дисциплини в съвременния образователен процес не е носталгия по отминали епохи или опит за ограничаване на личните свободи. Напротив, то е възможност да се върнем към основите на човешката същност и да преоткрием онази вътрешна сила, която е в състояние да възстанови посоката на съвременния човек – загубил се в лабиринта на консуматорството, неувереността и духовния вакуум.

В съвременния свят, в който човешката душа често е затрупана от хаоса на информационната епоха и моралната относителност, вярата и духовността се явяват не само като елемент на традицията, а като истински пътеводител за вътрешната стабилност на обществото. Вероучението е не инструмент на контрол, а именно езикът на духа, чрез който знанието за човека, неговата същност и предназначение се предава като опит, а не като абстрактни идеи или клишета. Този език е не само начин на мислене, но и начин на живот, който пресича всички социални и културни бариери, търсейки общия корен на човешкото съществуване.

Духовността не е някакъв привнесен елемент в живота на индивида или нацията. Тя е нещо дълбоко вградено в човешката природа и когато бъде отречена или пренебрегната, тя не изчезва, а се трансформира в нещо разрушително. Колкото повече се отказваме от духовните категории – като грях, прошка, истина, спасение – толкова по-силно изпитваме липсата им в ежедневието си. Те не са просто думи – те са пътеки, които водят към вътрешната ни цялост и към по-дълбокото разбиране на света около нас. Възстановяването на тези думи, на тези концепции в образованието и в обществената дискусия е първата стъпка към възраждането на личността в пълния смисъл на термина.

Именно в този контекст, когато духовният елит се присмива на духовността и се отнася към нея с цинизъм или подигравка, то това не е интелектуална критика, а духовен упадък. В този процес на подигравка с най-съкровените човешки търсения, обществото не само губи вярата в своето бъдеще, но започва да се разпада в самия си център. Този процес на самоунищожение е толкова по-опасен, колкото повече расте разривът между съвременния човек и неговата духовност. В крайна сметка, ако продължаваме да игнорираме духовните истини, ние ще се озовем в един свят, в който човекът е лишен не само от духовните си основи, но и от основите на морала и човечността.

Не можем да си позволим да бъдем само „потребители“ или „успели хора“ в това общество. Ние трябва да бъдем личности, които разпознават и съществуват в пълнотата на своето духовно битие. За това е нужно да възстановим онези основи, които не само ни дават възможността да разберем света, но и да имаме смелостта да променяме себе си в посока на по-дълбокото разбиране за човека. Не можем да вървим напред, ако не знаем откъде идваме, и не можем да изградим бъдеще, ако не помним стойността на това, което сме загубили.

Оттук идва и необходимостта от включването на вероучението в образованието – не като капан на миналото, а като мост към бъдещето. Това не е връщане назад към религиозни догми или институционализирани формули, а опит за възстановяване на духовната цялост на личността в един свят, който се е заблудил в търсене на „успехи“ и „постижения“, без да разбира същността на истинското човешко щастие. Тази духовна съпричастност е основата, върху която можем да изградим не просто индивиди, но и общество, което е в състояние да се съпротивлява на моралния упадък и да въздига истинските ценности на живота.

Сега е моментът да разпознаем това предизвикателство и да приемем, че духовността е шанс за бъдещето, а не тежест от миналото. И само когато започнем да говорим с езика на вярата, ще можем да възстановим онази вътрешна стабилност, която е основата на всяка истинска култура и всяка здрава нация.

Защо въпросът за вероучението днес не е ретрограден, а екзистенциален

Включването на вероучението в образователната система не е просто педагогически въпрос или политически дебат, а фундаментално предизвикателство, което касае самото духовно самосъзнание на нацията. То не е въпрос на налагане на догма или задължителни религиозни формули, а по-скоро опит за възстановяване на изгубената аксиологична ос, около която се изгражда човекът като личност, способна да търси смисъл и да намира своето място в един свят, изпълнен с противоречия и несигурности. В този контекст, вероучението е не просто начин на мислене, а начин на съществуване. То поставя въпроси, които са дълбоко екзистенциални и задават основите на личната и колективната идентичност.

Без основни ориентири като добро и зло, грях и прошка, отговорност и свобода, възможността за възпитание на морални и духовни ценности става буквално невъзможна. Когато децата израстват в свят, в който тези понятия са разклатени или дори напълно отсъстват, те не просто остават морално неукрепнали – те се формират в един свят, който е безсмислен и празен. В този свят всяка стойност е под въпрос, а всяка истина – подозрителна. Това не е само педагогически провал, а екзистенциална криза, която по същество води до невъзможността за изграждане на здраво общество и стабилни човешки отношения.

Но тук не става въпрос за конфесионално индоктриниране или за изграждане на религиозни догми. Вероучението, когато бъде разбирано в духа на великите християнски мислители като св. Григорий Богослов, св. Максим Изповедник и св. Филарет Московски, е всъщност въведение в дълбокото разбиране на антропологията на личността. То не учи на религиозни формули, а предлага път към осъзнаването на човешката същност, на смисъла на историята и на отговорността, която носим пред вечността. Това е педагогика, която не се състои само от правила и норми, а от формация на сърцето и съзнанието.

Християнската педагогика не е просто набор от правила за добро поведение – тя е учение за формиране на способността за прошка, състрадание, покаяние. Това е основа за развитие на личността, която може да се противопостави на цинизма и нихилизма, които все по-често проникват в обществения език и подменят ценностите, които сме считали за вечни. И тази формация не е само етика, а етика, която е изживяна и преживяна – теоретична и практическа едновременно. Тя се корени не в социалния конформизъм, а в духовния устой и духовната интегритетност.

Следователно, въпросът не е „дали децата ще разберат понятието грях“, а дали възрастните, които ги възпитават, още вярват, че има грях. Защото самото наличие на грях е не само теоретична идея – то е част от дълбокото осъзнаване на човешката уязвимост и необходимостта от отговорност. Ако възрастните, съвременниците ни, не признават греха, тогава възпитанието в истинската добродетел става невъзможно. Поставянето на въпроса за духовността в образованието е начин за възстановяване на здрава ос в съвременното общество. Това не е ретрограден ход, а необходимото условие за изграждане на здрави индивиди, които не просто да съществуват, а да се издигат към по-дълбокия смисъл на живота, вярата и съществуването.

Включването на вероучението в образователната система днес не е капан към миналото, а възможност за изграждане на едно по-смислено и духовно осъзнато бъдеще. Това е изискване за възстановяване на онези основни ценности, които ни дават възможността да се изправим срещу собствените си слабости и да търсим изкупление и пречистване не само на индивидите, но и на обществото като цяло. Това е въпрос за съществуването на нацията в най-дълбокия й смисъл – като духовен организъм, който не живее само с икономически или политически аргументи, но и с аргументите на вътрешната човешка същност, в която духовното и моралното не са само въпроси на индивида, а въпроси на нацията като цяло.

Богомилството: ерес, анархизъм или свидетелство за духовна криза?

Историческото явление, наречено богомилство, дълго време е било разглеждано едностранчиво – като „ерес“ в каноничния смисъл на думата, отклонение от догматичната истина, заплаха за единството на Църквата и държавата. Иван Стамболов справедливо ни припомня тази интерпретация – утвърдена в съзнанието на поколения православни автори и потвърдена от мощната критика на светци като св. Теофилакт Охридски и св. Козма Презвитер. Но макар вярна по форма, тази перспектива остава непълна по съдържание. Тя улавя симптома, но не обяснява диагнозата. Защото богомилството не е просто доктринално заблуждение – то е език на болката.

За да разберем богомилството, трябва да разберем контекста, в който то възниква: епоха на социална задушеност, църковна ригидност и институционално отчуждение. В този смисъл, богомилството не е толкова бунт срещу вярата, колкото вик от нейното мълчание. То е форма на духовна самозащита, обърната в заблуда; опит за завръщане към „чистото евангелие“, но по път, който минава през отричане на Тайнствата, на йерархията, на самата тварна реалност.

В този парадокс се крие и неговата екзистенциална значимост. Богомилството свидетелства не просто за „ерес“, а за отчаяно търсене на смисъл – при отсъствието на живо свидетелство за благодат. С други думи, то е резултат не само на теологическо заблуждение, но и на пастирски вакуум. Когато Църквата бъде възприемана не като майка, а като инквизитор, тогава всяка духовна жажда се превръща в подозрение, всяка истина – в догма, и всяка институция – в угнетител. Богомилите не са просто еретици – те са хора, които вече не чуват отговор.

И тук проличава дълбоката отговорност на Църквата – не само да различава истината от лъжата, но да разпознава раната зад бунта. Ересите не се раждат от нищото; те избуяват там, където истината е престанала да бъде въплътен живот и е станала само структура. В този смисъл, богомилството е и диагноза за онова, което св. Максим Изповедник нарича „раздвоение на ума и сърцето“ – когато догматът вече не се преживява като живот, а само като формула.

Затова изучаването на богомилството днес не бива да се възприема като реабилитация на лъжеучение, а като нравствено усилие за разбиране. То е шанс да видим как духовната истина, когато не е свидетелствана с любов, може да бъде отхвърлена с ожесточение. Отговорът на Църквата към богомилите е не само осъждането на заблудата, но и дълбокото разпознаване на човешката нужда от смисъл, принадлежност и изкупление.

Истинската опасност не е, че учениците ще чуят за богомилите – а че ще чуят за тях единствено от гласове, които не познават живия живот на Църквата. Когато православието се възприема само като културна памет или етническа идентичност, а не като евхаристийна реалност, тогава ересите се връщат – не защото са истинни, а защото истината вече не се обитава.

В края на краищата, въпросът не е дали богомилството е ерес – то безспорно е. Въпросът е: какви пустоти са го родили? И ако днес повторим същата пастирска небрежност, няма ли утре да ни посети друг, още по-съвременен богомилизъм – в нова форма, но със същия екзистенциален стон?

Животът на Църквата не е в това да осъжда, а да превъзмогва. Не да изгражда кули от правилно изречени догми, а да протяга ръка към онзи, който вече не вярва, че доброто е възможно. Богомилството ни учи, че най-страшната ерес е загубената надежда. А вярата, ако е жива, отговаря на тази загуба не с анатема, а с въплътена любов.

Желаете ли да допълня текста с паралели към съвременни форми на духовно объркване или с анализ на реакцията на други християнски традиции към подобни явления?

За „елита“ и отговорността да възпитава, а не да шокира
(или защо духовният авторитет не е спектакъл, а служение)

Всяка епоха има своето изпитание. Нашата — изглежда — е загубата на ориентири, когато думите звучат високо, но рядко се извисяват. В подобна среда особена тежест има поведението на онези, които претендират — или са признати — за духовен и интелектуален елит. Те, дори когато мълчат, възпитават. А когато говорят — изграждат или разрушават цели поколения.

Истинската мисия на духовния елит — било той православен, либерален или хуманистичен — не е да произвежда ефекти, да „блести“, да скандализира или събира аплодисменти. Неговото призвание е да бъде носител и свидетел на смисъл, който надживява модата, да пази онези устои, които правят човека повече от инстинкт и повече от потребление. В свят, разкъсван между шум и забрава, елитът има задължението да говори тихо — но с истина, да води — но не с власт, а със смирение.

Да заявиш пред общество, че детето не може да разбере понятия като „грешка“, „прошка“ или „възкресение“, означава да сведеш човешкия дух до биологичен механизъм, да абдикираш от вярата в образа Божи в човека. Това не е просто скепсис към вероучението, а израз на дълбоко антропологическо отчаяние — беззвучен, но ярък отказ от възможността за духовен възход.

В такъв контекст звучат отново, почти пророчески, думите на Николай Бердяев: „Проблемът на съвременното общество не е в това, че е изгубило вярата в Бога, а че е изгубило вярата в човека — в неговата способност да се обнови, да се въздигне, да приеме благодатта.“

Да вярваме в децата не е сантимент. То е акт на духовно зрение. Да вярваме, че могат да се научат да различават истината от лъжата, светлината от мрака, прошката от злопаметността — това е не просто педагогика, а богословие на надеждата. Именно тук възпитанието се слива с вярата, а образованието става отклик на Божия образ, вложен във всяко дете.

Отказът от тази вяра не е културен избор. Това е предателство пред самата идея за човека. Система, която вече не смее да възпитава, а само информира, не е модерна — тя е капитулирала. А елит, който не води към смисъл, а само отразява хаоса, не е елит — той е ехо.

Истинската отговорност на духовния водач, на мислещия човек, е не да пренебрегне съмненията на епохата, а да ги преведе през вярата. Да не бяга от въпросите, а да ги осветли с истини, които не са производни на емоцията, а на опита на Църквата, на мъдростта на философията, на болката и красотата на човешката душа.

Защото онзи, който наистина вярва, не се страхува от трудните думи — той ги изрича с любов. А любовта не шокира. Тя преобразява.

Педагогика на вярата: между благодатта и свободата

Да възпитаваш духовно означава да се отнесеш към детето не като към „незавършен възрастен“, а като към пълноценна личност в началото на своя път. Детето не е просто „малък човек“ – то е душа, в която още не е заглъхнало първичното усещане за истината. За него прошката не е морализъм, а естествена реакция; добротата не е идеология, а спонтанност; възкресението – не теологически парадокс, а копнеж по възстановяване на изгубената цялост.

Християнската педагогика не „внушава“ вярвания, а създава пространство за вътрешен растеж, в което благодатта се среща със свободната воля. Св. Йоан Златоуст настоява, че „детето трябва да бъде възпитано не в страх, а в обич към доброто“. Това не е сантиментална фраза, а израз на дълбока християнска логика: любовта привлича, страхът отчуждава; смисълът просветлява, принудата убива.

Когато детето се превръща в „социален проект“: съвременни заплахи към духовната антропология

В нашето време детето е застрашено не само от бруталността на външния свят, но и от културна манипулация, която го отнема от самото му „аз“. Съвременната култура често третира детето като чиста дъска за идеологическо надписване, а не като икона на Твореца. В името на „свободата“ му се отнема правото да открива собствената си духовна дълбочина.

Едната заплаха е утилитарната: детето трябва да стане „полезно“, „адаптивно“, „успешно“. Втората – постмодерната: то трябва да бъде освободено от всякакви „наративи“, включително от този, че е създадено по Божий образ. И в двата случая детето се третира като обект – или на планиране, или на разпад.

Но вярата не приема тази редукция. Християнската антропология казва: детето не е проект, а тайнство. Не е средство, а чудо. То не се „конструира“, а се отглежда – с вяра, истина, любов и граници, които не ограничават, а освобождават.

Църквата в секуларния свят: да бъде мая, а не музей

На този фон ролята на Църквата не е да оплаква времената, нито да се капсулира в миналото. Нейното призвание е да бъде жив организъм, дишащ с болките и надеждите на света, без да губи вечните си опори. Тя не бива да бъде гето на благочестиви формули, а поле на духовно възраждане – и това започва с възпитанието.

Църквата трябва да си върне езика – не само езика на догматите, но и този на сърцето. Тя трябва да говори на децата не със заклинания, а със смисъл, не със заплахи, а с истини, които изцеляват. Ако не го направи, друг ще го направи – и няма да бъде с добри намерения.

Истинското предизвикателство пред Църквата не е „да си върне децата“, а да покаже, че Христос не е просто културна реликва, а реална възможност за живот, истина и възкресение – още тук и сега.

Защо вероучението е въпрос на надежда, а не на ретроградност

Да говорим днес за необходимостта от вероучение в училище не е връщане към миналото, а зов от сърцето на настоящето. Не е носталгия по отминал ред, а тревожна, но все пак устойчива надежда – че все още можем да възпитаме човека отвъд ролята му на потребител, отвъд неговото социално или академично измерение. Да искаш вероучение днес не е проява на ретрограден инат, а на духовна и гражданска будност. Това не е търсене на господство на догмата, а копнеж за възстановяване на изгубения език на душата.

Думите „виновност“, „прошка“, „жертва“, „смирение“, „любов“, „вечност“ не могат да бъдат овладени като термини от речник. Те изискват опит, съзерцание и среща с Тайната. Вероучението не е предмет, а пространство за вътрешна работа; не е механизъм за контрол, а хоризонт за свобода. В този контекст, то е акт не на рестрикция, а на освобождаване.

В епоха, в която детето е третирано най-вече като „ресурс“, „клиент“ или „инвеститор на бъдеще“, вероучението му напомня, че преди всичко е лице – „икона на невидимия Бог“ (срв. Кол. 1:15), носител на безкрайна ценност, независимо от резултатите му на тест или мястото му в социалната йерархия. Човекът е не само част от историята, но и от спасението; не само от държавата, но и от Царството. А Царството Божие „не е ядене и пиене, а правда, мир и радост в Светия Дух“ (Рим. 14:17). Без допир до това измерение, образованието рискува да бъде блестяща фасада без фундамент.

Вероучението е диалог между времето и вечността. То е училището на съвестта, в което се възпитават не само идеи, а сърца. В него се учим не как да победим другия, а как да се смирим пред него; не как да си осигурим успех, а как да понесем страдание с достойнство; не как да притежаваме, а как да даряваме себе си. Без тази вътрешна школа, всяко външно знание ще остане оръжие без посока.

Въвеждането на вероучение не е привилегия на вярата над разума, а напомняне, че разумът без вяра обеднява, а вярата без разум затваря. То е противоотрова срещу културата на цинизма и фрагментацията, в която детето се изгубва в потока от алгоритми, брандове и оценки, без да чуе гласа, който му казва: „Не бой се, защото Аз те изкупих, нарекох те по име – Мой си ти“ (Ис. 43:1).

Да лишим детето от този глас – това вече би било най-опасната форма на секуларна ерес: да му кажем, че всичко може да се измери, освен смисълът; че всичко е относително, освен безразличието.

Надеждата не е бягство от реалността, тя е съпротива срещу нейното обездушаване. А вероучението – когато се преподава с мъдрост, любов и такт – е онзи тих брод между утилитарното и вечното, който ни връща към най-дълбоката същност на възпитанието: да се възпита човек не само в света, а за света – но и за Небето.

И може би точно тук – в този опит за среща между литургията и класната стая, между съвестта и познанието – се крие последният шанс да останем човечни.

Вероучението като път към свободата: между надеждата и подмяната

„Такъв предмет е нужен, но трябва да бъде широко приет от обществото“ — зад тази лаконична формула, изречена от архимандрит Никанор в интервю за БНР, се крие тревожно дълбоко прозрение за състоянието на духовността, образованието и културната идентичност в съвременна България. Темата за въвеждането на предмета „Добродетели и религии“ в училищата не е просто институционален или програмно-образователен въпрос. Тя засяга сърцевината на онова, което наричаме възпитание в духа – в духа на истината, отговорността и човешката личност, като богоподобен носител на свобода и съвест.

От позицията на духовник, но и на гражданин, отец Никанор прозира сериозната заплаха, която възниква не от самото намерение да се въведе духовна тематика в образованието, а от начина и мотивите, с които то се прави. „Опасявам се, че МОН ще съсипе предмета“, казва той не с озлобление, а с онази тиха тревога, с която човек гледа как нещо ценно и крехко бива претопено в матрицата на политическата полезност и институционалната некомпетентност.

Вместо да бъде плод на продължителен обществен и духовен консенсус, предметът се въвежда „със замах“ – един замах, който рискува да превърне дълго чаканата надежда в инструмент на нова пропаганда, лишена от истинския дух на християнското учение. И тук предупреждението на отец Никанор е пределно ясно: когато въпросът за добродетелите и религията се обсъжда не като богословски и педагогически проблем, а като политически ход, тогава има реална опасност съдържанието му да бъде изкривено. Това, което се предлага като опит за нравствена просвета, може лесно да се превърне в канал за чужди идеологеми – включително за „геополитика под маската на православие“.

Зад тези думи стои не само страх от пропаганда, а още по-дълбоко – страх от подмяна: подмяна на вярата с култ към национално-църковна идентичност, подмяна на личната съвест с институционален конформизъм, подмяна на богопознанието с идеологическо дресиране. Вероучението – ако наистина говорим за него – не е набор от нравствени правила, които се декламират, нито реторична витрина за „добродетели“ в абстрактен морален контекст. То е участие в Тайната на човека, в срещата между свободната личност и Бога. То възпитава не в подчинение, а в съпричастие; не в догма, а в живо разбиране за живота като отговорност пред Лицето на другия.

Архимандрит Никанор с право подчертава, че настоящата форма на свободноизбираемо обучение по религия – макар и ограничена – е автентична именно защото привлича „мотивирани деца“, чиито семейства съзнателно желаят такова образование. Наложената задължителност, без обществен консенсус и ясна програма, няма да доведе до повече духовност, а до отвращение, до още по-дълбока циничност към „официалната религиозност“. Подобен ход би означавал не просто административна грешка, а духовно късогледство.

Нужен е предмет, който не просто говори за добродетелите, а ги прави видими в самия начин на преподаване – като живот, като опит, като любов, като жертва. Предмет, който да не съблазнява с политическа неутралност, а да поучава с мъдрост, смирение и вяра. Такъв предмет няма да „налага“ православие, но ще свидетелства за смисъла му. И тогава дори онези, които не споделят религиозни убеждения, ще могат да го припознаят като ценен и дълбоко човешки.

Истинското вероучение не е в съгласието на всички, а в свободата на всяко сърце да се отвори за вечността. Без тази вътрешна съгласуваност между истина и любов, между знание и живот, всеки образователен експеримент ще се превърне в още един симптом на културната ни безпътица.

В крайна сметка въпросът не е дали ще има религиозно образование в училище, а дали ще има духовен център в обществото ни. Вероучението не трябва да бъде троянски кон на геополитиката, нито културно алиби на политиците, а истински път към себе си – и към онзи, Който е пътят, истината и животът.

Лалю Метев, 9 май 2025 г.

Дебатът за мястото на вероучението в българското училище далеч не е просто културна полемика – това е цивилизационен сблъсък. Сблъсък, в който не се разменят куршуми, а идеи, думи и страхове – често неизговорени. И именно в тази борба за духовната посока на обществото се открояват гласове, които, под прикритието на остроумие и „рационалност“, подменят дълбоките въпроси с плитка реторика и морално снизхождение. Последният пример е публикацията на Ив. Стамболов-Сула в социалните мрежи – текст, който с характерен сарказъм и публицистична агресия осмива позициите на Т. Димова и З. Карабашлиев по въпроса за въвеждането на вероучение и духовно образование в училищата. Това не е аргументирана критика, а демонстрация на културен нихилизъм, маскиран като иронична защита на разума. Зад привидното интелектуално превъзходство прозира една самодоволна нагласа, която не просто не разбира нуждата от духовност, а я обезценява с присмех. Иронията към двама уважавани автори, чийто принос към съвременната ни духовна култура е безспорен, е не интелектуален жест, а морална подмяна. Да се подиграваш на стремежа към духовност е лесно; да го изслушаш и разбереш – това изисква истинска мисловна дълбочина. Истинската отговорност на интелектуалеца не е да заклеймява с остроумие, а да търси с вяра, да усеща с разум и да говори със смирение. Не да се подиграва, а да свидетелства. Текстът на Сула е силен като публицистичен жест, но слаб като академичен анализ. Той успешно защитава традиционната религиозна ортодоксия, но не оставя място за диалог с алтернативни интерпретации на историческите явления. Карабашлиев не трябва да бъде критикуван за богословски позиции, които не е заемал, а за това, че се осмелява да пита. Богомилството не следва да замени православието в учебния процес — но трябва да присъства редом с него. За да имаме не просто вярващи, а разбиращи — и не просто граждани, а хора с историческа памет. Карабашлиев повдига основателен въпрос за мястото на богомилството в образованието, но този въпрос не може да се решава еднопланово. От богословска гледна точка, то е ерест; от философска и екзистенциална — симптом на духовна криза и протест; от културна — значим феномен с широк резонанс. Следователно, образованието следва да включва богомилството — не за да го възвеличава, а за да го осмисля. Само така можем да постигнем целта на модерното образование: не съгласие, а разбиране; не индоктринация, а духовна грамотност.

Лалю Василев Метев е юрист, изследовател и публицист, чиято работа се отличава със задълбочен философски и културно-исторически анализ на съвременни обществени процеси. Роден на 20 октомври 1968 г. в София, магистър по право, той посвещава значителна част от научните и публицистичните си трудове на теми, свързани с духовността, идентичността и моралната устойчивост на българското общество. Неговите текстове се отличават с изразен хуманистичен и екзистенциален подход, който обвързва правото и културата с основополагащите духовни принципи на християнската антропология. В настоящия анализ Лалю Метев не просто защитава нуждата от вероучение в образованието – той поставя въпроса в контекста на една по-дълбока цивилизационна дилема: ще остане ли България вярна на своята духовна и културна същност, или ще се поддаде на процесите на обездуховяване, фрагментация и идейна безтегловност. С характерната за него прецизност и морална чувствителност, Метев разглежда духовното възпитание като неотменен елемент от изграждането на пълноценната личност и защитата на националната идентичност.