„Ту-туу“ вместо „Господи, помилуй“

или как забравихме архипастирите си и се вгледахме в сенките на настоящето

На 8 май 2025 г. се навършиха – с тържествено безмълвие, с програмна тишина, с ехтящо отсъствие на памет – 64 години от успението на Доростолски и Червенски митрополит Михаил.

Същият този Михаил – не TikTok-поп, не онлайн богослов със спонсори, не литургичен статист по държавен протокол,
а каноничен архиерей, епископ на мъчениците, който не сменяше расото си според модата, нито кръста – според климата на репресиите.

Митрополит Михаил, който пое жезъла не за да управлява, а за да страда;
който носеше епитрахила си не като украшение, а като доказателство – че все още има хора, които вярват в Христос повече, отколкото в собственото си оцеляване.

Името му днес звучи в църковното пространство така, както думата „мъчение“ звучи в уелнес център – неприлично, неудобно, заплашително реално.
Почти табу. Почти ерес. Почти съпротива.

В същото това „днес“, в което тържествуват новите културни свещеници – експерти по пиар, инфлуенсъри на духа, духовници с маркетинг стратегия –
никой, ама абсолютно никой, не намери за уместно да спомене архипастира Михаил.

Патриархът? – Погълнат в геополитическо мълчание.
Светият Синод? – Вероятно заседава как да реагира на поредната евроинициатива за зелени свещи.
Медиите? – Превключили на лайвстрийм от поредното кафе с депутати.
Обществото? – Заето с жонглиране между възмущение и забрава.

И така, Михаил – онзи, когото някога наричаха „българския Атанасий Велики“, днес е... ненужен спомен. Архив. Черно-бяла снимка без филтър.

В същия този ден – 8 май – по улиците се провеждаше протест. Не срещу антихриста, не срещу моралния разпад, не срещу затварянето на храмове или отварянето на публични домове в законови форми.
Не. Протест срещу… звука „Ту-туу“.

Сиреч – детска игра. Сигнал за път. Знак за тръгване.
Но според новите тълкуватели на реалността – това било заговор.
Идеологическо престъпление. Подмолно въздействие. Соросоидна пародия на невинността.
Очакваме утре протест срещу пролетта – тя също подменя моралните сезони.
Или срещу Евангелието – то, видите ли, „не съответства на националните ценности“.

Живеем в паралелни вселени.

Едната – в която светците се молят в безмълвие, а кръвта на изповедниците все още напоява корените на Православието.
Другата – в която клипове със сълзлив патриотизъм се монтират с филтър „възмущение“ и музика от Netflix.

Между тях няма мост. И най-трагичното: вече никой не иска да строи такъв.

Паметта – не е капитал. Вярата – не е валута.
Истината – не е тренд.
Кръстът – не е лого.
А светиите? Те само пречат. Защото ни гледат. И ни питат.

Днес забравата е новото благочестие.
Тя се облича в черно, но не заради покруса, а за да се скрие.
Тя е новата религия на постмодерната душа – не вярвай, не помни, не се обвързвай.
Изтривай. Скролвай. Препращай. И забравяй.

Църквата на митрополит Михаил и днешният корпоративен формат на „духовност“ – това вече не са различни крила на един храм.
Това са различни светове.

Едната храни със Светото Причастие.
Другата – с духовна пяна, произведена по стандарт ISO9001 за „вътрешно удовлетворение“.

И времето лети.

Не за да ни спаси, а за да запечата ковчега на паметта.
С всяка година мълчание – един пирон повече.
И в този ковчег – ние не слагаме само миналото.
Ние слагаме и бъдещето.

Богословска бележка

„Не се съобразявайте с тоя век, но преобразявайте се чрез обновяването на ума си…“
(Римл. 12:2)

И още:

„Помнете вашите наставници, които са ви проповядвали словото Божие; и, като имате пред очи края на техния живот, подражавайте на вярата им.“
(Евр. 13:7)

Св. апостол Павел не пише в режим на поетична метафора. Той ни сочи единствен път – възпоменание, подражание, вярност.
Който забравя изповедниците, ще се преклони пред идолите.
А който мълчи за светците, ще вика „Ту-туу“ в тъмното – и ще чака да го спаси някой алгоритъм.

А вие, които четете това – нека не бъдете от тях.
Нека бъдем от онези, които си спомнят.
И които още могат да кажат – не „Ту-туу“,

а: „Господи, помилуй!“.

Лалю Метев, 9 май 2025 г.

„Помнете вашите наставници, които са ви проповядвали словото Божие; и, като имате пред очи края на техния живот, подражавайте на вярата им.“ (Евр. 13:7) Св. апостол Павел не оставя място за съмнение: забравата за духовните отци е равнозначна на отказ от вярата им. Митрополит Михаил бе именно такъв наставник – смирен изповедник и стожер на Православието. Не да го почитаме днес, е не просто пропуск – това е нравствен и еклесиологичен крах.