Просто народ, просто генерали

В София се разиграва отново същият познат сценарий: малко унижение, малко контролирана анархия, малко назидателен смях от високо. Ще походим пеша няколко дни – не защото трябва, а защото „така се случило“. Защото не гласувахме „както трябва“. Защото не припознахме удобния кандидат – онзи, спуснат не от народа, а от ефира, директно от телевизионната кула в кметския кабинет.

И докато чакаме на спирките, нервно, измръзнали и мълчаливо проклинайки, някой отгоре ще ни наблюдава – не с гняв, а със снизходителна усмивка. С онзи жест на главата, който не пита, а присъжда: „Сами сте си виновни.“

Селякът – онзи, който до вчера милиционерстваше, а днес раздава присъди в телевизионни студиа – се почувствал наказан като „софиянци“. Щял да връща „фъндупковите“ ремонти на ремонтите, сега, след като бил разбрал колко сме неблагодарни. Метрото, дето не може тока да си плати, било велико инженерно постижение, измайсторено от Фъндъкова – така казал, с гордост, сякаш лично е държал кирката. А новият кмет – онзи с по-тихия глас и по-скромния PR – според него бил „неможач“. Изобщо, да му завидиш на изказа: улично-хашлашки, селски, но с държавнически претенции – като писмо до Европа, написано с грешки, но пратено с апломб.

И понеже сме в страната на димните завеси, зад които винаги някой се смее, стигаме и до Бонев. Онзи, дето казал, че Терзиев бил на Пеевски. И сега – о, ирония! – изкарват самия баща на политическото безвремие виновен: че бил проЗд, че бил некадърен, че бил минало. А нима не беше той онзи, който подмени понятието „власт“ с „мъжкарлък“? Който превърна народната воля в зрелище с джипка и обиколки по градинките? Не беше ли той, който раздаваше назначения, както се хвърлят кокали на гладни кучета?

Да, казват – оставете историята на историците. КТБ, Булгартабак, Пеевски – били минало. Само че в тази държава историята никога не свършва. Тя просто сменя канала. Едни и същи физиономии – днес с мустак, утре с нов партиен билет. Но всъщност, нито нови, нито истински различни. Само по-цинични.

Нравствената катастрофа е в това, че предпочетохме подаянието пред правото. Приехме да ни управляват като добитък – с псувня, после със захарче. Свободата стана неудобна – тя изисква усилие, мисъл, съвест. А много по-лесно е да чакаш „силния баща“ да благоволи: да пусне тока, да пусне автобуса, да пусне народа от клетката на страха.

Нали си спомняте „Лавката“? Онзи символ на хазартното удобство, което изчезна с едно кимване. А с него – илюзията за нормалност. И после пак: същите хора, същите номера, същият театър – национално-популярен, само че билетите ги плащаме всички. Все по-скъпо. И без опция за антракт.

Истината е, че това не е просто криза на столичния транспорт. Това е криза на духовния транспорт – загубихме посоката, отказахме да шофираме сами, и сега ни остава само да се возим… в чужд сценарий. С надеждата, че някой ден, някой герой ще слезе от джипката – не да ни спаси, а да ни върне огледалото.

И тогава, може би, ще си спомним: народ, който не иска да бъде гражданин, винаги ще бъде публика.

„Прости сте, щом не гласувахте за простия“ – ще отсече генералът с познатата си увереност. И ще ни напомни, че всичко – от автобусите до заплатите – минава през него. Че парите не се полагат, а се „отпускат“. Че кранчето държи не институция, а Теменужка – личната му счетоводителка. Че нечието вождистко благоволение се наричало „увеличение“, а подаянието – политика.

Какво ни остава, освен да ръкопляскаме? В трамвая, в тролея, заедно със шофьора, който също знае на кого дължи тишината в купето. Един театър – не на народната драма, а на колективната зависимост. Пътуваме в него ежедневно – без билет за достойнство, но с карта за подчинение.

Толкова е елементарно, че вече не боли. Само дразни – като песъчинка в обувката, която носиш с години. А ние свикнахме да ни обиждат с елементарност. Да ни хранят с нея, като с хляб за подаяние: груб, евтин, но „от сърце“. Все същата каша от полуистини и подмяна, сервирана с пластмасова усмивка и щипка народняшка сантименталност.

А за нас – онези, които не мълчат, но и не крещят в хор – ще се намери ли някой, който да различи гласа от шума? Или пак ще мислим за „Хората“ – тези с главно „Х“, както се пише името на някакъв древен идол. Винаги гладни, винаги обидени, винаги нечии. И винаги употребени – за „реда“, за „реформите“, за „ръста“, за каквото се наложи този сезон.

Вълците, разбира се, пак ще са в овчи кожи – по протокол. Бизнесът ще си „изрази тревога“. Реставраторите на реда ще подредят нова витрина – с магазини, отворени 24/7, в които нищо не можеш да купиш, освен илюзии: за избор, за промяна, за „нормалност“.

Спомняте ли си Лавката? Онзи скромен ъгъл на сигурност и сандвичи, който изчезна без шум – защото вече не пасваше на пейзажа. Удобствата умират първи, когато истината почне да личи по сгъвките. Защото, да си спомним, не е удобно да мислиш. А неудобното бива премахвано.

И ние? Ние стоим в залата – не на сцената, не зад нея – а в залата. Вече знаем края на пиесата, знаем и актьорите. Те дори не си сменят репликите, само ги разместват. Но ние пак ръкопляскаме. Защото така се прави. За да не останем съвсем сами със себе си. А това, както знаем, е най-страшното.

А КТБ? Булгартабак? Пеевски? „Минало е“, ще кажат. „Оставете историята на историците.“ Но историята не е само архив, не е просто спомен – тя е настояще, което упорито иска признание и търси отговорност.

Защото, нека сме честни – Бойко знае всичко. Или поне така се прави. Знае кога да се появи, кога да ни се подиграе, и най-вече – кога да подхвърли някоя троха от „щедростта“ си. А ние – уж свободни граждани в уж европейска столица – стоим и чакаме. Да светне лампата. Да тръгне автобусът. Да се случи онова малко чудо, наречено благоволение.

Това не е просто политически цинизъм. Това е нравствена катастрофа – когато зависимостта от „силния баща“ се превърне в по-удобна илюзия от свободата да мислим и действаме сами.

Иронията е, че в този театър на абсурда, ние сме едновременно зрители и актьори, които продължават да аплодират на края на представлението, макар че знаят – истинската свобода никога не е била въпрос на милост или благоволение, а на лична смелост да кажеш „не“ на лесното и да поемеш тежестта на истината.

Лалю Метев, 16 май 2025 г.

Лалю Метев е юрист, изследовател и публицист, в чиито текстове личи тиха, но непримирима борба за съвестта – и за връзката между духа и думите. Роден в София през 1968 г., той съчетава юридическа прецизност с философска чувствителност към времето, в което живеем. Автор е на публикации, които разглеждат духовната и морална криза на съвременността не просто като културен феномен, а като дълбоко личен въпрос: въпрос за мярата, за съпротивата срещу апатията, и за запазването на човешкото лице в епоха на разпад на значението. В писането си Метев не търси сензация, а смисъл – и вярва, че дори в общество, загубило ориентация, тихата съвест може да бъде последният фар, който да напомня за посока. Според него болката не е слабост, а доказателство, че душата все още не се е предала. Възприема кръста не само като символ на страдание, а като ориентир – знак за неподправена вярност към Истината, дори когато тя остава сама. И настоява, че мълчанието понякога е злато – но друг път е предателство. Текстовете му не целят да поучават, а да събудят. Да припомнят, че сърцето има памет – и че все още има хора, които вярват, че да различаваш доброто от злото е по-важно от това да бъдеш приет.