Председателят на БАН: „Срамно е, че през 2025 г. все още се води
дебат дали децата трябва да изучават християнски добродетели“

Изложението на Българския патриарх Даниил по повод на 24 май пред БАН е повод за сериозен богословски и философски размисъл — и не само поради неговото съдържание, а и поради начина, по който се експонира църковната гледна точка в съвременното обществено пространство. То отразява тревожна тенденция: църквата все по-често се превръща в арена на идеологически монолози, чието съдържание е по-близко до хибридна реторика и културен изолационизъм, отколкото до спасителната проповед на евангелското слово.

Същевременно председателят на Българската академия на науките, чл.-кор. проф. Евелина Славчева, определи като „донякъде срамна“ съвременната обществена дискусия относно необходимостта от изучаване на предмета „Добродетели и религии“ в българските училища.

„Не е излишно тук да спомена донякъде срамната дискусия в съвременното ни общество – нужно ли е да се изучава в училище предмет като „Добродетели и религии“ и как се стигна дотам през 2025 г. да се поставя въпросът: „Съществуват ли християнски добродетели и трябва ли те да се преподават на децата?“ – заяви проф. Славчева. – Това в държава, която в Средновековието е християнизирала и окултурила цяла Югоизточна Европа, а езикът ѝ е служел като lingua franca за този регион на Стария континент.“

Изявлението бе направено по време на тържествената церемония на БАН по случай 24 май и бе цитирано от официалния сайт на Светия синод на Българската православна църква.

Славчева, професор по химия, подчерта значението на нравственото възпитание и духовните ценности като неразделна част от културната и образователната традиция.

От Академията съобщават също, че ръководството е инициирало нова форма на академичен диалог – „академични проповеди“, които ще бъдат изнасяни от видни обществени и духовни личности. Първата такава покана е отправена към българския патриарх Даниил, който беше сред официалните гости на събранието.

Идеята за академични проповеди представлява новаторски опит за вплитане на етични и духовни размишления в интелектуалния живот на академичната общност – практика, която отразява търсенето на по-дълбок смисъл и ценности в науката и обществото.

Богословска девалвация на Словото

Когато Патриархът говори за „Словото“, той на пръв поглед се позовава на светоотеческото разбиране за Логоса — Второто Лице на Светата Троица. Но именно тук започва първата съществена подмяна: вместо Словото като живот, истина и път (Йоан 14:6), което смирено влиза в човешката история, за да я преобрази чрез любовта, се поднася интерпретация, която все повече напомня на сакрализирана идеология. Словото вече не е път към спасение, а се превръща в инструмент на национална изключителност.

Това е опасно богословско подхлъзване — от апостолската универсалност към националистическа ограниченост, от евангелската свобода към етноцентрична догма. Така се извършва не възвестяване, а употреба на Словото — и то не в духа на Христовата кротост, а в името на колективна гордост. Именно в този подменен логос започва девалвацията на духовното слово.

От благовестие към пропаганда

Особено тревожно не е самата реторика, а риторическата ѝ поза. Използването на изтъркани клишета като „вяра и знание – неразривно свързани“, „духовна просвета“ и „традицията на народните добродетели“ напомня по-скоро на патриотарско-църковния дискурс от края на XIX век, отколкото на езика на една съвременна, богословски зряла и критично осъзната църква. В контекста на XXI век подобна фразеология звучи не само анахронично, но и фалшиво — като опит за механично възкресяване на симфонията между Църква и държава, без никакво съзнание за историческите травми, които този модел е оставил след себе си.

Философски дефицит: от свобода към доктрина

Философията на знанието, представена тук, е лишена от герменевтиката на съмнението. Науката се възприема като „богозаповядана“, но само когато потвърждава „истините“ на Православието. Това всъщност означава отрицание на същинската философия – тази, която търси, пита, колебае се и се съмнява, и чрез това непрекъснато се развива. Свободата на мисълта — същата, заради която Сократ изпива чашата с бучиниш, и която е в самото ядро на университетската традиция — тук се заменя с доктринален монолог, където дори интелектуалците са признати само ако са „наши“.

Съмнителната рехабилитация на сръбското богословие

Още по-тревожен е безкритичният внос на сръбско-патриархалната догматика с нейния тежък и клиширан език („бого-борческо“, „бого-отстъпничество“, „бого-просвета“), който в българския контекст звучи не като дълбочина, а като претенциозно самоцитиране. Вместо живо и критично богословие, получаваме канонизиран жаргон. Вместо духовна свобода – постюгославска ортодоксална идеология, в която културата и просветата не са диалог, а окопна война.

От Светиите към историческа реторика

Най-същественото обвинение трябва да бъде насочено към начина, по който паметта на светците се използва като инструмент в реторическа битка. Те вече не са живи свидетели на вярата, а аргументи в исторически и идеологически спорове. Цитира се Баташкото клане, говори се за „достойни за уважение плодове“ от връзката между вяра и знание — но къде са съвременните светци? Защо няма нито едно име от XX или XXI век, което да бъде издигнато като пример за духовност и просвета? Не е ли липсата на такива съвременни свидетели симптом за кризата, която сам Патриархът избягва да назове?

Духовна и интелектуална етика

Истинският проблем не е само в казаното, а в контекста — мястото и времето, в което то се изрича. Денят на Словото е празник на цялата културна общност — вярващи и невярващи, учени и учители, творци, съмняващи се и бунтари, поети. Превръщането му в трибуна за конфесионална и идеологическа проповед не е просто грешка — това е обида към достойнството на интелектуалния труд и свободата на словото. Всеки, работил за просвета — от патриарх Евтимий до митрополит Михаил Доростолски и Червенски, от Климент Охридски до Константин Щъркелов — заслужава памет и почит. Но не памет, използвана в услуга на митологеми, а такава, която вдъхновява към търсене на истина, дори когато тя е неудобна.

Към уважаемите опоненти

Вместо слово на обединение, речта на патриарх Даниил се превръща в симптом на тревожна тенденция — възраждане на църковен език, лишен от любов, съчувствие, съмнение и търсене. Не се нуждаем от нови „свещени“ идеологии, а от истински свидетели на Истината, която не се провъзгласява с вик, защото е „глас тих и тънък“ (3 Цар. 19:12). Истинският патриарх е онзи, който умеe да мълчи със сълза пред Словото, а не да го инструментализира пред академична аудитория. Защото, когато Словото се превръща във власт, то спира да бъде Слово Божие.

Критиката към речта на Патриарха и към позицията на председателя на БАН не е насочена срещу самата идея за нравственост, духовност или християнска добродетел в образованието. Напротив – тя е зов за автентичност, за истина, за живо присъствие на тези ценности отвъд формата и риториката.

Религиозното слово губи спасителната си сила, когато напусне пределите на любовта, свободата и кротостта – и се превърне в инструмент на идеология. В епоха, в която свободата на съвестта и културната чувствителност са все по-уязвими, особено в рамките на светски институции, от решаващо значение е не само какво се казва, а как, къде и с какъв дух се прави това.

Българската духовна традиция не заслужава да бъде представяна чрез анахронични клишета и тържествени апотеози, а чрез личности като приснопаметните Доростолски и Червенски митрополит Михаил или архимандрит Василий (Трингов), които я въплъщаваха със скромност, истина и личен пример. Ако искаме децата ни да възприемат добродетелите, трябва да им ги покажем – не в абстрактни формули, а в живи учители, вдъхновяващи учени, мълчаливи духовници, които живеят онова, което изповядват.

Ние не отричаме вярата. Отхвърляме нейното символично използване като реторично украшение или идеологическо знаме в момент, когато обществото ни отчаяно търси неподправени ориентири. Нека добродетелите се преподават – но не като оръжие в културни битки, а като мост: между вярващи и невярващи, между минало и настояще, между слово и живот.

Само така Словото ще остане живо. Нищо не е по-тъжно от неговото превръщане в шумна форма, лишена от дух.

Дискусията трябва да бъде зряла, остра и необходима. Тя поставя важния въпрос: Какво е мястото на вярата в съвременното публично пространство? И още по-дълбокия: Можем ли да говорим за Бога така, че думите ни да не изгарят другия, а да го прегърнат?

Отговорът не идва с декларации, а със свидетелства – лични, смирени, свободни.
Нашият глас е тревожен, но достоен зов за духовна и интелектуална честност.
Това е опит за диалог, а не за надмощие.

Лалю Метев, 24 май 2025 г.

Лалю Василев Метев е магистър по право, изследовател с дългогодишен интерес към философията, богословието и историята на българската култура. Автор е на множество статии и анализи, които разглеждат съвременните обществени и духовни процеси през призмата на културната и интелектуална традиция. Неговите публикации често акцентират върху необходимостта от съчетаване на духовната дълбочина с критичното мислене, както и върху значението на нравственото възпитание в съвременното общество.

Тя не е „добавка“ към държавността, нито културен аксесоар, който някой може да облече в тържествени дни. Вярата се предава не чрез прокламация, а чрез състрадателно мълчание, чрез присъствие, чрез истина.

Идеологията инструментализира. Любовта обгръща. Когато църковен език загуби способността си да се усъмни в самия себе си и да говори със сълза вместо с трибуна, той се превръща в това, което сам Христос нарича „шум от кимвал звучащ“ – без дух.

Митрополит Михаил и архимандрит Василий Трингов не са оставили речи, които се рецитират в пленарни зали, а живот, който се помни в сърцето на общността. Това е езикът на светостта: лична цена, не институционален жест.

Когато се превърне в лозунг или декларация, Словото губи от своята трансцендентна тишина. Тогава то не прегръща, а изключва. И вече не е Слово, а политическа граматика.

Срещу ритуализацията на духовността без вътрешна истина; Срещу опита за „сакрализиране“ на публичната реч чрез символна доминация; Срещу ползването на вярата като морална санкция, вместо като лично пътуване; Срещу изместването на свидетелството от сцената на живота към амвона на властта. Мнението ни настоява: За духовна етика без институционално високомерие; За смирена интелигентност, способна да различи същност от реторика; За публичен диалог, основан на съвест и истина, а не на йерархичен авторитет; За нов език на добродетелта, който не бие с камбана, а лекува с тишина.

Той връща на Словото неговата цена — цената на сълзата, мълчанието, съпричастието. В епоха, в която шумът се бърка със сила, реакцията ни е напомняне, че само тихото Слово остава живо.

Администраторът временно изключи възможността ни да публикуваме, коментираме или печелим точки за принос в групата [Църква и общество, публична група във Фейсбук · 19,6 хил. членове] до юни 22, 2025, 5:28 вечерта.