Слово или лозунг? Когато Логосът бъде подменен

Размишление върху богословските измерения на публичното говорене в Църквата

В християнската традиция няма по-централно понятие от Логоса – Словото, чрез Когото „всичко стана, и без Него не стана нищо от това, което е станало“ (Йоан 1:3). Логосът не е просто дума, нито идея. Той е Лице – Второто Лице на Светата Троица, въплътено в Иисус Христос. Именно тази истина е сърцевината на Евангелието и на Църквата. Когато обаче в публичното богословстване тази истина бъде изместена или разтворена в културни, политически или етнически категории, се оказваме изправени пред нещо, което може с основание да бъде наречено логосоподмяна.

Наблюдава се тревожна тенденция: в официални и медийно разпространявани изказвания, особено при тържествени поводи, понятието „Слово“ често се използва не като име на въплътения Христос, а като реторическа фигура, натоварена с национален, идеологически или дори патриотарски смисъл. Словото започва да се тълкува не като изначално Божие самооткровение, а като „народен дух“, „историческа мисия“ или „национален завет“.

Тази трансформация не е безобидна. Тя е богословски опасна и духовно подвеждаща.

Когато Словото се лиши от своята ипостасна дълбочина и бъде сведено до културен символ, то престава да бъде Слово, което спасява. Църковният език, който трябва да бъде евхаристиен – т.е. благодатен, животворящ и включващ всички в общение – се превръща в риторика, при която вече не Христос е мерилото за истина, а историята, нацията или дори политическата целесъобразност.

Тази подмяна има богословски диагноза. В нея прозира отричане – понякога неволно, но реално – на Въплъщението като крайъгълен камък на нашето спасение. Когато Словото бъде заменено със „словото на народа“, Църквата рискува да се откаже от своята универсалност, от своята отвореност към всички народи (Мат. 28:19), и да се затвори в рамките на етнофилетистко самодоволство – ерес, която Църквата осъди още през XIX век.

Нима е допустимо в официални изявления на църковни първойерарси Христос – Словото на Отца – да отсъства, а на негово място да бъде възвеличавано някакво анонимно „слово“, чиято святост произтича от принадлежността му към дадена нация, език или традиция? Такова богословстване вече не е църковно. То е съблазън.

Разбира се, вярата никога не е била абстрактна. Тя се въплъщава в език, народ, култура. Но православната вяра не обожествява тези категории – тя ги преобразява. Христос не се въплъти в абстракция, но и не се превърна в символ на еврейската нация. Той „дойде при своите, но своите Го не приеха“ (Йоан 1:11). Тъкмо това Го прави Спасител на всички.

Поради това отговорността на църковното слово – особено когато то произлиза от предстоятели – е огромна. Там, където Словото не означава Христос, а някакво друго, човешко, временно и често политически натоварено „слово“, Църквата губи своя език. А когато езикът се разпада, вече не може да има и благовестие.

Днес повече от всякога имаме нужда от богословска яснота, от духовна трезвеност и от пастирска смелост. Църквата не е призвана да обслужва национални митове, колкото и героични да изглеждат. Тя е тук, за да възвестява Вечния Логос – Христос, разпнат и възкръснал, Който единствено може да даде смисъл на историята, на езика и на човека.

Словото е Христос – и само когато Го изповядваме така, ние наистина говорим църковно.

Лалю Метев, 25 май 2025 г.

Лалю Василев Метев е юрист, изследовател и публицист с траен интерес към православното богословие, философията на езика и културната памет. Роден през 1968 г. в София, той съчетава професионалния си път в областта на правото с дългогодишни занимания в сферата на християнската антропология, литургичното богословие и наследството на византийската духовна мисъл. Автор е на редица статии, есета и анализи, посветени на духовните и етически измерения на обществените процеси в съвременна България. Член на Клуба на потомците на офицерския корпус на Царство България „Един завет“, Съюз „Истина“ и на Българската генеалогична федерация. В работата си се стреми да възстанови връзката между църковната традиция и езика на съвременната културна и правна реалност.