За кирилицата, културната памет и духовната ориентация на българския народ

Отговор във връзка с коментара на арх. Ивелин Любенов

За пореден път арх. Ивелин Любенов повдига въпроси, които заслужават не само внимание, но и задълбочено и отговорно разглеждане – въпроси, свързани с писмеността, културната идентичност, духовната ориентация и цивилизационната принадлежност на българския народ. Това са въпроси, които не могат и не бива да бъдат разглеждани единствено през призмата на емоционални реакции или конюнктурни геополитически съображения, а изискват сериозен философски, исторически и богословски размисъл.

„Аз, Буки, Веди... Always together!
Доколкото разбирам, писателят Захари Карабашлиев се е изказал остро против кирилицата.
Ничии чувства не искам да накърнявам, но да си спомним все пак, че „булгар милет“ е признат първо като „униати“ (1860).
Мисля, че ще има тенденции доброволно да минем към Рим и да заменим кирилицата.
Ведър ден!“ – Ивелин Любенов

Кирилицата – повече от азбука

Кирилицата не е просто графична система или инструмент за комуникация. Тя е символ на цялостна културна и духовна парадигма, която е формирала съзнанието, паметта и езика на славянския свят. Нейното възникване в края на IX – началото на X век е неразривно свързано със стремежа на Първото българско царство да създаде и утвърди независима културна идентичност на основата на християнската вяра и родния език.

Кирилицата е органично свързана с богослужебната традиция, с преводите на Светото Писание, с делото на светите братя Кирил и Методий, но и с по-късното книжовничество на Климент, Наум, Константин Преславски и Йоан Екзарх. Именно чрез нея българският народ е приел Христовото Евангелие не като чужда догма, а като слово, „изречено на сърцето“.

Изоставянето на кирилицата би било не просто смяна на азбука, а символично отричане от цивилизационната ни матрица – онова преплитане на език, вяра и история, което ни прави народ. Би било отстъпление от философията на Словото – словото като Логос, като ипостас на истината, чрез която „всичко стана“ (Йоан 1:3).

Униатството в исторически контекст

Вярно е, че през XIX век част от българския елит прибягва до католическата уния като тактически ход в борбата за църковна и национална еманципация. През 1860 г. султанският ферман признава униатите като отделен милет в Османската империя. Но нека уточним – униатството никога не е било масово движение, нито пък израз на дълбока духовна ориентация към Рим. Това е бил временно приет политически инструмент за заобикаляне на гръцката доминация в Цариградската патриаршия.

Истинският израз на народната воля идва през 1870 г. с учредяването на Българската Екзархия – възстановяване на църковна автономия в духа на източното православие. Ако се търси дълбокото, екзистенциално предпочитание на българския народ, то то е било към родната си, православна и славяноезична традиция, а не към институционалната подредба на католическата църква.

Европейската идентичност не изисква културна амнезия

Съвременният стремеж към „европеизация“ често се тълкува погрешно – като отказ от собствената традиция, култура, дори писменост. Но това е дълбоко неразбиране на самата същност на европейската цивилизация. Европа не е и никога не е била културен монолит. Тя е мрежа от културни пластове, преплетени в сложен диалог – гръцки, латински, славянски, германски, византийски и т.н. Кирилицата, в този смисъл, не е извън Европа, а една от нейните най-дълбоки културни вени.

Европа на латиницата не е задължителна форма на съвременност. Франция не се отказва от френския език в името на глобализма. Германия не изоставя Гьоте, нито Швейцария – четириезичието си. Защо тогава именно ние да жертваме своята писменост, при положение че чрез нея сме съхранили идентичността си през вековете?

Словото и онтологията на вярата

От богословска гледна точка писмеността е неутрална само дотолкова, доколкото служи на истината. Но когато Словото се въплъти в език, текст и богослужение, то вече се превръща в онтологичен носител на благодатта. Не е случайно, че св. апостол Йоан нарича Христос „Слово Божие“ – това не е поетична метафора, а метафизично разкритие: „И Словото стана плът и живя между нас“ (Йоан 1:14).

Следователно, не можем да се отнасяме с лекота към писмената, чрез които това Слово е било прието, осмислено, преведено и преживяно от един народ. Кирилицата не е просто културна реалност – тя е историческата форма, в която българската душа е срещнала Бога.

Изборът днес – не между Изток и Запад, а между забрава и памет

Днес не стоим пред дилемата „Византия или Рим“, „Изток или Запад“. Стоим пред съвсем друга дилема – памет или забрава, духовна цялост или цивилизационно обезличаване. Не е модерността опасна, а подмяната на традицията с имитация. В този смисъл, да заменим кирилицата с латиница би означавало не да станем „повече европейци“, а по-малко българи, без да сме повече от това, което Европа иска от нас.

Заключение

Кирилицата е органично вплетена в духовната тъкан на нашия народ. Тя не е пречка за съвременност, а канал на смисъл, памет и вяра. Да я изоставим – било то в името на глобализацията, било поради комплекс за малоценност – би било отказ не просто от буквите, а от душата на народа.

Не е нужно да се отказваме от себе си, за да бъдем с другите. Напротив – само ако останем верни на себе си, ще бъдем достойни партньори в един свят, който уважава устойчивата идентичност. А тази идентичност, за нас, е изписана именно с буквите на Аз, Буки, Веди...

Лалю Метев, 26 май 2025 г.

Лалю Василев Метев е български юрист, изследовател и обществен мислител, роден през 1968 г. в София. Неговата интелектуална и творческа дейност се развива на пресечната точка между правото, културната памет и духовната мисъл, като фокусира изследванията си върху онтологичните и екзистенциални измерения на българската култура и словесност. Метев е убеден, че културната идентичност и духовната ориентация на българския народ не могат да бъдат разбрани и съхранени без осъзнаване на историческата и богословска роля на кирилицата. За него азбуката ни не е просто писменост, а символ и носител на живото духовно начало, чрез което българската нация е приела своята историческа мисия и християнската вяра. Като мислител и публицист, той акцентира върху необходимостта от памет и духовна цялост, противопоставяйки се на повърхностните и конюнктурни тенденции за замяна на националната ни писменост и културна традиция. Отстоява тезата, че истинската европейска принадлежност не означава културна амнезия, а дълбок диалог и уважение към уникалните исторически пластове, сред които е и родната ни писменост. Автор е на множество есета и статии, в които призовава за осъзнато съпротивление срещу обезличаването на културната ни идентичност и за духовно пробуждане, способно да обнови както личността, така и общността. Идеите му са в синхрон с мислителите, които възприемат културата като морален и духовен акт на съпротива и обновление.