Изборът на Александър Йорданов в Комисията по досиетата
е подигравка с историческата истина

Назначаването на Александър Йорданов в Комисията по досиетата не е акт на декомунизация, а поредно назначение по линия на лоялността към посткомунистическата олигархия, която вече над 30 години контролира българската държава под прикритието на „демократичен преход“.

Йорданов, номиниран от ГЕРБ-СДС – коалиция, в която партията на Борисов диктува политическия тон – се представя за морален стожер на антикомунизма, докато мълчи за реалните зависимости на днешните управляващи от структурите на ДС, БНА и олигархичната мрежа, която превзе икономиката, медиите и съдебната власт.

Този избор е символичен: той не служи на паметта, а я симулира. Комисията, създадена да разобличава тайните зависимости, днес се превръща в институционален приют за политически функционери, чиято роля отдавна е изчерпана, но чиято лоялност към властта е „възнаградена“.

Истинската лустрация не се прави чрез назначения по партийна линия. Не се прави с декларации, а с действия – с разкъсване на живите мрежи на зависимост, страх и институционален контрол, които все още държат България в хватката на миналото.

Да говориш за морал, а да мълчиш за Пеевски, за съдебната мафия и за унищожените медии – това не е борба срещу комунизма, а цинична подмяна. И колкото по-рано назовем това с истинските му думи, толкова по-близо ще бъдем до истинската демокрация.

* * *
Изборът на Александър Йорданов за член на Комисията по досиетата е симптоматичен за дълбоката и цинична подмяна на демократичната идея от посткомунистическата олигархия, която повече от три десетилетия упражнява контрол върху институциите на българската държава. Под претекст за морална чистота и историческа справедливост, Йорданов – политик, свързван през годините с различни квазидемократични среди, обслужващи интересите на статуквото – се позиционира като морален стожер на борбата срещу комунизма. Истината е далеч по-мрачна.

Зад патетичните декларации за „национално помирение“, „публичност“ и „институционална памет“ прозира подмяната на самата цел на Комисията по досиетата – вместо тя да бъде инструмент за разобличаване на репресивния апарат и неговите мрежи в настоящето, тя се използва за фасадна легитимация на хора, които са част от системата на прикрития авторитаризъм, владеещ страната. Самохвалството на Александър Йорданов с ролята му на „демократ“ и „разобличител“ не може да прикрие факта, че е продукт именно на тази компрометирана система.

Йорданов е номиниран от ГЕРБ-СДС – коалиция, в която партията на Борисов, наследник на милиционерско-партийния апарат, диктува политическия тон. Самият Борисов, бивш охранител на Тодор Живков и човек с досиета и зависимости, е символ на посткомунистическия мафиотизиран модел. В този смисъл, назначаването на Александър Йорданов е не акт на декомунизация, а акт на реинкарнация на номенклатурния дух в нови одежди.

Йорданов удобно насочва вниманието към „Възраждане“ – партия с действителни проблеми, но избягва въпроса за това кои са истинските крепители на скрития комунизъм в България – тези, които овладяха медиите, прокуратурата, съдебната власт и тайните служби, и които превърнаха лустрацията в забранена дума. Той не казва и дума за икономическите зависимости, чрез които структурите на ДС и БНА се прераждат в мрежа от фирми, фондове, медии и квази-патриотични проекти. Не казва нищо и за Пеевски – олицетворението на дълбоката държава, когото днес мнозина, включително представители на ГЕРБ и ДПС, наричат „гарант за стабилност“.

Зад помпозните фрази за документи, памет, история и академични постижения прозира единственият истински мотив – удобно трудоустрояване на политически функционер, който отдавна е извън активната сцена и за когото тази длъжност е форма на квази-пенсионерска компенсация. Това е типично за българския елит: неспособните, компрометираните и изчерпаните кадри получават институционален подслон, стига да са доказали лоялността си към Вожда.

Македониста Йорданов говори за „морално възраждане“, а мълчи за политическия упадък. Говори за „места на паметта“, а мълчи за пълзящата амнезия, с която българските граждани свикват да бъдат управлявани от слугите на бившата ДС или от техните потомци. Говори за „образование“, а мълчи за това как „евроатлантическите“ му съпартийци (б.р. визират се милиционер-комунистите от ГЕРБ) унищожиха авторитета на университетите, наука, култура и журналистика.

Неговата позиция е не морална, а симулативна. Тя не възстановява паметта, а я използва като щит срещу неудобни въпроси. И когато една комисия, създадена да разобличава тайните зависимости, се превърне в гнездо на политически лакеи и протежета, тя не служи на историческата истина, а на политическото удобство. Именно затова е скандално не просто избирането на Александър Йорданов, а цялата логика на това „разкриване на досиета“, което не цели истинска лустрация, а поредното потвърждение, че държавата е завладяна от хибрид между олигархията на прехода и милиционерско-партийния елит на миналото.

Истинската борба срещу комунизма не е в мемоарите и декларациите, а в разкъсването на неговите живи пипала, които все още управляват България – чрез страх, зависимости и контрол над медиите. В този смисъл, изборът на Александър Йорданов, син на рупора на в-к „Работническо дело“ във Варна, е не просто недопустим, а оскърбителен за паметта на репресираните, и за всички, които са вярвали, че демокрацията ще се извоюва, а не симулира.

Лалю Метев, 28 май 2025 г.

Лалю Василев Метев – юрист, обществен коментатор и критичен мислител, познат с многобройните си анализи и публикации, посветени на българския преход, институционалната амнезия и устойчивите мрежи на посткомунистическата власт. Изследовател на историческата памет, лустрацията и подмяната на демократичната идея след 1989 г., Метев обръща особено внимание на механизмите за репродукция на номенклатурния елит и културната забрава, наложена върху престъпленията на комунистическия режим. Автор и съставител на книгата „Сатрапи и отроци на червената сган. Родословия на безродната олигархия“ (2015), възприемана като опит за систематизация на данни за генезиса и потомството на комунистическата номенклатура – основния виновник за поредицата национални катастрофи, за унищожението на българския елит и за дълбоката деградация на обществения морал. Седем години по-късно, в началото на 2021 г., трудът беше официално цензуриран – свидетелство за непреодолимия страх на олигархичния посткомунистически апарат от историческата истина.

Пълен текст (към момента на достъпност):
http://calameo/00044637141b69481ab4a