Отговор на едно мнение: за властта, паметта и историческата отговорност

В публичното пространство на съвременния български политически дебат нерядко се появяват гласове, които – макар звучащи с категоричност и самоувереност – издават не просто непознаване на историята, а по-дълбоко неразбиране на самата природа на властта, на легитимността като културен и нравствен акт, а не просто като продукт на изборна аритметика.

Такъв е случаят с неотдавнашното изказване на Александър Йорданов – политическа фигура, чийто биографичен и ментален път е неразривно свързан с посттоталитарната интелигенция и номенклатурна адаптация. В неговите думи личи стремеж към дефиниране на морален монопол, към приписване на „демокрацията“ на тесен кръг от политически играчи, сякаш демокрацията е тяхна патентована собственост, а не условие за плурализъм и равностойно участие.

От наша гледна точка – ние, потомците на онази част от българското общество, която е участвала в изграждането на модерната държава не като временен политически персонал, а като носители на историческа и морална отговорност, чрез институционална приемственост, културна традиция и служение на общото благо – този тип риторика не може да остане без отговор.

Но нашият отговор не е партиен. Той не е обвързан с днешната полемика между „евроатлантици“ и „суверенисти“, „реформатори“ и „популисти“. Нашият отговор е по-дълбок – той е цивилизационен. Защото демокрацията, която отстояваме, не е фасадна процедура, а култура на чест и памет. А властта, в която вярваме, не е инструмент на групов интерес, а израз на служение, носено с отговорност пред историята и съвестта.

Духът на властта: между служение и употреба

Когато Сашо Йорданов настоява за „демократичен президент“ с „евроатлантическа ориентация“, противопоставен на т.нар. „прокремълски случайник“, той всъщност мисли властта като функция на текуща геополитическа лоялност – било то към НАТО, ЕС или към други външни центрове на влияние. Това е поглед прагматичен, но и повърхностен – поглед на човек, за когото властта е адаптация към външната конюнктура, а не израз на вътрешна легитимност и историческо достойнство.

Този манталитет е характерен за посттоталитарната номенклатура – онези кадри, които с учудваща лекота замениха партийния интернационализъм с евроатлантически конформизъм, без да минат през покаянието на автентично самопознание. Те не познават езика на жертвеното служение, защото са научени да говорят с термини на полезност, влияние и политически престиж.

За нас обаче, които мислим властта не като функция на ситуацията, а като духовно звание, легитимността не се изчерпва в съгласуваността с някоя ос – източна или западна. Властта, разбрана в светлината на християнската и царската традиция, не е упражнение на волята, а подвиг – кръст, носен в името на народа. Тя не е инструмент за управление, а дар за служение. Помазанието е не символ, а призвание, изпитание, бреме.

Затова и политическото ни съзнание черпи от друга дълбочина. В историята на българската държавност владетелите като княз Борис-Михаил, цар Йоан Асен II или цар Йоан Александър са не просто носители на институционална власт, а духовни опори на народа – въплътени образи на синергия между небесен ред и земно управление. Те не са „назначени“, нито „интегрирани“, а живо въплъщение на историческия дух и вярата на общността.

Поради това и езикът, на който говорим за власт, е несъвместим с риториката на назначението, с техниката на съглашението, с логиката на подчинението. За нас властта не е в това да принадлежиш на правилния съюз, а в това да принадлежиш на своя народ – и на истината.

Памет и забрава: за манипулирането на историческата вина

Призивът за публично извинение от онези политически формации, които в миналото са подкрепили президента Румен Радев, не е израз на морална чувствителност, а симптом на дълбоко непознаване на същинската политическа почтеност. В културна среда, в която не е постигнато съгласие относно миналото, всяко искане за покаяние се превръща не в акт на изцеление, а в инструмент за легитимация чрез обвинение.

Културата на прошка е възможна само при наличие на споделена истина. А в посткомунистическа България такава истина не се роди, защото така и не бе извървян пътят на автентична декомунизация. Архивите останаха частично отворени, отговорността — неосъзната, вината — разтворена в тишината на прехода. Онези, които днес с висок глас търсят покаяние от своите политически опоненти, не са се покаяли за собственото си съучастие — било активно, било мълчаливо — в репресивния и нравствено разрушителен режим, който им даде достъп до бъдещето под формата на трансформирана номенклатурна власт.

Именно тук прозира скритата анатомия на българския политически проблем: властта след 1989 г. не бе възстановена на онези, които исторически и духовно са я носили с достойнство преди комунистическия преврат — на потомците на царски офицери, учители, дипломати, юристи и духовници. Вместо това тя бе преразпределена вътре в самата система — от „партийните другари“ към „демократично преоблечените функционери“. Легитимността бе подменена с процедура, а паметта – с забрава, дегизирана като исторически реализъм.

В този процес потомците на българската държавна и духовна аристокрация останаха изтикани в периферията на обществения разказ. Техните биографии не пасваха на новия канон. Техните имена отсъстваха от учебниците, медиите и институциите. Там, където би трябвало да има приемственост, се установи подмяна. Там, където е нужна историческа правда, се насади информационен шум. И ето, че именно един от идеологическите продукти на тази подмяна — Александър Йорданов — днес излиза в ролята на морален коректив и говорител на демокрацията.

Йорданов е съвършеният символ на трансмутацията на комунистическата лоялност в нов тип евроатлантически конформизъм — без вътрешна трансформация, без катарзис, без признание за изходната точка. Той не е нито носител на историческа приемственост, нито изразител на автентичния демократичен идеал. Той е говорител на една неосъзната, но агресивна забрава, която използва езика на демокрацията, за да подмени нейното съдържание.

Да говорим за вина и покаяние в такава рамка, без да разграничим истинските носители на историческа отговорност от онези, които винаги са били жертви на подмяна, означава да продължаваме делото на лъжата – този път под знамето на евроатлантическата реторика. А това не е нито демокрация, нито морал — това е добре организирана амнезия.

Партиен централизъм или жив политически организъм

Призивът малките партии да се въздържат от участие в президентските избори с аргумента, че така ще се предотврати „разпиляване на гласове“, е тревожен симптом на онова, което можем да наречем посткомунистически централизъм, дегизиран в либерална риторика. Подобно разбиране издава носталгия по контролирана система, в която политическата целесъобразност подменя плурализма, а ефективността – свободата.

Истинският демократичен процес не е механика на оптимално подреждане на гласовете, а органична среда на сблъсък, съревнование и съзвучие на идеи. Той не се крепи на технически монопол, а на съдържателна конкуренция. Да се настоява някои да не говорят, за да не „пречат“ на победата на друг, е равнозначно на искане за доброволна абдикация от гражданския живот в името на изкуствено единство. Това не е съгласие, а конформистка дисциплина. Това не е патриотизъм, а практичен авторитаризъм.

Политическият живот, ако иска да остане жив, не може да прилича на марш на единомислието. По-правилно е да го мислим като литургия – събрание на различията в дух на споделена истина. Там всеки глас има своята нота, всеки тембър – своето значение. Има място и за гласа на мнозинството, и за гласа на онзи, който изразява несъгласие. В този смисъл, демокрацията не е аритметична конструкция, а морален хоризонт – тя започва не от резултата, а от правото на участие.

Всяка партия, всяко движение, всяко индивидуално усилие, което изразява осмислена гражданска позиция – дори и да бъде гласът на малцината – има легитимното право да се яви в изборната надпревара. Пред лицето на Историята и на Съвестта няма „разпилян“ вот, когато той е даден със знание, убеждение и вътрешна отговорност. Само онзи глас е изгубен, който е даден от страх или в угода на чужда воля.

Да се уважава правото на различие не е слабост, а белег на зрелост. Там, където гласовете на малките са заглушени в името на големите, се ражда тиранията на ефективността – онзи хибрид между технологична демокрация и идеологическа принуда, който е толкова чужд на духа на свободата, колкото и на българската историческа традиция. Защото именно тази традиция е научила народното съзнание, че не размерът на армията решава изхода, а правотата на делото. И не победата прави каузата справедлива, а справедливостта – победата възможна.

Политиката като дълг, не като кариера

Александър Йорданов порицава т.нар. „случайници“ (б.р. сам той „случайник“) в политиката — фигури, които, според него, влизат в държавното управление без подготвеност, без традиция, без „политическа биография“. Но историята, която ни учи по-дълбоко от всяка партийна памет, разкрива, че най-големите катастрофи за народите не идват от „случайните“, а от „професионалните“ политици — от онези, които са превърнали властта в поминък, в кариера, в занаят за оцеляване и възпроизводство на статукво, а не в служение, не в отговорност пред Бога и пред бъдещите поколения.

Именно тук се откроява несводимото различие между политическата класа, отгледана в късната комунистическа номенклатура, и потомците на историческата българска аристокрация – на царски офицери, възрожденски учители, църковни водачи, земевладелци и държавници, чийто авторитет е произтичал не от партийни квоти, а от образованост, чест и родова отговорност. Ние не сме от хората, които се стремят да бъдат избрани на всяка цена. Ние вярваме, че човек трябва да стане такъв, че дори да не говори за добродетелта, тя да говори чрез него.

В този дух философът-император Марк Аврелий – една от най-редките фигури, в които властта и мъдростта се сливат – пише: „Погрижи се да станеш такъв, че дори да не говориш за добродетелта, всеки да я разпознава в теб.“

Истинското достойнство не вика, не агитира, не се самопровъзгласява – то свидетелства със своето мълчание, със своята последователност, със своята незримост. То не търси прожекторите, защото има съзнанието за по-дълбоко осветление – онова на Историята и на Вечността.

Ето защо днес, когато се опитваме да възстановим чувствителността към автентичната добродетел и да се отърсим от механичната реторика на партийната конкуренция, ние припомняме: политиката, в най-добрия ѝ смисъл, е продължение на нравствения ред – не поле за битка между егоцентрични фигури, а простор за служение, в който първият е този, който поема най-голяма отговорност.

И нека помним: „Достойнството не се избира – то се носи.“

Да мислим с памет и отговорност

Политическият дебат в България не бива да се свежда до кухи противопоставяния – „прозападни“ срещу „проруски“, „демократи“ срещу „популисти“, „елити“ срещу „маси“. Това са удобни етикети, създадени от журналистически мързел и употребени за политическа подмяна.

Истинският разлом в нашето общество минава другаде – между онези, които гледат на властта като на инструмент за самоутвърждение, и онези, които я възприемат като служение, като отговорност, като кръст.

Между онези, които се стремят към доминация, и онези, които още помнят, че България е имала царе, които са били пастири, а не началници.

Ние, потомците на старите родове и институции, не търсим реставрация на външни форми, нито възстановяване на изгубени привилегии. Търсим възвръщане на същността – онова невидимо благородство, което придава стойност на управлението.

Не се съревноваваме с Александър Йорданов и неговите съмишленици – те са симптом на своето време, на едно време на преход без покаяние. Но имаме надежда, че нашето време предстои – не като възвръщане на миналото, а като отваряне към бъдеще, в което честта не е анахронизъм, а фундамент.

Истинският държавник не е онзи, който знае как да печели избори, а този, който носи отговорност пред историята. Защото залогът на всяко управление не е рейтингът, а душата на народа.

Лалю Метев, 19 юни 2025 г.

Лалю Василев Метев е български общественик, юрист и изследовател с дълбок интерес към историята, нравствената отговорност и духовната традиция на българската държавност. Роден в семейство с богата интелектуална и родова история, той се утвърждава като един от малкото съвременни мислители, които смело и последователно отстояват необходимостта от културна и морална приемственост в българското общество. Със своя аналитичен поглед и разностранни познания, Лалю Метев критикува повърхностните и често конформни политически наративи, които доминират в публичното пространство, и призовава за връщане към изконните ценности на честта, служението и историческата памет. Той вижда в славната българска история не просто поредица от събития, а жива духовна традиция, която носи отговорност към днешния ден и бъдещето на народа. Лалю Метев е автор на редица есета и анализи, посветени на политическата култура, моралната философия и ролята на институциите в съвременното общество. Неговият глас е един от малкото, които настояват за дълбок и осмислен диалог за смисъла на властта и демокрацията, извън партийните идеологии и повърхностните конфронтации.