Кражбата на образа: между закона, вярата и съвестта

Аналитичен коментар върху случая с поставената без съгласие на автора скулптура на Исус Христос в гр. Елин Пелин

I. Въведение

Казусът с поставянето на скулптура на Исус Христос на кръгово кръстовище в град Елин Пелин — без знанието и съгласието на нейния автор, скулптора Красимир Ломски — предизвика основателен обществен и медиен резонанс. На пръв поглед става дума за нарушение на авторското право, уредено от позитивното право. Но зад този формален контур се разгръщат редица по-дълбоки и съществени въпроси, които засягат не само правната, но и моралната, естетическата и духовната структура на нашето общество.

В случая не става дума единствено за юридически деликт. Залогът е по-висок: как разбираме правото на твореца да бъде признат и уважаван? Как разграничаваме благочестието от показността, вярата от PR-а, и сакралното от декоративното? Каква отговорност носи една община, която използва религиозен символ в публично пространство – не като израз на вяра, а като инфраструктурен елемент?

Казусът ни изправя пред няколко критични въпроса:

• Какво означава „съгласие“ в контекста на творческа свобода и правна защита?

• Допустимо ли е да се „свети“ с чужд труд в името на вярата?

• Има ли граница между духовност и символична манипулация в публичното пространство?

Настоящият анализ ще разгледа случая не само през призмата на приложимото авторскоправно законодателство, но и в светлината на християнската етика, естетическата легитимност на религиозните символи в публична среда, както и на екзистенциалната отговорност на твореца и общността към смисъла на изкуството.

II. Правен анализ

1. Приложимата правна рамка

Съгласно чл. 3 и следващите от Закона за авторското право и сродните му права (ЗАПСП), авторът на едно художествено произведение притежава както имуществени, така и неимуществени права, които са законово защитени и неотменими без неговото съгласие.

• Имуществените права включват изключителната възможност авторът да разрешава или забранява възпроизвеждането, публичното показване, разпространението, както и всяка друга форма на използване на своето произведение (чл. 18 ЗАПСП).

• Неимуществените права, посочени в чл. 15, ал. 1 от закона, обхващат:

  • правото на авторство – т.е. правото авторът да бъде признат и посочен като създател на произведението (т. 1);

  • правото на неприкосновеност – т.е. правото да се запази целостта на произведението и да не се допуска неговото изопачаване, осакатяване или друга форма на изменение без съгласието на автора (т. 5);

  • правото да се противопоставя на всяко действие, което би могло да накърни честта или доброто му име като творец (т. 6).

Особено важно е, че съгласно чл. 15, ал. 2 ЗАПСП, неимуществените права са неотчуждаеми – т.е. не подлежат на прехвърляне, освен в случай на изричен писмен отказ от страна на автора.

Следователно, всяко използване, особено публично изложение или модифициране на произведението без знанието и съгласието на автора, представлява пряко нарушение както на неговите имуществени, така и на неимуществени права. Това поражда законови основания за гражданска отговорност и правото на автора да търси обезщетение и възстановяване на нарушените си права.

2. Случаят в контекста на закона

В настоящия казус са налице няколко ясно установими нарушения на Закона за авторското право и сродните му права (ЗАПСП), които имат както фактическо, така и правно значение:

• Авторът не е дал съгласие нито за публичното експониране, нито за преработката на своето произведение;

• Скулптурата е била модифицирана и трайно монтирана в публично пространство без разрешението на автора – в пряко нарушение на правото му на неприкосновеност и контрол върху използването на творбата;

• Въпреки че общината е била уведомена за авторството, в официални документи се твърди, че „авторът не е известен“ – факт, който представлява сериозно нарушение на принципа на добросъвестност в административната и договорната практика.

Съгласно чл. 94 и чл. 95 ЗАПСП, авторът разполага с редица правни средства за защита:

• Право да предяви иск за преустановяване на нарушението и за забрана за бъдещо използване на произведението без негово съгласие;

• Право да търси обезщетение за претърпените вреди – както имуществени (загуби, пропуснати ползи), така и неимуществени (уронване на творческата репутация, накърняване на авторската чест);

• В определени случаи – особено когато е нарушена целостта на произведението – право да изиска премахване на обекта от публичното пространство или възстановяване на първоначалната му форма, съгласно чл. 15, ал. 1, т. 5 ЗАПСП.

Тези права подлежат на съдебна защита и са основополагащи за гарантирането на интелектуалната и творческа неприкосновеност на автора. Нарушението им не само подкопава правния ред, но и подменя стойността на изкуството като акт на лична и духовна изява.

III. Богословски и етически измерения

1. Православие без етика – опасната подмяна на вярата със суеверие

Кметът и общинската администрация в Елин Пелин легитимират инициативата за поставяне на скулптурата като „православна“, с мотиви, вариращи от „пазене от катастрофи“ до „повишаване на раждаемостта“. Тази реторика не само тривиализира християнското учение, но и показва дълбоко неразбиране за самата същност на вярата. Това, което на пръв поглед изглежда като акт на религиозна ангажираност, се оказва форма на вулгаризация на сакралното – подмяна на духовността с магическо мислене и показна религиозност.

Християнството, особено в своята източноправославна традиция, не допуска разминаване между духовната вяра и етичната практика. Няма благочестие без почтеност. Не може да се използва символът на Христос, без да се зачитат основополагащите добродетели на справедливост, уважение и истина.

Апостол Йоан пише:

„Ако някой казва: обичам Бога, а мрази брата си – лъжец е. Защото който не обича брата си, когото е видял, не може да обича Бога, Когото не е видял.“
(1 Йоан 4:20)

Тази мисъл е особено актуална в случая – злоупотребата с нечие творчество, без съгласие, е форма на неправда, която обезсилва всяка претенция за „православие“. Да се представи духовен жест чрез юридическо и морално нарушение е вътрешно противоречие – отрицание на самия християнски етос.

2. Църковното изкуство – между канон и лична отговорност

Разбирането, че „свещените образи“ не подлежат на авторско право, почива на съществена заблуда. Макар православната иконография да следва богословски канон, всяка конкретна художествена реализация – особено в съвременния контекст (напр. в скулптура) – е израз на лична творческа инвенция и подлежи на закрила като оригинално произведение на изкуството.

Историята на българското възрожденско църковно изкуство го доказва: зографи, резбари и строители – от Тревненската, Самоковската и Дебърската школа – редовно са подписвали своите творби. Не поради суета, а поради потребността да засвидетелстват отговорността си пред Бога и човека, че са положили ръка и дух върху нещо сакрално.

Подписът в този контекст е не просто акт на идентификация, а богословски жест на свидетелство: че Творецът се разкрива чрез човешкия творец. Да отречеш това свидетелство, е да отречеш живата традиция на православното изкуство, в която личността не се разтваря в анонимността, а принася себе си в служба на тайнството.

IV. Естетика, публична етика и изкуството като среща

1. Символика без смисъл

Поставянето на скулптура на Исус Христос в средата на трафикова артерия – кръгово кръстовище – лишава образа от сакралния контекст, в който той би могъл да бъде възприет като духовен знак. Така Христовото разпятие, натоварено с богословски и екзистенциален заряд, се превръща в пространствена украса, а не в прозорец към Трансцендентното.

Сакралният образ не действа автоматично – неговото въздействие зависи от средата, от почвата, в която е „вграден“. Когато мястото е редуцирано до пътна инфраструктура, а не е духовно пространство, символът губи същността си и се превръща в безмълвен артефакт, вместо в жива среща със Светостта.

„Там, където символите се използват без разбиране и почит, те се превръщат в идоли.“
— Паул Тилих, Dynamics of Faith

2. Изкуството като медиатор на истина

Изкуството, особено религиозното, не е украшение на реалността, а нейно прозрение. Според Паул Тилих, вярата не се ражда чрез идеологическо внушение, а чрез опита на среща с дълбочината на битието. А изкуството е привилегирован медиатор на тази среща.

„Изкуството не трябва да представя божественото, а да го отваря – да бъде прозорец, а не екран. В противен случай се превръща в пропаганда.“
— Паул Тилих, Theology of Culture

Карл Ясперс също говори за изкуството като „гранична ситуация“ – момент, в който човекът се изправя пред Абсолюта, не чрез понятия, а чрез съзерцание и тишина. Именно в това се корени силата на образа – не в неговата външна форма, а в трансцендентния резонанс, който предизвиква.

В този смисъл натрапването на религиозни образи в несъответна среда не създава вяра, а събужда ирония, естетическо отчуждение или най-много – равнодушие. То превръща тайнството в баналност.

3. Вярата като среща, не като предмет

Съвременният богослов Дейвид Бентли Харт посочва, че вярата не започва с образа, а с жаждата за Другия. Изкуството е автентично тогава, когато помага на човека да излезе от себе си и да влезе в релация със святото – не да го притежава, а да го търси.

„Истинската вяра не търси символ, а среща. А изкуството е най-древният ѝ език.“
— Дейвид Бентли Харт, The Beauty of the Infinite

Този език обаче изисква почтеност – към твореца, към контекста и към самия образ. Без нея изкуството се обезсмисля, а вярата се превръща в естетически декор на институционална гордост, не в духовна действителност.

4. Урбанистична етика на свещеното: когато пространството изгуби тишината

Съвременните градски пространства често абсорбират религиозни символи, без да създават среда за тяхното преживяване. Поставянето на сакрални образи в зони, доминирани от шум, бързане, замърсяване и визуален хаос, е форма на естетическо насилие над вярата. Това не е интеграция на духовното в градската тъкан, а естетизация на вярата до неразличимост с рекламата.

„Свещеното не е просто нещо, което се вижда – то е нещо, което се преживява в мълчание.“
— Гастон Башлар, Поетика на пространството

Христовият образ, поставен на място без духовна перспектива – без възможност за съзерцание, без обредна или молитвена функция, се превръща в знак без адресат, в трафикова икона, чието присъствие не предизвиква благоговение, а притъпено привикване. Това е „де-сакрализация чрез присъствие“ – парадоксален процес, при който прекаленото количество религиозни изображения в неподходящ контекст води не до духовно пробуждане, а до безчувственост.

В християнската традиция мястото никога не е неутрално. Пространството, в което се намира даден символ, не е просто фон – то е част от самото му значение. Църковната архитектура, ориентацията на храмовете, дори разположението на иконите в иконостаса – всичко това показва, че сакралността изисква подредба, внимание и ритуалност.

Поставянето на Христос в кръгово движение, обграден от коли, без възможност за поклон, съзерцание или дори кратка молитва, унищожава енергията на образа, редуцирайки го до предмет. А когато свещеното стане предмет, то се обезсилва и инструментализира.

V. Исторически паралел: автентичност и честност в духовното изкуство

В епохата на Българското възраждане, зографи като Захари Зограф, Димитър Христов и Николай Образописов не само създават образи, а оставят след себе си подписан дух – следа от лична отговорност, вдъхновение и духовна съпричастност. Техните имена, изписани в ъгъла на стенописи или върху иконостаси, не са жест на самореклама, а акт на свидетелстване: за това, че изкуството е било среща между човека и Трансцендентното.

Техният подпис не е марка, а молитва – доказателство, че делото е било създадено в духа на свободата и почитта, а не като поръчков декор без душа. В този контекст, авторството се явява етичен факт, не юридическа претенция – то е знак за лична отговорност пред Истината, която художникът е осмял да изобрази.

„Да рисуваш образа на светец – това е да свидетелстваш за собственото си преображение.“
— анонимен тревненски зограф

Пренебрежението към авторството днес, особено когато става дума за духовни образи, е отричане на живата традиция, в която творецът е не просто занаятчия, а съработник в благодатта на изкуството. И ако в миналото дори резбарят е носил духовна отговорност за всяка извивка в дървото, то съвременното общество не бива да подменя този диалог между почтеност и творчество със културна експлоатация под маската на „религиозно вдъхновение“.

Мълчаливото благоговение като критерий за автентичност

Истинското сакрално изкуство никога не крещи. То не се налага с размер или блясък, а се открива в тихото съзерцание, където зрителят не просто вижда образа, а бива поканен в среща – със себе си, с другия, с Тайната. Това, което отличава духовната творба от естетическата показност, е вътрешната тишина, която тя поражда – онази негласна пауза, в която думите мълчат, за да говори смисълът.

„Където изкуството става молитва, там и душата намира покой.“
— Св. Григорий Назиански

Когато изкуството е създадено и поставено със страх Божий и уважение към човешката личност, то поражда вътрешен трепет, не външна сензация. Пренебрегването на тази истина – чрез произволна експлоатация на религиозни символи, без съгласие и без разбиране – води до профанизация, до изместване на сакралното с декоративното, а на почтеното – с имитация.

В този смисъл, мълчаливото благоговение е не просто естетически ефект, а духовен лакмус. То ни напомня, че Бог не живее в камъка, а в отношението към него; че скулптурата не е магически талисман, а въплъщение на човешка жажда за невидимото. И когато тази жажда бъде употребена без почтеност, дори най-свещеният образ губи силата си – защото не е създаден, а присвоен.

VI. Заключение: не съдът, а съвестта

Казусът с Красимир Ломски извади на повърхността не просто едно административно нарушение, а три дълбоки равнища на девалвация на ценности:

• Юридическа – в пренебрегването на изрични разпоредби на закона, свързани с авторското право и защитата на творческата идентичност;

• Етическа – в опита да се представи духовната инициатива като оправдание за институционална недобросъвестност и прикриване на истината;

• Естетическа и екзистенциална – в редуцирането на сакралното до пейзажна декорация и в превръщането на вярата в медиен жест, лишен от вътрешна автентичност.

Решението на този казус не може да бъде сведено само до юридическа присъда или финансова компенсация. Защото проблемът не е само в нарушението на закона, а в нарушението на съвестта.

„Не правете дома на Отца Ми тържище.“
(Йоан 2:16)

Същото се отнася и до вярата: тя не може да бъде изразена чрез символ, придобит с лъжа, както и не може да бъде обявена чрез пресконференция, ако не е родена в дълбочината на личното преображение.

Истинското възстановяване започва не с компенсация, а с покаяние – с признанието, че има мяра отвъд прагматичното, мяра, наречена истина, почтеност и уважение към дара на творчеството. Вярата, която допуска да се ползва от кражба, вече не е вяра – тя е фасада. А фасадата никога не може да бъде дом на Духа.

Лалю Метев, пр. юр., 25 юни 2025 г.