Повелителят на вампирясалите съглашения

или как Бойко си направи коалиционна литургия с дъх на нафталин и гюлова ракия

Политиката в България през 2025-а вече не прилича на република, а на нелицензиран спиноф на „Комиците“, излъчван директно от олтара на храм „Възнесение Господне“. В главната роля — Бойко Борисов: самозван апостол на стабилността, ревностен поклонник на компромиса и почетен клисар в църквата на сглобките. Размахва кадило, пуска евангелия, шепне полуистини — всичко това под патетичното мото: „Народе???“

Между ръсенето и ръмженето: храмът като коалиционна зала за бърза употреба

В изповедална откровеност Борисов си припомня онзи сакрален миг: той, Кирил и Асен, строени като трима кандидати за политическа венчавка с народа. Попът чете евангелието, ръси ги с вода, те целуват ръце — и, най-важното, никой не възразява. Все едно не се сформира правителство, а се снима клип към песента „Обичам те, мила сглобко“.

В този коалиционен триъгълник, по български, липсваха единствено шаферки и една монахиня с букет икони.

И така се роди новият канон:

• Целуване на ръка (вероятно чужда),

• Ръсене със светена вода (за изчистване на първото впечатление, корупционно оцветено),

• И едно „Амин“ — в името на Алексей, PR-посредничеството и преференциалната любов.

Алексей Петров – баретен Богоносец или логистичен Лазар?

Не Илия, не Мойсей, не Кир Спиридон — а Алексей Петров, повикан от небитието, за да заеме почетното място като „баща на сглобката“. В литургията на безпринципието той не беше просто посредник, а нещо като духовен инженер на компромиса — онзи, който нареди апостолите в манастирската зала и с мъдра ръка ги насочи: „Хайде, съберете се, ще ви запиша в agenda-то.“

След убийството му — по класическата балканска традиция на неомити и незабравени — Алексей бе въздигнат в ранг „мъченик на стабилността“. Разпънат не между двама разбойници, а между Борисов и Петков. Възкресен не на третия ден, а във всяко следващо интервю на Бойко с трогателното:
„Алексей, Бог да го прости, ни събра в манастира... ама вече го няма.“

Евангелието според Бойко

„Четоха ни евангелието“, казва Борисов с такъв носталгичен тон, сякаш разказва за сватбения си албум, където кум е бил главният прокурор, а кръстник — Делян Пеевски.

Но това не беше Евангелието на Спасителя. Това беше Евангелието на сглобката — новата свещена книга на компромиса и политическата конспирация:

• „Блажени са онези, които не питат как е станало, защото тяхно ще бъде мнозинството.“

• „Блажени са измамените, защото ще им бъде казано, че сами са виновни.“

• „А ако някой попита за Алексей — отвърни му с мъгла и мълчание.“

Политическа сапунка с ритуални елементи

„Все едно се годявахме“, изрече Бойко с онзи носталгичен тон, който обикновено се запазва за изгубена младост или неизпратено писмо до бивш министър.

Политиката се превърна в странен микс между турска сапунка и псевдомонашеска хроника: любовта е програмният минимум, страстта — усвояване на европари, а разводът — поредни избори с рекордно ниска избирателна активност.

Институциите може да са блокирани, но чувствата са автентични. Народът гладува, но Борисов е дълбоко емоционално ангажиран. Това е изповедалнята на клептокрацията — с олтар, но без капка покаяние.

България между иконостаса и огледалото

Сглобката не беше просто договор — това беше светотатствена хореография. Не политическо съгласие, а ритуална размяна на клетви пред медиите и дядо-владици. България вече не е парламентарна република, а манастирско риалити, в което Борисов не влиза просто в храма — той го превръща в собствено студио с перфектна акустика за политическо шоу.

Снимка? ✅
Цитат за Петров? ✅
Критика към „вампира“ Кирил? ✅

И всичко това — без изповед, без истина, без покаяние. Само блясък, режисура и щипка фалшива святост.

Евангелието на абсурда:

„Не всеки, който Ми казва: Господи, Господи!.., ще влезе в Царството Небесно.“
(но както казват по нашенско — ако си от ГЕРБ и си викаш „Господи!“ на подходящото място, може и да те възнесат… на пост)

Финал с апостроф:

Политическа България стои в нартекса на храма — с кални ботуши тип „бюджетна стабилност“ и джобове, пълни с полувенчани обещания и досъдебни угризения.
А в центъра, зад стобора на зайчарника си, стои Бойко: не помазан, а осветен от прожектори, с аромат на кадило и изборен спрей за самочувствие.

Той гледа в камерата с онази иронична полуусмивка на човек, който не вярва в чудеса — защото ги продуцира.

– „Аз не съм месия. Аз съм режисьор, сценарист и кастинг-директор.
Вие само гласувайте. Останалото е божествено вдъхновение… и малко монтаж.“

И не забравяйте: всяка сглобка е временна. Но видеото за нея – в YouTube е вечно.

Лалю Метев, 26 юни 2025 г.

Лалю Василев Метев (р. 20.10.1968, София) е юрист по образование, философ по вътрешна необходимост и сатирик по историческо принуждение. Познат с текстовете си на ръба между богословската алюзия и политическата диагноза, той съчетава езика на Псалтир с ритъма на публицистичен джаз, разпознаваем по тембъра на морална ирония. Автор е на анализи, есета и генеалогични изследвания, но и на текстове, които приличат повече на литургии, прекъснати от смях, отколкото на статии. В „Повелителят на вампирясалите съглашения“ Метев използва сарказма не като средство за подигравка, а като инструмент за просвещение – поставяйки политическия абсурд под прожекторите на свещеното пространство и превръщайки олтара в сцена на обществено разобличение. Това не е просто текст — това е апокрифно политическо писание, написано с усет към исторически парадокс и с чувство за естетика дори в епоха на естетическо безвремие.